Защо цариградският патриарх няма право да отменя актове на други патриарси, нито да бъде върховен съдия

Автор: адв. Александър Тодоров, магистър по теология

„Не съдете по външност, а съдете с праведен съд“ (Йоан 7:24)

Появи се ново неправославно учение - че Константинополският патриарх бил „глава“ на всички поместни Православни църкви1 и имал право да отменя решения на други патриарси, защото притежавал правото „да взима неотменими решения по дела на епископи и други клирици от поместните църкви според 9-то и 17-то свещено правило на IV Вселенски събор в Халкидон“2, както и че бил „център на Православието“3. Тези три претенции на патр. Вартоломей са разписани в неканоничния негов „Томос за автокефалия на Православната църква в Украйна“ и бяха богословски, канонично и исторически опровергани още след издаването на Томоса от 06. 01. 2019 г. Но въпреки това през последните седмици в България тези неправославни претенции отново биват разпространявани в опит да се оправдаят четири беззакония: 

I. неканоничното „възстановяване в сан“ на украинските разколници Филарет Денисенко и Макарий Малетич, както и на клириците, „ръкоположени“ от тях (вкл. предстоятеля на ПЦУ Епифаний Думенко), след като са били низвергнати и отлъчени от Църквата, което „възстановяване“ патр. Вартоломей направи през октомври 2018 г. без да има такива правомощия и в нарушение на каноните, забраняващи това (32-ро Апостолско правило, 15-то правило на Антиохийския събор, 118-то правило на Картагенския събор, 5-то правило на I Вселенски събор и Послание на Картагенския събор до папа Целестин).

II. неканоничното предоставяне с Томоса от 06. 01. 2019 г. на автокефалия в чужда юрисдикция, в която патр. Вартоломей след 1686 г. няма никакви правораздавателни правомощия (митрополиите на Малорусия/Киев и Белорусия са предадени от Константинополския патриарх Дионисий ІV и неговия Синод в управление на Московската патриаршия със специална Патриаршеска и Синодална Грамота от  1686 г.4 и оттогава никой Цариградски5 патриарх не е оспорвал това, нито е отправял юрисдикционни претенции към Украйна6). Като издаден извън компетентността на Константинополския патриарх Томосът е нищожен, тоест не поражда никакви канонични права. Той е в пряко нарушение на 2-ро правило от II Вселенски събор и 8-мо правило от III Вселенски събор, които не позволяват на никой епископ да простира властта си над чужда юрисдикция/епархия, а също и в нарушение на 17-то правило от IV Вселенски събор и 25-то правило от VI Вселенски събор, които не допускат никакви претенции за църковна власт над територии, в които претендиращият не е упражнявал църковна власт повече от 30 години (давността за претенции на Константинополската патриаршия е изтекла преди повече от 300 години). А патриархът също е епископ и няма право да се меси в делата на други патриаршии – техните Устави също не допускат това и никога не са го допускали, защото това би било липса на автокефалност. 

III. съслуженията в Пловдивска епархия с низвергнатия от свещен сан игумен Пьотр Еремеев (низвергнат от Московския патриарх на основание решение на Епархийския църковен съд на Московска епархия7), който бил „възстановен в сан“ от Цариградския патриарх Вартоломей. Свещените канони, посочени в т. I., не позволяват низвергнати или отлъчени от един епископ/патриарх да бъдат възстановявани или приемани в общение от друг. Следователно игумен Еремеев реално не е възстановен в сан, възстановяването му от патр. Вартоломей е нищожно поради липса на компетентност. 

IV. съслужението на петимата български архиереи с украинските разколници в Турция на 19 май 2024 г. Вместо да се помогне на нашите архиереи честно да се покаят за тази безчинна постъпка, с което въпросът да приключи и да има мир в БПЦ-БП, някои свещеници започват да опитват да оправдават съслужението с разколниците, чрез признаване на неправославните учения в Томоса на патр. Вартоломей от 06. 01. 2019 г., които по същество са еклесиологична ерес (нео-папизъм – претенции за папска власт в Православната църква). 

И тъй, защо Цариградският патриарх не е глава на поместните църкви, нито върховен безапелационен съдия по дела на клирици от автокефалните поместни църкви, нито пък „център на Православието“, както лъжливо е посочено в Томоса? Причините, накратко, са следните:

1. Глава на Църквата е не някой от патриарсите на поместните църкви, а Сам Господ Иисус Христос, което е дословно казано в Божието слово (Еф. 1:22 и 5:23) и което е догмат на вярата. Следователно, думите на патр. Вартоломей в Томоса му, че „автокефалната църква в Украйна припознава като свой глава светейшия апостолски и патриаршески Вселенски престол, както (постъпват) и останалите патриарси и предстоятели“, противоречат на Божието слово. Следователно, щом противоречат, тези думи са лъжа. Те са лъжа не само от догматическа гледна точка, но и от фактическа – понеже никъде никога не е приемано решение, че патриарсите и предстоятелите на автокефалните църкви приемат за свой глава Вселенския патриарх. Папизмът сам по себе си не е нова ерес, но патриарх Вартоломей сега се опитва да я възобнови в своя полза. Православните, с Божия помощ, не би следвало да приемат тази измама и не би следвало да се страхуват да я изобличават, защото изобличаването й е проява на любов и загриженост както към измамника, така и към измамваните.

2. Автокефалията е самостоятелно и независимо възглавяване на поместна Църква от предстоятел, който е избран от своя синод, което именно е и отразено в термина „автокефалия“ (от гръцки: αὐτός – сам, и κεφαλή - глава). Следователно  в Православната Църква няма как главата на една автокефална Църква да бъде предстоятел/глава на друга автокефална Църква. Още повече Константинополската патриаршия се появява едва през IV век – нима преди това поместните църкви или Съборната Църква са били без предстоятели? 

3. Двете правила (9-то и 17-то) на IV Вселенски събор дават право на Цариградския патриарх да бъде върховен съдия по църковни дела на клирици само от неговата патриаршия, а не на клирици от другите патриаршии. Следователно лъжа са думите в Томоса: „…се запазва и правото на всички архиереи и останалите клирици за апелация пред Вселенския патриарх, който обладава каноничната отговорност да взима неотменими решения по казуси на епископи и други клирици от поместните църкви според 9-то и 17-то свещено правило на Четвъртия вселенски събор в Халкидон“. Тези две правила обаче са несъотносими към претенциите на Константинополския патриарх спрямо другите поместни църкви, защото:

3.1. Никой патриарх няма власт да отменя решения срещу клирици, наложени от друг патриарх – противното би означавало, че даден патриарх има по-голяма власт от друг и че може да кадрува в чужда юрисдикция (където дори няма право да ръкополага). Неслучайно Господ Иисус Христос дал равна власт на апостолите (Мат. 18:18) и изрично им казал, че никой от тях няма да бъде по-властен от останалите: „знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй“ (Мат. 20:25-26). Спасителят тържествено осъдил дори самата мисъл за първенство между апостолите. Канонистът епископ Никодим Милаш пише: „И както между апостолите нямало и не могло да има първенство във властта, така няма и не може да има такова първенство между апостолските приемници, епископите, които всички имат еднаква власт и достойнство, която и катедра да заема този или оня от тях“8. Това канонично тълкование на епископ  Никодим Милаш (местно канонизиран за светец) напълно съответства на исконното църковно учение за единството на Църквата и равенството на епископите, изразено от древни светци като св. Ириней Лионски и св. Киприян Картагенски9. Според Тертулиан също всички отделни поместни църкви са равни помежду си, тъй като всички в еднаква степен владеят апостолската истина10. Всеизвестни са и думите на св. Григорий Двоеслов, папа римски, в писмото му до императора (Послание 33): "Аз казвам без ни най-малко колебание, че който нарича себе си Вселенски епископ или желае тази титла, е по своята гордост предшественик на антихриста, защото претендира по същия начин да бъде над другите"11. Той пише тези думи, защото след като Константинопол става столица на империята, под влияние на императора, Константинополският патриарх Иоан поискал да бъде признат за първи епископ в цялата Църква и си присвоил титлата Вселенски. На него пък св. Григорий пише: „Размисли за това, писал папата, че твоята безразсъдна надменност смущава църковния мир, възлюбени братко. Възлюби с цялото си сърце смирението, чрез което може да се съхрани съгласието на всички братя и единството на светата вселенска Църква… Какво ще кажеш на Христа, Който е всеобщата глава на Църквата при изпитанието на последния съд, ти, който, като се наричаш вселенски, се стараеш да подчиниш на себе си всички нейни членове?... Заради тази безумна и надменна титла Църквата се разделя и сърцата на всички братя се смущават заради тази съблазън… Ти се стараеш да отнемеш от всички това, което желаеш незаконно да присвоиш за себе си. И когато искаш да поставиш себе си над всички с това гордо название и да ги унизиш в сравнение с теб, какво още ще направиш – ще кажеш: аз ще възляза на небесата и ще въздигна своя трон над звездите небесни?…“12. За титлата Вселенски Св. Григорий писал в писмо до Александрийския епископ Евлогий: "Защо се наричаме епископи, ние, които дължим своето достойнство на смирението на нашия Изкупител, всъщност следваме гордостта на Неговия неприятел?", …"... тази титла бе предложена на моите предшественици, но никой от тях не поискал да я приеме, за да могат, уважавайки на тоя свят честта на всички свещеници, да запазят своята чест в очите на Всемогъщия", … "... да се приеме тази титла, значи да се наруши достойнството на всички патриарси; и ако се случи този, който се нарича вселенски, да изпадне в някоя ерес, то няма да има вече епископ, останал верен на истината".13

3.2. Такова учение – че Цариградският патриарх можел да отменя решения на други патриарси относно техни клирици (което би означавало той да властва най-малко съдебно над тях) не съществува в никой православен катехизис, в никое тълкование на Символа на вярата (9-ти член), в никой учебник по Догматика, в никой учебник по Канонично (Църковно) право. Това е най-обикновена злоупотреба с тълкованието на каноните (правила 9-то и 17-то на IV Вселенски събор) по класически папски образец – двете правила се разглеждат от патр. Вартоломей изолирано от учението на Църквата по въпроса за равната власт между апостолите, от останалите канони и дори от историческия контекст на Халкидонския събор (Халкидон е малък град/предградие до царстващия град Константинопол, който днес не е царстващ). По същия начин постъпва папата – Господните думи „ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ (Мат. 16:18) той използва, за да обоснове своята ерес, че апостол Петър бил камъкът на Църквата и най-върховният апостол и понеже ап. Петър бил убит в Рим, а там днес резидира папата, то значи папата като наследник на Петър бил най-върховният епископ и глава на Църквата… Ако се види обаче в каква връзка (в какъв контекст и диалог) Христос казва горните думи на св. ап. Петър, става ясно, че Господ изгражда Църквата си върху вярата, че Той, историческата личност Иисус, е Христос и Син на живия Бог и върху тази вяра/камък е основана Църквата Му (затова и ние се наричаме християни, а не петърияни). Подобно на нечестивото папско тълкуване на Мат. 16:18, и патр. Вартоломей сега преиначава смисъла и приложението на 9-то и 17-то правила на IV Вселенски събор, извадени от контекста на Свещеното Предание и останалите канони. Като злоупотребява със съборното наследство и изопачава практиката на Църквата, той се опитва да докаже несъществуващото си право на върховен съдия над останалите патриарси и синоди в православния свят. 

3.3. Известният византийски канонист Зонара тълкува 17-то правило по следния начин: „Но Константинополският патриарх не се поставя за съдия над всички, без изключение, митрополити, а само над подчинените му. Защото той не може да привлече на свой съд митрополитите на Сирия, или Палестина и Финикия, или на Египет против волята им; но митрополитите на Сирия подлежат на съда на Антиохийския патриарх, а палестинските — на съда на Йерусалимския патриарх, египетските пък трябва да се съдят при Александрийския патриарх, от които (патриарси) приемат и ръкоположение, и на които са и подчинени“14. Същото поддържа и тълкувателят на каноните епископ Никодим Милаш, който, преди да цитира Зонара, изрично посочва защо го цитира – „за да не помисли някой, че Константинополският патриарх има безусловно право над всички митрополити и извън границите на патриаршията си“15.

А свети Никодим Светогорец в известния „Пидалион“, коментирайки тези правила, ясно говори, че: „Константинополският предстоятел няма право да действа в диоцезите и областите на другите патриарси, и това правило не му дава право да приема апелации по каквото и да е дело във Вселенската Църква“. Привеждайки множество аргументи, преподобният Никодим прави недвусмислено заключение, че: „В сегашно време … Константинополският предстоятел е първият, единственият и последният съдия над подчинените му митрополити, но не над тези, които се подчиняват на останалите  патриарси. Понеже, както казахме, последният и всеобщ съдия за всички патриарси – това е Вселенският Събор и нищо друго.“16

Св. Нектарий Егински също подчертава, че в Христовата Църква никой йерарх не може да претендира да бъде едноличен и абсолютен съдия над своите събратя епископи от други поместни църкви. Св. Нектарий привежда думите на св. Киприян Картагенски, който през 256 г. „свикал един последен събор на трите провинции (епархии) – Африка, Нумидия и Мавритания … На него присъствали 85 епископи заедно със свещеници, дякони, голямо множество народ, както и някои изповедници и мъченици. На този събор Киприян поискал от епископите да гласуват свободно с думите: „На всекиго се предоставя правото да каже (свободно) своето мнение по този въпрос, без да съдим никого или да му отнемаме правото на общение, дори и да мисли обратното. Защото никой от нас не е поставен за епископ на епископите, нито насилва своите братя към подчинение“… Същото пише и в писмо № 72 до Стефан (Аd Stephanum), както и в писма №№ 55, 59, 71, 73. Ето какво е смятал св. Киприян за това първенство на Петър: „И Петър, когото Сам Господ избрал пръв, когато Павел му се скарал за обрязването (вж. Гал. 2:11–14), не се нахвърлил грубо и горделиво върху него, не казал, че има първенство и че по-младите и тези след него са длъжни да го слушат“.17 Паписткото „първенство“, както и сходните претенции на Цариградския патриарх Вартоломей (вкл. по отношение на църковното правораздаване) са абсолютно непригодни в автентичния живот на Православната Църква, защото той е съборен и се ръководи от любовта.

3.4. В църковната история и предание няма случаи Цариградският патриарх да е отменял актове за низвержение или за отлъчване от Църквата, издадени от други патриарси, и това да е било признато от Църквата. Най-добре истината по този въпрос се вижда от Окръжното Послание на източните патриарси от 6 май 1848 г., подписано и от Константинополския патриарх с целия му синод, както и от патриарсите и членовете на останалите източни синоди, т.е. вероизповеден документ с особено висок авторитет. В него те отговарят на същата претенция на римския папа за върховна съдебна власт в Църквата, като я отхвърлят включително и със следните думи: „Негово Блаженство казва, че Коринтяните по случай възникналото сред тях несъгласие, се отнесли до Климент, папа Римски, който, като обсъдил делото, изпратил до тях послание и те го чели в църквите. Но това събитие е много слабо доказателство за папската власт в Божия Дом, защото Рим тогава е бил средоточие на управлението и столица на императорите, за това и всяко дело, макар и малко по-важно, като спорът на Коринтяните, следвало да бъде разглеждано там, особено ако една от спорещите страни прибягвала към странично посредничество. Така е и до днес. Патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, в случай на необикновени и заплетени дела, пишат до Константинополския патриарх, защото този град е столица на владетели, и при това има преимущество, предоставено от Съборите. Ако чрез братско съдействие се поправят нуждаещите се от поправяне – добре; ако ли пък не, то делото се предава на правителството по надлежния ред. Обаче това братско съдействие в Християнската Вяра не става за сметка на свободата на Църквите Божии“. От тези думи се вижда, че:

1) наистина Константинополският патриарх понякога се е намесвал в чужди църковни дела, но единствено, ако други патриарси сами са го молели за това18, а съвсем не като висш съдник, който може да отменя вече взети патриаршески решения, валидни за чужди диоцези;

2)  като цяло случаите на апел към Константинополския патриарх са ставали рядко - при „необикновени и заплетени дела“;

3) и накрая изрично се подчертава, че „това братско съдействие в Християнската Вяра не става за сметка на свободата на Църквите Божии“, защото братското съдействие се изразявало в изказване на авторитетно мнение от страна на Константинопол, т.е. в посредничество, а не в отмяна на актове на други патриарси и налагане на свое съдебно решение. Това ясно личи и от исторически примери, в които спорещи епископи (т.е. и двете страни, а не само едната, както в разглежданите казуси) от източните църкви са се обръщали за съдействие към Константинополския патриарх – той съдействал не диктаторски, а като авторитетен посредник (стига да е бил православен, тъй като гоненията на православните от страна на Цариградските патриарси-еретици, налагани с помощта на императорската власт, разбира се не могат да се сочат за пример). 

Прави впечатления също, че когато оборват папските претенции за върховна власт в Църквата, патриарсите и митрополитите, включително Константинополския, никъде не споменават, че отхвърлят претенциите на Римския папа по причина, че си имат в Константинопол свой върховен съдия, който и без това може да отменя актове на други автокефални църкви… Самата тази мисъл – един патриарх да може да отменя решенията на друг патриарх (защото отменящият резидира в град, който е бил царстващ преди няколкостотин години) – издава властолюбие, т.е. гордост, и е противна на християнството като цяло, а не само на останалите канони. 

3.5.  В тълкованието на 9-то правило на IV Вселенски събор канонистът епископ Никодим Милаш изрично отбелязва, че „правилото на събора, от една страна, като предоставя на тъжащите да се отнасят до Константинополския патриарх, са́мо по тяхно желание, а не и по задължение, не допуска по такъв начин никакво преобладаване на власт в лицето на този патриарх; и от друга, с нарочното въздигане правата му на Изток, вече отстранява намесата на всяка чужда власт в работите на Изток. И това, вижда се, е било особена цел на съборното постановление срещу усилните претенции на Римския престол».19

В настоящия случай нито Киевският и на цяла Украйна митрополит Онуфрий, нито Московският и на цяла Русия патриарх Кирил не са молили Цариградския патриарх да разглежда казусите/делата на разколниците Филарет Денисенко, Макарий Малетич или Епифаний Думенко, нито на низвергнатия игумен Пьотр Еремеев. Следователно тяхното „възстановяване в сан“ от патр. Вартоломей е неканонично, недействително, защото е извършено без той да има правомощия/компетентност да прави това, нещо повече – при наличие на забрани за това (каноните в т.I). За такива заобиколни влизания в свещения клир Господ казва: „Който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник“ (Йоан 10:1), защото е постановено всичко в Църквата „да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Който пък прескача неправомерно църковната ограда, „той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ (2 Тим. 2:5).

3.6. IV Вселенски Халкидонски събор /451 г./ приема 28-то правило, което дава на Константинополския епископ (като столичен) същите привилегии, както на предстоятеля на Римската църква. Ако православният тогава папа/патриарх на стария Рим е имал привилегията на висша църковна юрисдикция и следователно правото да приема обжалвания на клирици от другите Църкви, то това се отнася и за Константинополския патриарх. Ако обаче епископът на Рим не е имал привилегията на висша църковна юрисдикция, то и Константинополският патриарх няма такава, защото текстът на 28 правило е напълно категоричен - на Константинопол са дадени равни права като тези на Рим, ни повече, ни по-малко. Ето доказателство, че Римският папа/патриарх не е имал върховна съдебна власт над другите поместни църкви (следователно и Константинополският патриарх няма такава):

Тък като Римският папа имал същите претенции да правораздава над чужди клирици на основание 3-то, 4-то и 5-то правило на Сердикийския събор и искал да приеме апелация на низвергнатия африкански презвитер Апиарий, то свикан бил поместният Картагенски събор (419 г.), който с 36-то и 134-то правило отхвърлил тези папски претенции. Правилата на Картагенския събор били конкретно и поименно потвърдени от 2-ро правило на светия VII Вселенски събор, а въобще като цяло – и от 1-во правило на IV Вселенски събор и 1-во правило на VII Вселенски събор. Следователно древната Църква е приемала това, което 3-то, 4-то и 5-то правило на Сердикийския събор са определяли относно особените привилегии, предоставени на тогава все още православния епископ на древния Рим – че те са само и единствено по отношение на подчинените му епископи; но тези правила не са му предоставяли висша църковна юрисдикция над останалите църкви. Ето какво казва по този повод Зонара: „И така, това правило не принадлежи на Никейския събор и не му (на папата) предоставя правото над апелациите на всички епископи, но само на подчинените нему“ (Σ.Γ.241), а Валсамон отбелязва: „Това е от особено значение за църковните претенции на папата, но е необходимо да се спазва така, както е било решено“ (Σ.Γ.239)20. По този начин искането за привилегии върху висшата църковна юрисдикция от страна на православния тогава епископ на Рим (папата) било отхвърлено от Църквата, защото на VI Вселенски събор са били приети правилата от Картагенския събор – включително и за това, че трябва да бъдат отлъчени от Църквата клирици от друга църковна юрисдикция в случай, че се обръщат към епископа на Рим с апелация по свои въпроси. Следователно, както Римският папа/патриарх не е имал правото на върховен съдия над клирици от други поместни църкви, така и Цариградският патриарх няма такова. 

3.7. Свещените правила 9-то и 17-то, приети на светия IV Bселенски събор, повеляват: „Ако пък епископ или клирик има недоволство от областния митрополит, да се обръща или към екзарха на диоцеза, или към престола на царстващия Константинопол и пред него да се съди“. Както 9-то, така и 17-то свещено правило поставят разделителната частица „или“ между екзарха на диоцеза и Константинополския архиепископ, определяйки им еднакви канонични права и предоставяйки на клириците равна възможност за обръщане към единия, или към другия (защото се отнасят само за екзархии/митрополии в рамките на Константинополска патриаршия, тъй както съдебните правомощия на Римския епископ/патриарх по 3-то, 4-то и 5-то правило на Сердикийския събор се отнасят само за клирици на Римската патриаршия). Следователно каноните не дават на Константинополския архиепископ по-висша съдебна власт и друга степен на юрисдикция. По този повод Валсамон отбелязва: „Решенията на патриарсите не подлежат на апелация“ (50, 123, 22 ВГ 1, 38). В „Епанагога“ 11, 6 (J.G.R, том II, 260) се казва: „Съдебното решение на патриарха не подлежи на апелация и не се разглежда от други, тъй като той се явява глава на църковните съдилища“. Свети Фотий в Номоканона 9, 1 (SA 169) пише: „Решенията на патриарсите не подлежат на апелация“ IA, 6 (J.G.R., том II, 260). Съгласно това, всяко съдебно постановление на който и да е патриарх, произнесено след разглеждане на даден каноничен въпрос, се явява безапелационно. Апелация по него теоретично би могла да се подава само до Вселенски събор21.  

3.8. Дори да имаше право да им разгледа делата, Цариградският патриарх би следвало да покани и насрещната страна да изрази становище и да я изслуша, а не да решава споровете на бившите клирици срещу УПЦ (с предстоятел митр. Онуфрий), респективно – срещу РПЦ, само на база едностранните им жалби на първите без да е прегледал доказателствата за техните нарушения, представени по делата им в Московската патриаршия. Но той и няма право да разглежда апелации на клирици от други поместни църкви, което като принцип в Църковното право се вижда от 5-то правило на I Вселенски събор – „отлъчени от едни да се не приемат от други“, и също от 32-ро Апостолско правило – „Презвитер или дякон, отлъчен от епископа (си), да не се приема в общение от друг епископ, а само от тоя, който го е отлъчил, освен когато се случи да умре отлъчилият го“. Същото правило, по-разгърнато, откриваме и в посланието на Картагенския събор до папа Целестин: „Разумно и справедливо е признал Никейският събор, че каквито дела и да възникнат, те всички трябва да се решават пак в своите места; защото отците признали, че нито в една област не ще се умали благодатта на Светия Дух, чрез която Христовите свещеници разумно виждат правдата и твърдо я опазват, а особено когато всекиму е позволено, в случай на недоволство от местните съдии, да се обърне до събора на областта си или пък и до вселенския събор. И може ли някой да повярва, че нашият Бог може да внуши справедливост на съд на едного, който и да е бил той, а да откаже в това на многобройни свещеници, които са се събрали на събор? И, наистина, може ли да бъде основателен този задграничен съд, на който даже не могат да се явяват необходимите за свидетелство лица, било поради физическа слабост, било поради старческа немощ, било по други пречки? А относно това, че ти можеш да изпратиш някого, като че ли от страна на светиня ти, ние не намираме поне един събор на отците да е постановил нещо по това“.  

3.9. Ако Цариградският патриарх имаше изключителното право да възстановява в сан и да приема в общение низвергнати, съответно отлъчени, от други патриаршии, това щеше да бъде изрично споменато в канон, който да дерогира/отменя специално за Цариградския патриарх забраната „отлъчени от едни да се не приемат от други“, която забрана е разписана в 32-ро Апостолско правило, 15-то правило на Антиохийския събор, 118-то правило на Картагенския събор, 5-то правило на I Вселенски събор и Послание на Картагенския събор до папа Целестин. Но това би противоречало на самото Христово учение за Църквата и отношенията между апостолите като между равнопоставени, а също и би било хула срещу светите отци, които сякаш неправилно са приели посочените правила/забрани. Няма как да са неправилни обаче, защото на всички благочестиви събори в историята на Православната Църква законодателства Сам Дух Свети заедно със светите апостоли, заедно със светите отци, приели съответни правила (срв. Деян. 1:2 и 15:28). Следователно, неправилни са не тези добре изпитани и справедливи общоцърковни правила, а днешните безочливи претенции и нововъведения на патриарх Вартоломей, които противоречат на духа на Православието, на Преданието, на горепосочените канони и на ясните Христови слова „между вас обаче няма да бъде тъй“ – Мат. 20:26, т.е. няма да властвате един над друг. 

3.10. Горепосочените канони във връзка с това, че лица, низвергнати и отлъчени от една поместна Православна църква, може да бъдат приемани обратно в общение само от същата тази Църква, която ги е низвергнала и отлъчила, изцяло отхвърлят претенциите на Константинопол за висш и безапелационен съдебен арбитраж. Защото ако право на такъв безапелационен съд наистина съществуваше, то гореспоменатите правила биха загубили своята канонична тежест и би се навел абсурдният извод, че всички православни катехизиси, учебници по Догматика и по Църковно право са погрешни поради факта, че те никъде не разглеждат върховно право на Цариградския патриарх да отменя актове на други патриарси. От всички горепосочени примери и канони обаче личи, че Константинополският патриарх няма канонично право да отменя съдебни решения, произнесени от други поместни Църкви – той може да бъде арбитър или по-точно посредник по даден казус, само ако е бил помолен за това съответния предстоятел. 

3.11. В сегашните Устави на поместните Православни църкви също е записано, че и епископите, и самият предстоятел, подлежат на съд само от своята Църква, като никъде не става дума за надюрисдикционни съдебни апелации към Константинополския патриарх, който да е върховна инстанция по църковните спорове. Например в Устава на БПЦ–БП, в чл. 176, ал. 2 е записано, че „лица и органи извън системата на Българската Православна Църква – Българска Патриаршия не могат да осъществяват функциите на църковен съд“, а също и в чл. 182, т. 4: „решенията на Светия Синод като съд са окончателни“.

3.12. Не е вярно и оправданието, че Константинополският патриарх имал право на върховна съдебна власт в Църквата, защото така пишело в сборника с императорски закони „Епанагога“. Законите на византийския император са били приемани за източник на Каноничното право (когато имало помазани императори), само ако не противоречат на свещените канони. В тази връзка в учебника по Църковно право на епископ Никодим Милаш четем: „Кой требвало да има предимствено значение в църковно-административните дела – канонът или господарственият закон? Валсамон подробно разглежда туй и в заключение казва: „каноните имат по-голема сила отколкото господарствените закони, понеже те (каноните) като обнародвани и утвърдени от светите отци и от императорите, имат същото значение, каквото и св. Писание; а законите се издават само от императорите и затова не могат да стоят по-горе от св. Писание и каноните“. Същата мисъл Валсамон изказал и другаде. … След това предимственото значение на каноните пред господарствените закони станало общо правило за Православната Църква…“22. В разглеждания случай посочихме 7 канона, които патр. Вартоломей наруши, а отделно са и двата канона, които не допускат юрисдикционни претенции за никоя църковна територия след изтичането на 30-годишната давност. Следователно „Епанагога“-та няма приоритет над тези канони, защото има повече светски, отколкото църковен произход, а и Византийската империя вече не съществува и законите й днес не важат. Да си припомним, в тази връзка, как св. Теодор Студит смело излязъл срещу императора-иконоборец и му рекъл: ”Царю, не смущавай църковния мир! Апостолът е казал, че Бог е поставил в Църквата едни за апостоли, други за пророци (Еф. 4:11), някои за пастири и учители за назидаване на Църквата; но за царе не е споменал. Остави Църквата на пастирите и учителите! Ако ли не, повярвай ми, че дори и ангел от небето да би почнал да изисква противното на нашата вяра, няма и него да послушаме“23.

4. Както отбелязват някои съвременни богослови24, претенциите на Константинополския патриарх за надюрисдикционна съдебна власт удивително напомнят  папската доктрина на римокатолицизма:
„Петър и неговите приемници имат право свободно да произнасят съд над всяка Църква, и никой никак не трябва да противоборства или въстава срещу това им положение; защото висшата катедра от никого не може да бъде съдена.“25 
Само че ние, православните християни, трябва категорично да отхвърлим явното намерение на Константинополския патриарх да се превърне в нов източен папа и да руши Църквата отвътре. 

5. Опитът на Константинополската патриаршия едностранно да реши съдбата на Украинската православна църква (с предстоятел Киевския и на цяла Украйна митрополит Онуфрий) без съгласието на УПЦ е антиканонично посегателство върху чужда църковна юрисдикция, което е юридически недействително. 8-мо правило на III Вселенски събор гласи: „…никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужене да не се прокрадва надменността на гражданската власт и незабелязано да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род. Ето защо Светият и вселенски събор постанови: всяка епархия да запази чисти и неувредени принадлежащите ѝ от самото начало права, според установения от древни времена обичай. Всеки митрополит за свое обезпечение може свободно да вземе препис от настоящото постановление. Ако ли някой предложи постановление противно на това, което сега е издадено, светият събор определя то да бъде недействително“. Това е пряко доказателство, че решенията на патр. Вартоломей за „възстановяване в сан“ на лица, низвергнати от други патриаршии, както и на приемане в общение на разколници, отлъчени от други патриаршии, са канонически нищожни – тоест актове беззаконни и невалидни. А тези, които приемат въпросните неканонични актове на Константинополската патриаршия, стават съучастници в ереста на фенеро-папизма и в разрушаването на каноничното устройство на Църквата. Те внасят не мир и честност в Църквата, а раздори и непочтеност (точно както с новия календар, чието натрапване започна в 1923 г. от Константинополския патриарх-масон Мелетий).  

6. Властническите претенции на патр. Вартоломей в Томоса и във „възстановяването в сан“ на низвергнати и отлъчени от други автокефални църкви лица намират изобличение и във 2-ро правило на II Вселенски събор: „Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не смесват църквите, а съгласно правилата Александрийският епископ да управлява само църквите в Египет, и източните епископи да началстват само на Изток със запазване на предимствата, признати от никейските правила на Антиохийската църква; също така епископите на Азийската област да началстват само в Азия; понтийските епископи - само в Понтийската област, и тракийските - само в Тракия.“ 
И така, в случая с украинските разколници и с игумен Пьотр Еремеев, изводът, който се налага от всички тези канони, е, че Константинополският патриарх няма право да „възстановява в сан“, отменяйки актове на други патриарси, защото той няма повече власт от тях. Това се вижда и от Свещеното Писание, и от множеството канони, забраняващи намесата в чужд диоцез, и от каноните, забраняващи юрисдикционни претенции след изтичането на 30-годишна давност. Противното разбиране означава беззаконие и ерес – нео-папизъм. „Цариградският епископ да има предимство на чест след Римския епископ, понеже тоя град е нови Рим“, гласи 3-то правило на III Вселенски събор. А ние вече видяхме, че Римският епископ (т.е. патриарх/папа, защото в епохата на вселенските събори не е имало епископи без диоцез, така че думата епископ се използва и със значението на митрополит, и със значението на патриарх) няма правото на върховен църковен съдия, следователно и Цариградският патриарх няма върховни съдебни правомощия. Каноните на 9-то и 17-то правило на IV Вселенски събор, цитирани в Томоса на патр. Вартоломей, трябва да се тълкуват в тон с цялото Предание (и история) на Църквата и тълкованията на мнозинството канонисти, а не изолирано и фрагментирано. Очевидно Фенер, започвайки да правораздава към края на 2018 г. по жалби на украинските разколници, които сам патр. Вартоломей признаваше дотогава за разколници, разчита на невежеството на християните по църковните канони и на безразличието на епископите, за да прокара неопапистките си претенции за власт. Това личи от наричането на ПЦУ своя „дъщеря“ при положение, че в Томосите на Константинополската патриаршия за автокефалиите на Сръбската църква (1879 г.), Румънската църква (1885 г.), Полската църква (1924 г.), Албанската църква (1937 г.), Българската църква (1945 г.) всички те са наречени „сестри“. Днес обаче Константинополската патриаршия настойчиво желае да бъде възприемана като „Църква-майка“, а останалите Църкви – като нейни „дъщери“, внушавайки идеята за подчиненост на автокефалните Църкви спрямо нея. Тази „субординационна идея“, обаче, не отговаря на еклесиологичната равнопоставеност на всички поместни Църкви в богочовешкото Тяло на Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

7. Твърдението на патр. Вартоломей в Томоса от 06. 01. 2019 г., че Константинопол е „Център на Православието“, също е лъжливо и особено нагло. Първо, защото Центърът е винаги и само Христос; второ, защото в Константинопол през вековете е имало множество патриарси еретици – Македоний, Несторий, Акакий, Сергий, Пир и др. Това са различни арианстващи, духоборстващи, монотелитстващи, иконоборстващи и униатстващи ересиарси, от чиято катедра са извирали множество богоненавистни ереси – т.е. Константинопол е бил център на ереси (както и днес). За отбелязване сред тях е също и патриарх Атинагор, крупен модернист и икуменист26, който не се посвени на 7 декември 1965 г. заедно с папа Павел VI дори да обяви (пак без да има каноничното право) взаимно сваляне на анатемите от 1054 г., без папата да не се е отказал от многобройните си ереси и без да е пожелал да стане православен. Заради предателските постъпки на патр. Атинагор и отстъплението му от Православието всички светогорски отци на Атон единодушно спират да го поменават. Той първи в съвремието сътвори идеята за Константинопол като „център на Православието“, което на фона на еретическите му думи и дела звучи наистина гротеско. Днес патриарх Вартоломей продължава тази мерзка линия, изповядвайки всеереста на икуменизма (слагане практически знак на равенство между Православието и не-православието). Доказателства за това са организирания от него Критски лъже-събор (2016 г.) и множеството подписани от него или негови представители официални вероизповедни документи в предходни години, включително:

7.1 Баламандско споразумение27 между православни и римокатолици, 23 юни 1993 г.:

- „...От двете страни се признава, че всичко, което Христос е поверил на Църквата Си - изповядване на апостолската вяра, участване в едни и същи тайнства, преди всичко в едното свещенство, извършващо едната Христова Жертва, апостолското приемство на епископите - всичко това не може да се разглежда като изключително притежание на една от нашите Църкви. В този контекст е разбираемо, че всяко прекръщаване трябва да бъде избягвано…“ (из раздел 13).

- „Така, Католическата църква и Православната Църква се признават взаимно като Църкви-сестри, които заедно са отговорни за поддържане на Божията Църква във вярност към божествената цел, най-вече по отношение на единството...“ (из раздел 14; виж и раздел 12).

- „За да се проправи пътят за бъдещите връзки между двете Църкви, ... специално внимание трябва да се обърне на формирането и възпитаването на бъдещите свещеници и мисионери... Тяхното обучение трябва да бъде обективно-положително към другата Църква. Преди всичко, те трябва да бъдат уведомени относно апостолското приемство на другата Църква и автентичността на нейните тайнства ... и ще се избягва използването на историята по полемичен начин...“ (из раздел 30).

В Баламанд представителите на присъствалите Православни църкви са подписали един неправославен документ, при който всички папски ереси тихомълком са приети анблок - накуп, като по този начин двете участващи страни са съумели „дипломатично“ да избегнат споменаването на такива конкретни римокатолически лъжеучения като  Filioque, върховенството на папата над Църквата, папската непогрешимост ex cathedra, учението за чистилището, учението за непорочно зачатие на Дева Мария и т. н. Този икуменически триумф е постигнат чрез официалното заявление на православните, че римокатолическата общност е „Църква-сестра с благодатни тайнства", от което пък следва, че и гореизброените папски ереси вече не могат да бъдат считани за ереси, а за законни богословски различия. При това, освен че е извършено открито предателство към Православието (особено в раздели 12, 13 и 14), в раздел 30 са дадени изключително тревожни практически насоки. Все едно, че официално ни се казва: забравете светоотеческата еклесиология и Свещеното Предание на Църквата, забравете последните хиляда години църковна история, отхвърлете мъченическия подвиг на светците, пострадали за Православието, и най-вече – в никакъв случай не защитавайте Истината.

7.2. Равенски документ от 13 октомври 2007 г.,28 подписан между православни и римокатолици:
„...Препотвърждавайки и изповядвайки „един Господ, една вяра, едно кръщение“ (Еф. 4:5), ние отдаваме слава на Бог-Троица, Отец, Син и Свети Дух, Който ни е събрал заедно…“ (из раздел 46).29
Една ли е вярата на православни и еретици? Разбира се, че не. 

7.3. Йерусалимска декларация30 от 25 май 2014 г. съвместно от патриарх Вартоломей и папа Франциск:
- „Бог ни е научил да се почитаме един друг като членове на едно и също християнско семейство“;
- „Светият Дух ни води към … единство в законно различие“;
- „ние ревностно очакваме деня,  когато заедно ще участваме на евхаристийната празнична трапеза“31;
- „през 1965 г. бе извършена отмяната на взаимните отлъчвания от 1054 г. от църковната памет и среда“;32
-  „такъв общ стремеж, ... чрез ръководството на Светия Дух, ще ни доведе до цялата истина“33 (все едно Православната църква не съхранява пълнотата на истината, а тепърва ще стига до нея);
- „папа Йоан Павел II и патриарх Димитрий са блаженопаметни и двамата.“34

Единство в законно различие е икуменически принцип, приет на VI асамблея на „Световния съвет на църквите“ във Ванкувър, Канада, 1983 г., според който богословските различия при всички положения са законни и не се считат за пречки пред обединението на различните вероизповедания. Този еретически принцип е допълнен на IX асамблея на ССЦ в Порто Алегре, Бразилия, 2006 г., чрез определението: „Апостолската вяра на църквата е една, но са законни и приемливи различни формулировки на вярата на църквата”. Като се има предвид ,,многоцърковният“ форум, на който горепосоченото решение е взето, това всъщност е една практическа легализация на всички ереси.

Както от подписаните и одобрявани еретически документи, патриарх Вартоломей се изобличава и от многократните молитви с папата, чрез които първият засвидетелства своята икуменическа вероизповед и презрението си към свещените канони, забраняващи съвместни молитви на православни с еретици (10-то, 11-то и 45-то Апостолски правила).

8. Мнозина, от страх да изповядат истината по въпроса за нео-папистката ерес, изложена в Томоса за автокефалията от 06. 01. 2019 г., и за изопачаването на каноните там, казват, че не можело да се прецени дали украинските разколници са разколници и дали Цариградският патриарх имал право да възстановява в сан низвергнати от други патриарси, защото трябвало първо Вселенски събор да се произнесе. Това не е вярно. Ереста е отклонение от Христовото/православното учение. Разколът е самочинно отделяне от каноничната йерархия. Това са обективни факти и, който познава Христовото/православното учение и свещените канони, лесно вижда кое е ерес и кое е разкол. Например съслужението на петимата български архиереи с украински разколници на 19 май 2024 г. в Истанбул е обективен факт. Това че последните са разколници следва от цитираните по-горе свещени канони, а не е въпрос на субективна преценка или предпочитания. Единствено за осъждането на българските архиереи е нужен митрополитски събор – решение на българския Св. Синод, защото наказанията низвержение и отлъчване не могат да се налагат от вярващия народ или от свещенството, а само от Св. Синод. Каноните посочват греха – това, което е забранено, и то е задължително за всички християни, а Св. Синод е органът, който е компетентен и отговорен да наложи наказание. Ситуацията е аналогична, както ако група хора видят как един човек убива друг – убийството е обективен факт, групата хора са свидетели, но те не могат сами да хвърлят убиеца в затвора, защото наказването е в правомощията на съда. Фактът на убийството обаче не зависи от преценката съда, този факт вече се е осъществил. Дори ако съдията бъде подкупен и оправдае виновния, убиецът си остава убиец. По същата логика Арий, проповядвайки ерес, е бил еретик и преди решението на I Вселенски събор, а не е станал такъв едва при решението на събора. В същия логически порядък, дори теоретично да се предположи, че Св. Синод на БПЦ-БП признае украинските разколници от ПЦУ за част от Христовата Църква, това решение ще бъде неканонично и няма да промени факта, че те са разколници, защото съгласно каноните те могат да бъдат възстановени в сан и приети в общение само от същата поместна Църква, която ги е низвергнала/отлъчила (което няма пречка да стане при искрено покаяние от тяхна страна). По същата логика, ако Св. Синод приеме решение например да разреши еднополовите бракове или да промени начина на определяне на Пасха, това решение ще бъде неканонично и незадължително – съгласно чл. 69, ал. 2 от Устава на БПЦ-БП решенията на Св. Синод са задължителни, само ако не противоречат на догмат или канон на Църквата. И тъй, Вселенски събор може да е необходим за осъждането на патр. Вартоломей и низвержението му, но фактът че той нарушава свещените канони (т.е. дръзко греши) с тези самочинни възстановявания в сан на клирици, низвергнати от други патриарси, е факт, чиято незаконност следва директно от каноните. Именно, за да преценяваме честно и да отделяме истина от лъжа, Господ е наредил – „не съдете по външност, а съдете с праведен съд“. По същата причина и св. апостол Павел нарежда: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си“ (Тит 3:10-11). 15-то правило на двукратния Цариградски събор също дава право да се отделяме от еретичестващи патриарси, ако те открито проповядват „ереси, осъдени от светите събори или от отците“, защото те са станали „лъжеепископи“, както ги нарича канонът, в момента, когато са започнали открито да проповядват ерес, а не чак след съборното им персонално осъждане. Така и св. Максим Изповедник е прекъснал общение с еретиците клирици (епископи и свещеници)  без да чака съборното им осъждане. И Църквата го облажава за това. Следователно, макар миряните и нисшия клир да не могат да низвергнат патр. Вартоломей, те обаче могат да изобличат лъжеученията му в горепосочените писмени официални документи и потъпкването на св. канони, което той върши (вкл. съмолитстванията с папата и с украинските разколници) и да странят от него. 

9. Накрая, въпросът има и нравствена страна, която всъщност предпоставя чисто каноническата. При наличие на специални молби към БПЦ-БП от Киевския и на цяла Украйна митрополит Онуфрий и от други канонични украински митрополити морално да подкрепим страдащата Украинска православна църква, където вече от няколко години разколниците с подкрепата на светската власт бият свещеници, осакатяват православни и завземат храмове, не е ли предателство нашата поместна Църква не само да мълчи за разкола в Украйна, но дори отделни архиереи да съслужват с разколниците вместо с митрополит Онуфрий? Не е ли това съучастие в греха на разкола? „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Ако ние не само бездушно обръщаме гръб на страдащите наши братя и сестри от каноничната Църква в Украйна, тоест не показваме никаква любов и съчувствие към тях, но дори подпомагаме опитите на патр. Вартоломей да легитимира разкола ПЦУ и така да руши Църквата, то дали сме ученици и приятели на Христа? Ако пък съслужението с разколниците на 19 май 2024 г. не е било преднамерено, то няма пречка грехът да бъде заличен със съответното покаяние – и ще има радост и на небесата, и в БПЦ-БП.

Живеем в епоха на засилено дяволско нападение срещу Христовата Църква. В тази си атака той до крайна степен ще се ожесточава, тъй като времето му постепенно изтича. За православните християни това е благодатно време за очистване от греха, изповедничество, духовна бран против „дълбините сатанински“ (Откр. 2:24), а ако трябва – и за мъченичество. Свободата, мярата на нашата вяра и любовта ни към Св. Троица определят всеки наш избор. А в любовта „страх няма“ (1 Иоан. 4:18).  Затова за мъжествените и верните Господ обещава: „Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи, и няма да залича името му от книгата на живота“ (Откр. 3:5). Амин.

Бележки: 

1. Виж официалния сайт на Вселенска патриаршия https://ec-patr.org/patriarchikos-kai-synodikos-tomos-chorigiseos-aytokefaloy-ekklisiastikoy-kathestotos/ : „...we declare that the Autocephalous Church in Ukraine knows as its head the most holy Apostolic and Patriarchal Ecumenical Throne, just as the rest of the Patriarchs and Primates also do...“

2. Пак там: „...while further preserving the right of all Hierarchs and other clergy to address petitions of appeal to the Ecumenical Patriarch, who bears the canonical responsibility of irrevocably passing judgment over matters related to bishops and other clergy in local Churches, in accordance with the sacred Canons 9 and 17 of the Fourth Ecumenical Council in Chalcedon.“

3. Томосът на бълг. език: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,68153/view,article/ 

4. https://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1715&catid=96&Itemid=320 

5. В настоящата статия имената „Константинополски“ и „Цариградски“ патриарх се използват като взаимозаменяеми.

6. “Украинската автокефалия – антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол“. Проф. протопр. Теодор Зисис. Изд. „Православна класика“, 2019, с. 69.

7. “Украинската автокефалия – антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол“. Проф. протопр. Теодор Зисис. Изд. „Православна класика“, 2019, с. 69.

8. Вж. Еп. Никодим Милаш. Православно църковно право. София, 1904, с. 225.

9. https://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2305&catid=36&Itemid=73 

10. Пак там.

11. https://www.pravoslavieto.com/life/03.12_sv_Grigorij_Dvoeslov.htm#%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8 

12. Муравьев. Правда вселенской Церкви…, стр. 153-156 - https://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2305&catid=36&Itemid=73 

13. https://www.pravoslavieto.com/life/03.12_sv_Grigorij_Dvoeslov.htm#%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8  

14. Правилата на св. Православна Църква с тълкуванията им. Том I. Изд. „Православна класика“, 2019, с. 837.

15. Пак там, с. 843.

16. Виж http://www.patriarchia.ru/db/text/5283708.html

17. Пентаполски митрополит Нектарий. Историческо изследване на причините за схизмата между Източната и Западната Църква, за нейната продължителност и за възможността за тяхното обединение. Т. I, гл. 1 (цит. по: Μελέτη ιστορική περί των αιτίων του σχίσματος: περί της διαιωνίσεως αυτού και περί του δυνατού ή αδυνάτου της ενώσεως των δύο εκκλησιών της Ανατολικής και Δυτικής υπό του μητροπολίτου Πενταπόλεως Νεκταρίου. Εν Αθήναις, 1911).

18. Вж. ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ НА ЕДНАТА, СВЯТА, СЪБОРНА И АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА до всички православни християни (1848 г.), раздел 14.

19. Правилата на Св. Православна Църква с тълкованията им. Пос. изд., с. 794.

20. Духовната война в Украйна – становища на авторитетни гръцки архиереи за украинския разкол. Изд. Сливенска митрополия, 2020, с. 128.

21. Π. Παναγιωτακου Συστημα του Εκκλησιαστικου Δικαιου, Το ποινικον Δικαιον τησ Εκκλησιας, Ἀθῆναι, 1962, с. 836 и по-нататък. Пос. по: Духовната война в Украйна – становища на авторитетни гръцки архиереи за украинския разкол. Пос. изд., 2020, с. 130.

22. Епископ Никодим Милаш. Православно църковно право. София, 1904 г., с. 57.

23. Архим. Серафим (Алексиев). Нашата надежда. Синодално издателство на БПЦ-БП, 2011, с. 155.

24. Вж. Протойерей (доцент в Сретенската духовна семинария) Вадим Леонов. Украинский Томос – капкан для мирового Православия: https://spzh.live/ru/zashhita-very/60619-ukrainskij-tomos--kapkan-dlya-mirovogo-pravoslavija 

25. Epistolae et decreta pontificia, XXXII // PL. 143, 765.

26. https://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=358&Itemid=111 

27. https://orthodoxwiki.org/Balamand_Statement. Споразумението е прието от Смесената Международна Комисия за Богословски диалог на сесия, състояла се от 17 до 24 юни 1993 г. в Баламанд (Северен Ливан) като темата била „Униатството като метод на обединение в миналото и сегашното търсене на пълно общение“.  Заседавали 24 римокатолически  представители и 13 православни (7 от тях архиереи), представляващи Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Руската, Румънската, Кипърската, Полската, Албанската и Финландската църкви.

28. Самият документ се нарича „Църковни и канонични последствия от сакраменталната природа на Църквата. Църковно общение, съборност и власт.“ (Вж. https://www.ecupatria.org/documents/joint-international-commission-for-the-theological-dialogue-between-the-orthodox-church-and-the-roman-catholique-church/) 

29. Пак там.

30.Виж целия текст на https://www.patriarchate.org/common-declarations-between-popes-and-ecumenical-patriarchs/, Joint Declaration by Pope Francis and Ecumenical Patriarch Bartholomew (25 May, 2014).

31.Може ли да се говори за „деня, когато заедно ще участваме на евхаристийната празнична трапеза“, след като въобще няма напредък при преодоляването на множество догматически разминавания?

32. Свети Паисий Величковски (+1794) говори за отмяната на анатемите по следния начин: „Архиереите не са получили от Светия Дух власт да променят апостолските предания и църковните правила и поради това нито архиереите, нито Източните патриарси могат да отменят анатема срещу противниците на Православната Църква, като (анатема) правилна и наложена съгласно Светия събор; а ако някой се опита да стори това, то би било противно на Бога и на светата Църква. Вие още питате: ако тази анатема не може да отмени никой от архиереите без Източните патриарси, не могат ли Източните патриарси да я отменят? Отговарям: не само някой архиерей без Източните патриарси, но и самите Източни патриарси не могат да отменят тази клетва, както казахме вече, защото такава анатема е вечно неотменима..." (Цит. по архим. Лазар Абашидзе, „Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин“. С., изд. Тавор, с. 36)

33. Интересен е въпросът за „цялата истина“, която заедно продължават да търсят папа Франциск и патриарх Вартоломей. Светите отци на VII Вселенски събор много ясно са заявили: „Оня, който, след като е намерена истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата” (из Деянията на VII Вселенски събор).

34. Възможно ли е един починал ересиарх (т.е. водач на ерес) да бъде наречен „блаженопаметен“?