В западните медии Украйна зае мястото на гражданска религия, проповядваща спасението на прогресивните души срещу империализма на Москва

Автор: Наталия Руткевич, журналист и писател. Превод Владислав Наков

2 296 325 - толкова пъти, във френските медии, е бил споменат конфликтът в Украйна от февруари 2022г. до март 2023г. или средно по 6000 пъти на ден. През същия период повече от 4 материала на минута са били посветени на конфликта, а през периода 1-7.03.2022г. всеки пети информационен материал е бил на тема Украйна. 

За сравнение, в седмицата след втория тур на президентските избори във Франция през април 2022 г. само една статия от 12 е била посветена на преизбирането на Еманюел Макрон. В най-новата медийна история само първият локдаун, в началото на пандемията от COVID-19, е предизвикал повече внимание.

Тази статистика е предоставена от платформата за медиен мониторинг Tagaday и мозъчния тръст Institut Action Résilience, които анализират данни за една година от началото на конфликта във френски печатни издания (три хиляди заглавия - на национално, регионално и градско ниво) и аудиовизуални медии (410 ТВ/радио канали и станции на национално, регионално и градско ниво, т.е. повече от 5500 различни програми).

Президентът на Institut Action Résilience, военният историк Седрик Мас смята, че този безпрецедентен обем, продължителност и плътност на медийното отразяване може да се обясни с три фактора:

1.Географска близост на конфликта: хората от Западна Европа бяха по-замесени в него, отколкото в други конфликти, също толкова драматични, но по-далечни;

2.Действия на воюващите страни: в допълнение към военните действия има тежка информационна конфронтация; активно водената от страните пропаганда допринесе за прекомерното присъствие на конфликта в медиите;

3.Конфликтът засяга много аспекти от ежедневието на французите.

Война на разкази

Медийното отразяване е удивително не само заради обема и честотата на споменаванията, но и заради вида на разказа, който се предлага на публиката. Всяка война е конфронтация между две (най-малко) версии за събитията и, както отбелязват авторите на доклада, във Франция, както и в други западни страни, украинският разказ за събитията е бил доминиращ от самото начало на конфликта - в медиите, в политическата среда или в по-широк аспект, цялата обществена среда, където от февруари 2022 г. се множеше подкрепата за Украйна и осъждането на Русия, често придружени от бойкот на всичко руско. Заемането на страна в конфликт е естествено, но руско-украинският се различава в това, че медиите почти безусловно взеха страната на една от воюващите страни.

Този преобладаващ наратив може да се обобщи по следния начин: агресията, на която Владимир Путин се реши без основателна причина, е неоимпериалистическо действие, чиято цел е превземането на Украйна, като ще последва нападение и над останалата част от Европа. Формулировката (mutatis mutandis) на журналистката Лор Мандевил беше подета от почти всички френски медии: „Ние преживяваме дежа вю, гледайки битката на титаните, в която демократичният Запад (за който Украйна е на преден пост) се изправя срещу Русия на Путин, този странен дракон, който съчетава престъпните методи на националболшевизма и имперския реваншизъм, подправени с месианство и мистицизъм, колкото разрушителни, толкова и болезнени... В Украйна сме свидетели на вариант на конфронтацията между свободния свят и тоталитаризма, който раздели човечеството през 20 век”.

В този разказ задължително има паралел с хитлеризма, който звучи като ехо на тезата за денацификацията, подета от Москва. Най-общо казано, reductio ad hitlerum - една от ключовите техники на военната пропаганда - отдавна е най-широко използваната в публичната сфера. Обвинението във фашизъм е изключително удобен аргумент за дисквалификация на опонентите, принуждавайки ги да мълчат и усърдно да практикуват автоцензура в обществения дебат.

Защо украинският разказ спечели толкова лесно, защо почти никога не се опровергава и почти никога не се поставя под въпрос? Аргументите са известни: тъй като Русия е страна-агресор, отговорността за тази изключително разрушителна война е единствено на Москва и в това не може да има никакво съмнение. В редица войни обаче западната общност подкрепяше атакуващата страна (войната между Иран и Ирак през 1980-1988 г., да не говорим за редица войни, започнати от Съединените щати). От гледна точка на насилие и разрушение, много скорошни и съпътстващи украинския конфликти бяха по-кървави и разрушителни, без да предизвикват голям интерес или еднозначна оценка на Запада.

Що се отнася до „изключителната и пълна“ отговорност на Москва, подобна оценка не е консенсусна извън евроатлантическата медийна общност и повечето западни политически апарати. В Африка, Латинска Америка, арабския свят и в много азиатски страни погледът върху събитията значително се различава от формулата "свободен свят срещу тоталитаризма". Ако в западното информационно пространство руските аргументи - загрижеността за националната сигурност, идеологическите ориентири на украинските власти, дошли на власт в резултат на Евромайдана, заплахите към жителите на Донбас - се споменават само, за да бъдат незабавно изобличени като пропаганда , то в "глобалния юг" този разказ се чува и взема предвид. Така в медиите на незападните страни преобладава концепцията за конфликта, която включва и двете версии и излага аргументите на двете страни. Може да се намери и при редица западни експерти, макар че последните са доста трудно чуваеми във френското публично пространство.

По-ярки изображенията, по-гръмки лозунги

Според авторите на доклада Tagaday успехът на Украйна в информационната война до голяма степен се дължи на комуникационния талант на президента Зеленски. През 2022 г. той стана най-популярната и почитана фигура на Запад и беше обявен за “Личност на 2022 г”. от списание Time. Комуникационните му умения бяха отбелязани от всички. „Той се представи като военен герой пред всяка възможна публика, в безброй парламенти, на събития и срещи - от MEDEF (френска бизнес организация) до филмовия фестивал в Кан и Венецианското биенале, да не говорим за появата му, заедно със съпругата му, в списание Vogue. Трябва да се каже, че той успя да наложи образа на Украйна като „бастион на демокрацията и европейските ценности срещу тиранична Русия“, обобщава бившият френски министър Пиер Льолуш.

Възхищението, което Зеленски предизвиква у много представители на западните медии, е близко до чувствата на феновете към звездите от шоубизнеса и доста далеч от журналистическата оценка, която предполага известна дистанция. “Зеленски: в главата на героя“, “В сърцето на героя“, “Украйна: герой въпреки себе си“ са само няколко заглавия на книги, посветени на Украйна и нейния лидер през 2022 г. от европейски автори, които откровено предпочитат да си затварят очите за тъмните петна върху репутацията на украинското правителство.

“В комуникацията си той е много мил, неформален, често проявява чувство за хумор и не пести времето си. Той притежава невероятна форма на лидерство, много силна харизма. Той веднага се захваща за работа, във всяка фраза се усеща дълбоко убеждение“, възхищава се Исабел Ласер, кореспондент на Le Figaro, която редовно е канена да говори в подкрепа на Украйна. “Трябва да се отбележи, че неформалността, младостта и модерността на украинското ръководство явно се култивират като противовес на консерватизма, архаизма и вехтостта на руските лидери…От едната страна са фотогенични млади мъже в суичъри и тениски, които “туитват” политически. От друга страна, възрастни апаратчици в прашни офиси, почти неизползващи социални мрежи, строги, формални, студени…”

Една война, представена като война на ценности, става още по-разбираема, когато се превърне във война на поколения. Ясно е изведена на преден план опозицията "младо-старо", "модерно-архаично". На Запад, с неговия култ към младостта и модерността, съзнателно или несъзнателно ценности като прозрачност, липса на корупция, демократичност и професионализъм се приписват на младите, докато противоположните качества се приписват на "старите", чийто начин на мислене е известен като "архаичен". Очевидно имидж и медийните консултантите на украинския президент и правителство разиграват тази карта докрай и то с голям успех.

“Десетки хиляди пехотинци в информационна война, близки до украинското правителство, работят за разпространението на съобщенията му в социалните медии, особено в чужбина“, отбелязва Le Monde.

Стратегията е ясна: продължете да оказвате натиск върху съюзниците на Украйна да увеличат помощта за страната и допълнително да изолират Русия на международната сцена. Методът е прост: да призове за поставяне на възможно най-много коментари, предварително преведени на чужди езици и готови за копиране в акаунтите на различни обекти в социалните мрежи, за да се привлече вниманието към определени теми или за предотвратяване на контактите им с Русия. Освен това, от създаването си през 2004 г., Украинският център за информационни и психологически операции (ЦИПСО) успя значително да разшири своите редици, дейности и умения с помощта на чуждестранни специалисти.

Бившият съветник на президента Зеленски Алексей Арестович нарече информационната война най-важната и решаваща област на конфликта, тъй като финансовата и военна помощ, мотивацията и бойният дух зависят от нейния успех. “Според западни експерти Украйна спечели тази война за четири дни“, каза Арестович през декември 2022 г.

Почти веднага след началото на СВО лозунгът “I stand with Ukraine“ стана единствената приемлива позиция на Запада, нова тенденция на политическа коректност. Жълто-синьото знаме по улиците, официалните сгради, дрехите на европейските политици или аватарите на потребителите в социалните мрежи стана новата „тенденция на добродетелта“, която замени “Je suis Charlie“, “Me too“, “BLM“, “Нося маска, спасявам животи”, “Ваксиниран!” и т.н. Желанието да декларираш шумно ангажимента си към справедлива кауза (нова всеки сезон) е забележителна характеристика на западната средна класа. Според редица социолози това е свидетелство за спешна необходимост от запълване на идеологическия и духовен вакуум, в който съществуват секуларните общества.

Така “в рамките на основните медии и сред тяхната либерално-прогресивна публика защитата на Украйна зае мястото на гражданска религия: журналисти, поклонници на „западните ценности“, проповядват спасението на прогресивните души, мобилизирани срещу империализма на Москва. Националистическите лозунги на Путин и неговият реакционен традиционализъм подхранват войнствеността на опонентите му“, пишат Пиер Рамбер и Серж Алими от Le Monde Diplomatique, едно от редките френски издания, които критикуват тенденциозното отразяване на този конфликт, отклоняват се от “партийната линия ” и дори се осмеляват да поставят въпроса защо кориците на френските списания приличат на листовки, разпространявани в Киев (например заглавието на L'Express от 16 февруари 2023 г. гласи „Украйна трябва да победи!”). Но такъв въпрос може да се зададе само в "нишовите" медии, и то с полуглас, и то само от онези публични личности, които стоят встрани от активния политически и медиен живот. Защото цената на “отклонението от курса“ е висока: нарушителят – било то медии, неправителствени организации, политици или дори президентът на страната – предизвиква вълна от критики: „пропутински“, „агент“, „полезен идиот на Кремъл“. Всеки е заплашен с отлъчване и е приканван да промени решението си. А кой инициира това? Преди всичко представители на Украйна, а след това нейните най-верни политически съюзници и техните медийни поддръжници, които веднага прибягват до „морална аргументация“.

Говорете правилно

В началото на юни 2022 г. Еманюел Макрон каза: „Не трябва да унижаваме Русия, така че в деня, когато военните действия престанат, да можем да започнем дипломатическо уреждане“. Думите му предизвикаха изблик на възмущение от страна на украинските власти, които реагираха бурно в Twitter; а след това и техните колеги в балтийските страни, които осмяха думите на френския президент. Макрон беше принуден да оттегли „нещастните си изказвания“ и набързо отпътува за Киев със специален влак, за да се поправи.

Въпреки това повечето жители изглежда подкрепят позицията на държавния глава: според проучвания на общественото мнение повече от две трети от французите са за преговори с Москва, лидерите на двете основни опозиционни сили Жан - Люк Меланшон и Марин льо Пен също смятат, че президентът е бил прав като е преговарял с Владимир Путин. Опитът на Еманюел Макрон да продължи към дългосрочна перспектива някак си беше обречен на провал. Подобна позиция е неефективна в общества, където "общественото мнение" (или по-скоро "говорещи класи", тези, които твърдят, че изразяват общественото мнение), водено от емоция и възмущение, определя дневния ред на политиците.

Примерите за цензура или автоцензура са многобройни, ето само няколко, за да покажем как работят. През август 2022 г. Amnesty International публикува доклад, в който се посочва, че „украинските сили застрашават цивилните, като установяват бази и използват оръжейни системи в жилищни райони, включително училища и болници“. Това предизвика бурна реакция в Киев, а след това и в западните медии, които разкритикуваха организацията, че „съдейства на Москва“. Други организации, които имаха неблагоразумието да направят същата грешка и да атакуват непогрешимостта на правителството в Киев, бързо адаптираха изявленията си, за да избегнат публично бичуване.

На 27 януари 2023 г. The New York Times публикува онлайн статия, озаглавена „Корупционният скандал в Украйна поражда загриженост у САЩ относно използването на американска помощ“, но часове по-късно тя е коригирана на „Американски служители, отговорни за помощта за Украйна, смятат, че украинските власти се борят с корупцията”...

И накрая, в средата на април 2023 г. телевизионният канал France 24 публикува репортаж за руските въоръжени сили, в който те изразяват мнението на руските военни. Украинският посланик във Франция беше “ужилен” и веднага реагира: „Лош пример за така наречената независима журналистика… Трудно е да си представим такъв репортаж от нацистките позиции в Нормандия в навечерието на Деня Д (Операция Нептун) или греша? Нормално ли е? На чия страна сте?" – обърна се той към канала (както обикновено през Twitter). France 24 се засрами почти веднага и направи нов репортаж. „Окуражаващо“ кратко отговори дипломатът в нов туит, последван от поредица от озадачени коментари от френски потребители, които намериха този натиск върху пресата за крайно неуместен.

„Откога президентът Зеленски стана главен редактор на западните медии? В края на краищата нашите журналисти много често се задоволяват с илюстрирането на киевския наратив, като само добавят малко респект към изключително войнствената реторика на Киев“, недоумяват журналистите на Le Monde Diplomatique, които дори говорят за пълния крах на журналистиката след началото на операцията на Русия в Украйна.

Да кажеш това, което се вписва в един последователен разказ, да премълчиш всичко, което може да го наруши: мълчанието на медиите относно разкритията на Сиймур Хърш или Нафтали Бенет са най-ярките примери за този удивителен подход.

В интервю за Института за отговорно управление “Куинси”, медийният експерт Робърт Райт вижда мълчанието като част от общата тенденция на предубедено и едностранчиво отразяване на войната в Украйна: „Потискането от основните медии на разкритията на Нафтали Бенет за провала на преговорите в Украйна в началото на март 2022 г. е дори по-малко простимо от пренебрегването на историята с Хърш... Бенет е очевидец на описаните събития, той е бивш министър-председател на Израел! Мисля, че и двата елемента – игнорирането на показанията на Бенет от страна на медиите и отказът им да споменат историята на Хърш, дори и само да се върнат към въпроса кой е взривил тръбопроводите (което може да се направи дори като се постави под въпрос разказът му) – са по-нататъшни свидетелства за обслужването на голяма част от “елитните” медии на официалния наратив на САЩ. И в дългосрочен план този вид журналистика не е полезен за Америка”.

Много потребители на Facebook  се оплакаха, че проверяващите факти в мрежата рутинно цензурират публикации, които са свързани с разследвания на Хърш, както и позоваване за едра корупция в правителството на Зеленски. През март 2022 г. Facebook позволи обиди срещу руски военни и дори смъртни заплахи срещу Александър Лукашенко и Владимир Путин. Това е прецедент: никога досега социална мрежа не е позволявала такова нещо.

Тънка европейска пропаганда

Член на Френската академия, писател от руски произход, Андрей Макин, изрази дълбоко съжаление, че Европа не може да поддържа истински плурализъм и че не е намерила нищо по-добро от това да отговори на руската пропаганда със собствената си европейска пропаганда.

В книгата си „Основни принципи на военната пропаганда: за използване в случай на война, гореща или топла...“  историкът и медиен експерт Ан Морели описва основните механизми на съвременната пропаганда, използвани още през Първата световна война, както и по време на по-късни конфликти - в Югославия, Персийския залив, Косово, Афганистан, Ирак ... Достатъчно е да ги препрочетем, за да видим, че конфликтът в Украйна не е изключение и "десетте заповеди" на пропагандата са последователно използвани в западното информационно пространство:

1 - ние не искаме война;
2 - противоположната страна носи пълната отговорност за войната;
3 -  лидерът на противниковата страна е самият дявол;
 4 - защитаваме благородна кауза, а не частни интереси;
5 -  врагът умишлено върши зверства, а ако ние грешим, тогава несъзнателно;
6 -  врагът използва забранено оръжие;
7 -  ние търпим малко загуби, загубите на врага са огромни;
8 -  артисти и интелектуалци подкрепят нашата кауза;
9 -  нашата кауза е свещена;
10 -  тези, които поставят под въпрос нашата пропаганда, са предатели.

Не е изненадващо, че в редица френски медии Андрей Макин веднага беше заклеймен като „путинофил“, „рупор на Кремъл“ и „предател на Франция“.

Европейската военна пропаганда намери още по-благоприятна почва за разпространение, защото се храни със стереотипи и образи на Студената война, които започнаха да се възраждат много преди този конфликт. Както обяснява Жан-Робер Равио, професор по съвременна руска цивилизация в университета Париж-Нантер, новата Студена война не е започнала през 2022 г., а непрекъснато ескалира от края на първото десетилетие на 2000-те и е придружен от двете страни от моделирането на образа на врага: „За Запада под американско господство, „колективния Запад“, както сега се казва в официалния руски дискурс, Русия е идеален враг, защото тя е в тази роля отдавна и добре позната. И обратното, „колективният Запад“, т.е. бившият капиталистически лагер, който е „под петата на американския империализъм“, в руската културна вселена е установен, готов враг“.

Демонизирането на врага, ключов аспект на военната пропаганда, е особено очевидно в образа на Владимир Путин. Според Равио то приема много форми: класическа демонизация, безкрайно говорене за патология (физическа или психическа) и т.н. На зрителите и читателите на френските медии всеки ден се предлага да слушат експерти, участващи в анализа на психическото състояние на руския президент. Понякога разговорите за индивидуалната патология на „владетеля на Кремъл“ се допълват от размисли за колективната патология на цялото руско общество. Така журналистът от вестник Charlie Hebdo (син на съветския дисидент Андрей Синявски) Егор Гран написа книга, наречена „Z като зомбита“, в която описва Русия като „земя на зомбита“ и призовава за „разбиване романтичният мит за т. нар. славянска душа, която подхранва снизхождението към руския тоталитаризъм - страстта на цялата страна, която от векове живее в паралелна реалност”.

Демонизацията и „патологизацията” позволяват да се скрият цели пластове от реалността на Другия, да се създаде празнина между образа на врага и кой е той в действителност. Психологическият механизъм зад демонизацията е прост – това е желанието, чрез агресивно дистанциране, да се пресече всякакъв интерес към обекта на враждебност.
Абсолютният враг трябва да бъде абсолютно мразен; желанието да го опознаеш вече е път към оправданието

“Трансформацията на hostis (военен противник) в intimicus (личен враг, мразен като такъв) също има последицата, че прави невъзможно разбирането на врага отвътре и дори физически подход към него, което би могло да обезкуражи всяко желание да се биеш с него”, веднъж отбеляза известният френски философ Режи Дебре в размишленията си върху „животворната полза“ от омразата.

В тази светлина става по-ясно защо опитите на Макрон да поддържа диалог с руския лидер, както и усилията на няколко историци, дипломати и изследователи, опитващи се да обяснят контекста на конфликта, предизвикват ожесточена съпротива от онези, които са склонни да представят тази война като свещена борба между абсолютното Зло и Доброто. Нещо повече: ако не изобличавате този, който е назначен от Врага, с необходимата убеденост, редовност и със стандартни формулировки („фашистки“, „тоталитарен“, „хитлеристки“, „неоимперски“ режим; „кървава диктатура“, и т.н.), е достатъчно, за да събуди подозрение. Много френски обществени и политически фигури като Сеголен Роаял, Арно Кларсфелд и някои други съсипаха репутацията си, като си позволиха да нюансират общоприетия дискурс и да критикуват Киев.

В книгата си „Конструиране на врага“ за това как работи военната пропаганда в съвременния свят, историкът и геостратег Пиер Конеса припомня значението на фигурата на врага, която изпълнява функцията на национално единство, консолидиране на властта и осигуряване на поръчки за военнопромишлените комплекси. Изчезването на съветския враг, обяснява той, подкопа единството на Запада и значително обезцени силата му. След падането на Берлинската стена стотици „съветолози” остават практически без работа. За да се решат всички тези проблеми, беше необходимо да се създадат нови врагове - това беше умишлено направено от правителства, стратегически мозъчни тръстове, разузнавателни агенции и лидери на общественото мнение.

Облагодетелствани от конфликта в Украйна

Сърбия, Ирак, международният тероризъм, Русия, Китай - "враговете" са много полезни за много играчи, включително прословутия военнопромишлен комплекс на САЩ, който според много наблюдатели се превърна в основната движеща сила на американската външна политика. Продажбата на военно оборудване на чужди правителства е много важен източник на доходи за американските компании. Така, според икономиста Джон Кенет Гълбрайт, „контролът на оръжейната индустрия върху държавния апарат е придобил задушаващи размери, секторът на отбраната и разработването на оръжия играе решаваща роля във външната политика на САЩ“ и „медийната сфера до голяма степен се примири с тази еволюция”.

Тази тема е обект на сериозно изследване, изисква вниманието на анализаторите. Много е вероятно интересите на военната индустрия и сближаването на ВПК с политическата класа, изследователската общност и медиите да са един от факторите, обясняващи масовата подкрепа от основните политически играчи и повечето американски мозъчни тръстове за продължаване на войната и дълбокото отхвърляне на всяка форма на компромис с Русия. Както отбелязва Марлен Ларуел, френски политолог и професор в университета Джордж Вашингтон, консенсусът е един от дългосрочните детерминанти на американската политика, който едва ли ще се промени.

„Не е нужно да имате седем пръста чело, за да разберете, че тази война обективно обслужва американските интереси и накърнява интересите на Европа. За американците това е идеалната война без чували с трупове. Това е война, която ще им позволи да си възвърнат пълното политическо лидерство в Европа с едно наистина реанимирано НАТО. Война, която би позволила на американската военна индустрия да достави съвременни оръжия на стойност стотици милиарди евро на съюзниците, започвайки с Германия, която току-що бе решила да се превъоръжи. И като черешка на тортата, това е война, която ще замени руския газ с американски втечнен природен газ“, обобщава Пиер Льолуш.

Тиери дьо Монбриал, президент и основател на Френския институт за международни отношения и председател на “Конференцията за световна политика”, е на подобно мнение, като осъжда неуспеха на Европа да защити своите интереси: „Американската цел е много проста: САЩ искат да укрепят Атлантическия алианс в политически разширена и отслабена Европа и да го превърне в съюз срещу авторитарни режими, като напъха Китай и Русия в една торба, да не говорим за Иран. Ние, европейците, не искаме това, но вече почти загубихме позиции”.

Войната през погледа на медиите

Въпреки признаването на определена стабилна посока на американската обществена политика, подчиняването на европейските правителства на нея и значението на феномена на замяната на обществените интереси с частни не трябва да ни кара да се задоволяваме с обяснения, които виждат само силата на парите зад цялата медийна система. В „Да продадеш войната“ („Vendre la guerre“) (2022) Пиер Конеса говори за „военно-интелектуалния комплекс“ – неформална мрежа от журналисти, активисти и експерти, която играе все по-важна роля в оформянето на военната политика през последните 30 години. За да се превърне войната в „кауза“, обществото трябва да бъде убедено. Задачата да се избере конфликт от няколкостотин протичащи едновременно и след това, след началото на военните действия, да се издигне до статута на „справедлива война“ е на интелектуалци и експерти, които ще измислят и демонизират врагове, ще прославят съюзници и ще дадат власт на лидерите на „лагера на доброто“. Виждали сме това с командващия Шах Масуд в Афганистан, Изетбегович в Босна, Либийския национален преходен съвет или Петро Порошенко и Виталий Кличко в Украйна. В либийския и украинския случай известният френски интелектуалец Бернар-Анри Леви, великият гуру на военно-интелектуалния комплекс, доведе тези хора в Елисейския дворец, когато те бяха все още неизвестни, за да насърчи тяхното издигане и да им даде легитимност в очите на международната общност.

Тук трябва да се отбележи една интересна размяна на ролите: оттук нататък държавата не използва интелектуалците и медиите, за да оправдае своята политика, а последните налагат своя избор на политиците. Постоянно канените в медиите представители на „военно-интелектуалния комплекс“ са заети не толкова да обясняват случващото се в света, колкото да осъждат ужасите му и да призовават отговорните лица към незабавни действия. „Те винаги използват една и съща аргументация: „Не можем да позволим това да се случи“, изречено със сериозен тон едновременно в социалните медии и в студиата на четирите френски 24-часови новинарски канала. Развитието на тези канали, след стартирането на LCI през 1994 г., създаде огромна медийна платформа за популяризиране на много известни „специалисти“: появата по телевизията, а не познаването на темата, прави експерта експерт, пише Пиер Конеса.

От своя страна конкуренцията между каналите, където всеки се стреми да получи лъвския дял от рекламните приходи, не допринася за качеството на програмите и плурализма на мненията. Напротив, това води до влошаване на условията за работа с информация и разпространение на публицистични предавания, „населени с професионални говорещи“, оплаква се журналистката Софи Юсташ. Според проучвания, проведени през последните две години, почти всеки втори французин не вярва на медиите. Всъщност денонощните новинарски канали имат своя логика, предимно комерсиална. Целта им е да достигнат до възможно най-широка аудитория, затова залагат на изключително прости механизми, най-важният от които са емоциите.

Емоцията и възмущението, които поддържат ангажираността на публиката, също са движещата сила зад идеологията за правата на човека, която се превърна в централна отправна точка за западните общества.

За философа Марсел Гоше коронацията на човешките права несъмнено е основното идеологическо и политическо събитие от последните 40 години. „Срещата между идеологията на правата на човека (която свежда съвкупността от социални, политически и икономически отношения до единствения принцип на политическа легитимност – правата на човека) и медиите е абсолютно решаваща за разбирането на новите отношения между политическата сфера и медиите”, пише философът в известната статия „Когато човешките права станат политика”.

„Политиката за правата на човека предоставя на медиите в изобилие всичко, от което се нуждаят – конкретност на ситуациите, простота на посланията, консенсусен характер на ценностите. Тя им дава разтърсващи кадри, трогателни сцени, лични свидетелства, категоричност на критериите, въз основа на които трябва да се вземат решенията, размиване на разногласията и сплотяване на сърцата около окончателната сигурност кое е добро и кое е зло. Благодарение на радикалното опростяване на колективната преценка, въведено от идеологията на правата на човека, медиите се превръщат в театър на обществена рефлексия във фокуса на работата на обществото върху себе си ... Досега те просто излъчваха, повече или по-малко точно, процесите, които се състояха и бяха определено извън тях. Сега самите медии са мястото, където протичат основните процеси; етап, в който колективното действие се оформя в очите на своите актьори, придобивайки видимост... Ето защо можем да говорим за изземване на интелектуалната власт от медиите, завоевание, което е придружено от промяна в самата природа на тази власт. Това, което някога е зависело от запас от знания, днес се определя от операциите на една информационна система”.

Според Гоше, интелектуалната сила се е отделила от учените, които се опитват да разберат нашия сложен свят и се е насочила към „интелектуалците-партизани“ и други „проповедници“, които изискват сърцата да бъдат мобилизирани, осъждат несправедливостта и призовават за действие. Старомодните интелектуалци вече са уважавани само дотолкова, доколкото се появяват в медиите и подчиняват дискурса си според техните правила. Абсолютният морализъм замени историческия култ към големите колективни утопии. Гоше описва този процес, който е засегнал всички демократични общества от 80-те години на миналия век, като появата на „диктатура на съвестта без интелект и знание“ и предупреждава, че последиците от това завземане на властта от активисти на „праведни каузи“ ще бъдат опустошителни за западните демокрации, които в дългосрочен план ще бъдат осакатени и лишени от живот заради триумфа на идеологията за правата на човека.

Подобно наблюдение беше направено, в началото на 2000-те години, от френския философ Пиер-Андре Тагиеф: „Това, което беше противотежест на властта, взе превес над властта, сля се с властта, за да стане злоупотребяваща власт... Силата на медиите развращават повече от всички други. Що се отнася до основния консенсус на експертните елити, той поражда нещо като единна криптопартия”.

В гореспоменатата статия за конструирането на Русия като враг Жан-Робер Равио казва: „Идеологията вече не се формулира от държавата, политическия апарат или стратезите, а се конструира от медиите. Следователно тази идеология е по-дифузна и много по-трудна от преди за идентифициране и описание. Днешната идеология е по-скоро като колекция от идеи, произтичащи от медийни коментари, обобщени редакционни колони (в интервалите от 7 до 9 сутринта) и публицистни предавания… Тя може да бъде описана с определен брой ключови думи и кратки фрази (punchlines)”.

И така, ако в Русия и други авторитарни държави пропагандата остава до голяма степен инструмент в услуга на националната политика, то на Запад действията на политиците често се определят от конкретни идеологически ограничения, поставени от медиите. Тази нова артикулация на връзката между политическия апарат и медийната власт е от решаващо значение за разбирането защо за държавниците става все по-трудно да се занимават с политика в тесния смисъл на думата: да мислят и действат от дългосрочна перспектива, да обсъждат „горещи теми“ (като имиграцията), да се говори за необходимостта от правене на компромиси, примиряване с тайната на дипломатическите преговори и т.н.

Възникването на „военно-интелектуален комплекс“ е едно от последствията от отслабването на националния политически апарат - прехода от управление към обикновено администриране и мениджмънт и прехвърлянето на реалната власт от националните структури към други организми, които са глобални и не винаги могат да бъдат идентифицирани.

По този начин комбинацията от интересите на силите, които имат решаваща дума в един глобализиран свят, търговската логика на медиите, идеологията за правата на човека, която преобладава в западните общества и кенсъл културата, която тя предполага, създава среда, изключително благоприятна, за постоянно моделиране на нови врагове и организиране на кръстоносни походи срещу тях, както и за консенсусна дезинформация в името на Доброто. Войните, в които е въвлечен Западът – горещи, студени или „топли“ – периодично разкриват тези характеристики на западната медийна сфера.

Представянето на украинския конфликт се развива в западните медии по същия сценарий, както други големи войни, представяни от Запада като "справедливи". Няма място за нюанси: общественото мнение трябва да бъде убедено, че този път наистина има „титанична битка на демократичния Запад срещу тоталитарна и империалистическа Русия."

Както при конфликтите в Сърбия, Ирак и Либия, съществува риск, когато прахът слегне няколко години по-късно, да се окаже, че отразяването на събитията от френските новинарски канали и образцовата им преса е било далеч от реалността. Но дотогава широката общественост ще е забравила или загубила интерес към този конфликт и ще премине към следващия, който журналистите ще сметнат за уместно да представят като „справедлива война“.

Източник: globalaffairs.ru

Превод: Владислав Наков