Юрий Клепиков: Театърът не може да оцелее без подкрепата на държавата

<p>Като гост-режисьор е поставял спектакли в различни театри в Москва, Петербург, Смоленск, Нижни Новгород и др. В биографията му фигурират постановки като &bdquo;Безумният ден или женитбата на Фигаро&rdquo; по Бомарше, &bdquo;Мизантроп&rdquo; от Молиер, &bdquo;Шинел&rdquo; от Гогол, &bdquo;Три сестри&rdquo; на Чехов и др. Наскоро Юрий Клепиков постави заедно с популярния руски режисьор и актьор Армен Джигарханян пиесата &bdquo;Три сестри&rdquo; на Чехов в Русенския драматичен театър &bdquo;Сава Огнянов&rdquo;. В продължение на месец Клепиков работи активно с русенските актьори, които признават, че руските режисьори са хора с друга енергия и репетициите с тях са истинска школа по актьорско майсторство. <br /><br /><strong>Юрий Василиевич, за първи път присъствам на генерална репетиция на спектакъл. Успяхте да ме развълнувате изключително силно, но доколкото разбирам, актьорската трупа на Русенския театър също е била силно развълнувана и впечатлена от работата с вас. Усетихте ли това?</strong></p> <p>Аз благодаря на целия театър и на господин Рашко Младенов за вниманието и за това вълнение, което съпровождаше общата ни работа над спектакъла. За мен това е изключително ценно. Да се занимаваш с театър, а и изобщо да се срещаш с хората без вълнение и само формално, е безсмислено и ненужно. Това е първата ми среща с театъра в Русе, с актьорите тук и с България. Всъщност за мен България е това &ndash; срещата ми с този град. И моето впечатление е прекрасно. <br /><br /><strong>Случвало ли се е контактът с актьорите, с които работите, да не се получи? Какво правите тогава?<br /></strong><br />Имате предвид в театралната ми практика, когато работя с актьори от други градове и други театри? Да, случвало се е. Всъщност това става по същия начин, както е между хората &ndash; ние си пасваме или не си пасваме, проявяваме търпение един към друг или не. Случва се и да не се получи, както е в живота &ndash; понякога първата симпатия възниква едва месец или два след първата среща. След това може всичко отново да изчезне. Въпросът е доколко истинско е общуването, защото ние зависим един от друг. Особено аз, като режисьор, завися много от актьорите, затова и много работя с тях. Основен принцип в работата ми като режисьор е преди всичко работата с актьорите. Затова въпросът за връзката е изключително важен за мен. Аз съм зависим от тази връзка.</p> <p><strong>Ще приключи ли вашата работа след края на генералната репетиция? Изцяло на плещите на актьорите ли е оставен вече спектакълът? Ще говорите ли с тях след премиерата и изобщо как контролирате живота на спектакъла по-нататък? <br /></strong><br />Все още не знам. Нека дойде утре и тогава ще стане ясно дали е нужен разговор или не. Спектакълът едва сега започва да живее, необходимо му е време, за да набере сили. Надявам се, че актьорите обичат тази история, че ще я разказват честно и автентично и тя ще расте все повече. Надявам се също, че зрителите, които идват да гледат спектакъла, ще усетят това. Що се отнася до това дали се намесвам след премиерата на спектакъла &ndash; да, когато съм в Москва, аз имам практиката да следя своите спектакли всеки път, когато те се играят. Така например наблюдавах моя &bdquo;Фигаро&rdquo; в продължение на девет години. Основна характеристика на театъра е, че се играе тук и сега. А утре актьорите може нещо да забравят, може да изпълнят нещо по небрежен начин. Това пък ще поведе след себе си по-нататъшна разруха и затова работата трябва да се контролира. По-важната цел на контрола и наблюдението обаче е да продължиш да вникваш в самата пиеса. И това важи както за режисьора, така и за актьорите. Тогава спектакълът ще има сила и ще бъде жив. Всъщност смисълът на контрола е да бъде поддържан жив спектакълът. Той трябва да носи онази жива енергия, която се ражда сега и тук пред очите на зрителите. Това е магия.<br /><br /><strong>Доколкото разбирам, спектакълът е като дете, на което помагате да проходи, но след това то трябва да се научи да върви само. Как се чувствате и какво предприемате, когато не ви хареса неговото развитие?<br /></strong><br />Това е сериозен проблем. Когато поставям спектакъл в друг театър или в друг град, ми е много трудно да го контролирам, защото обективно не мога да бъда заедно с актьорите. Но пък винаги имам контакт и връзка с човек, на когото се доверявам и който контролира работата. Ако след известно време дойда и видя, че спектакълът е разрушен, тогава взимам решение или да го сваля &ndash; което ми се струва честно, макар да ми е жал &ndash; или да го спра, за да го върна на репетиционно ниво и да премина отново през тази история заедно с актьорите и да създам условия за оживяване на спектакъла. <br /><br /><strong>Впечатли ме енергията, която влагате в работата си с актьорите. В същото време те ми се сториха доста уморени, вероятно защото работите от няколко седмици на пълни обороти. Как съхранявате тази енергия &ndash; това любовта към професията ли е, или е въпрос на специална дисциплина?</strong><br /><br />Моята енергичност е свързана с моята биология и с нервната ми система. Аз не мога да променя това. Енергията, която влагам в работата с актьорите, не е нещо специално. Просто така съм създаден. Аз не съм тих режисьор, по-скоро съм твърд и педантичен, бих казал, технологичен режисьор. За мен е важно актьорите да раждат емоцията, а не аз да съм прекалено емоционален и да предизвиквам впечатление. Понякога съм превъзбуден, но целта е само една &ndash; актьорът да разбере каква емоция е вложена в тази или онази сцена, в това или онова обстоятелство и да успее да я изрази. При всички случаи актьорите са тези, които въздействат върху зрителите и от това въздействие в залата се ражда определен емоционален отклик. Затова вкарвам цялата си енергия в работата. Истината е, че аз сериозно се занимавам с театър и обичам истинския и сериозен театър. А и освен това по характер съм жизнерадостен човек и много се радвам, че моите родители са ми предали тази любов към живота. Всъщност мисля, че енергията е свързана с това да разбираш колко прекрасен е животът, този дар на природата. <br /><br /><strong>Разкажете за работата си в театъра под ръководството на Армен Джигарханян в Москва.</strong><br /><br />В Москва съм работил и в театъра на Станиславски. През 2000 г. Армен Борисович ме покани в своя театър и ние работим заедно вече повече от десет години. Нашата дружба е професионална и човешка. Първата ми постановка в неговия театър беше &bdquo;Сватбата на Фигаро&rdquo; на Бомарше, която се игра в продължение на девет години. Моят любим спектакъл е &bdquo;Моли Суини&rdquo; на Брайън Фриъл. И разбира се, &bdquo;Три сестри&rdquo; на Чехов. Сега работя над пиесата на Бърнард Шоу &bdquo;Пигмалион&rdquo;. Обичам театъра, в който работя, а Джигарханян е мой учител. Радвам се, че животът ме срещна с него. Това е една мощна личност. <br /><br /><strong>Кое е основното, което научихте от него, най-важното, което разбрахте от срещата и работата си с Джигарханян?</strong><br /><br />Това е високото равнище на професионалните критерии за театър, мирисът на истинския театър. За мен това беше невероятно професионално развитие. Като човек Армен Борисович ме научи, че животът не е играчка, че с него не бива да си играеш. И още &ndash; че трябва да мислиш, но не трябва да се боиш. Най-важното, на което ме научи той, е, че в живота не трябва да се боиш от нищо.<br /><br /><strong>Вие поставихте в Русе &bdquo;Три сестри&rdquo; на Чехов. Как гледате на упреците на някои театрални критици, че в Русия Чехов се поставя твърде много?</strong><br /><br />Не съм се срещал с хора, които упрекват руския театър за това, че Чехов е поставян често. Смятам, че това е абсурдно твърдение. Чехов е световен автор и ние все още не сме го разбрали докрай. И всеки път ще преоткриваме тази планета. Освен това, слава Богу, Чехов е написал няколко великолепни пиеси за театър, които актьорите и режисьорите могат да поставят.<br /><br /><strong>Над какво работите сега в Москва и коя е пиесата, която мечтаете да поставите, но все още не се е появила възможност за това?<br /></strong><br />Имам огромно желание да направя пиесата на Бекет &bdquo;В очакване на Годо&rdquo;. За мен това е огромно вълнение. Засега обаче не е възниквала ситуация, нито съм открил подходящите актьори. Освен това все още не знам как да разкажа тази притча, този епос на ХХ век. За мен това е тайна и аз много се вълнувам. Но се надявам, надявам се на среща с тази пиеса. А иначе в момента работя върху &bdquo;Пигмалион&rdquo; на Бърнард Шоу. Това е изключително богат автор и той ме предизвиква да проумея неговия свят. Шоу е гениален автор, а сюжетът на &bdquo;Пигмалион&rdquo; е потресаващ. Започнах работата по този спектакъл едва наскоро. С актьорите все още сме в началото на пътя и затова сега съм в процес на търсене как да разкажа историята, която се нарича &bdquo;Пигмалион&rdquo;. Мисля, че това ще е някакво сюрреалистично усещане за тази пиеса. С всеки спектакъл се опитвам да разкажа на зрителите една понятна история. А как ще я разкажа &ndash; това е въпрос на търсене, на творчество и на талант. <br /><br /><strong>От посланието на Армен Джигарханян до русенската публика разбрахме, че той силно се надява вашият театър в Москва да гостува на театъра в Русе. Смятате ли, че това е реалистично, и кога мислите, че ще стане?</strong></p> <p>Кога ще стане, е въпрос на това до каква степен ние желаем тази среща. Армен Борисович, аз и актьорите на нашия театър желаем тази среща неформално и непрагматично. Ние имаме желание да се срещнем с театъра в Русе и да покажем тук наши спектакли, да представим пред тукашната публика нашия театър. Затова ще се постараем да направим всичко, което зависи от нас, за да може тази среща да се състои. А също, за да може театърът в Русе да бъде представен на московска сцена, на сцената на нашия театър.<br /><br /><strong>Кога ще дойдете отново в Русе, за да видите как се развиват вашите &bdquo;Три сестри&rdquo;? </strong><br /><br />Най-вероятно това ще стане в края на декември. Нали разбирате, че само един месец работа над тази пиеса е нещо нереално. Това е екстремална ситуация. Всъщност това е само началото на пътя и се надявам, че спектакълът ще има добра съдба. <br /><strong><br />А по принцип колко време ви е нужно за подготовката на един спектакъл?<br /></strong><br />Опитът ми показва, че за работата с актьорите са ми необходими минимум два-три месеца. Подготовката преди това може да продължи една, две или три години &ndash; това е времето, в което работя над пиесата. Един месец работа с актьорите обаче е твърде малко, тъй като спектакълът има естествен процес на развитие. Това сега е някакво форсиране. Но актьорите в Русенския театър се оказаха отличници. Това, което направиха за един месец, е много. <br /><br /><strong>Къде другаде сте поставяли спектакли извън Русия?</strong><br /><br />За пръв път поставям спектакъл извън Русия. Работил съм в различни театри в Русия извън Москва. Русия е огромна и за хората у нас театърът е нещо много важно. Мисля, че актьорите и самият театър са толкова универсални, че въпросът за езика е само въпрос на адаптация. В България ние работихме с прекрасен преводач на български език &ndash; Биляна Петрова, която преведе ялтенската редакция на &bdquo;Три сестри&rdquo;. Всъщност у вас сега за пръв път се появява тази редакция на пиесата. Това е автентичният текст, който е написал Чехов. А онова, което правят в МХАТ, след това го е дописал театърът. Така че въпросът за работата с актьорите в друга страна е въпрос на адаптация, на срещи и на добър и надежден преводач. Най-важното нещо от срещата между актьорите и режисьора е историята, която те искат да разкажат.<br /><br /><strong>Руската публика е известна със специалното си отношение към театъра. У нас в България през последните 20 години отношението на хората към театъра и изкуството въобще мина през доста метаморфози. Най-общо можем да кажем, че публиката се отдръпна от сериозния театър. Имаше ли такъв отлив и в Русия в годините след 1989 година?</strong><br /><br />Познавам това явление. Тези процеси бяха характерни и за Русия, но през 90-те години. Тогава театърът се превърна в естрада, в евтино зрелище. Това беше голяма опасност и приучи зрителите да не мислят и да очакват само развлечения. Но тъй като в Русия има много широк слой от образовани хора, а театърът у нас е традиция, която се възпитава в семейството, то все пак сериозният интерес към изкуството се съхрани и постепенно театърът се откъсна от шоуто и се върна към себе си. Това ме радва много. Когато хората престанат да ходят на театър, то е или защото са принудени да се откъснат, заради условията, в които живеят, и борбата за къшея хляб, или защото самият театър ги отблъсква, като им предлага лоши продукти и евтини представления. За сериозните зрители това няма как да е интересно, то не е интересно и за онези, които идват само да се забавляват, защото те могат да получат много &bdquo;по-качествени&rdquo; продукти от шоу индустрията по телевизията или в киното. Но всичко е въпрос на време. От цялото си сърце и душа бих искал в България да се съхрани отношението към театъра, защото това е единственото условие самият театър да живее по-нататък. Естествено много важна е и държавната подкрепа. Да, театърът е длъжен да заработва пари, но той не може да оцелее без стабилна държавна подкрепа. Без нея той ще бъде разрушен. <br /><br /><strong>У нас сега се говори за театрална реформа, окрупняват се театри и държавата се отдръпва все повече от финансирането на културните институции. Как реформирахте театрите в Русия?</strong><br /><br />Аз не разбирам причините, които предизвикват тази реформа, която се прави сега в България. Не съм достатъчно информиран за ситуацията в България, но недостигът на средства не е нов проблем, той винаги е съществувал. Въпросът е в това, че истинският, сериозният театър е нужен на нацията, за да може тя да се развива. Това е много важно и само заради това си струва да бъде поддържан, съхраняван и финансиран театърът. Не мога да предложа рецепта, но се надявам, че здравият разум ще победи и в България. Разбира се, че е необходимо да се поддържат сградите, но най-важна е школата, младото поколение актьори и режисьори трябва да получат възможност да се развиват със свой почерк и стил, със своето усещане към изкуството. Ето това ми се струва изключително важно. После ще се появят пари, но тогава кой ще се занимава сериозно с театър. Това не е въпрос на една или две години, това е въпрос на приемственост между поколенията.&nbsp;</p> <p><em><strong>Димитрина ЧЕРНЕВА разговаря с Юрий КЛЕПИКОВ</strong></em></p>