- 10 Sep 2020
- 83
- 0
„Бях добър цигулар, но исках аз да свиря първа цигулка“ – доверява във втората част от интервюто на Татяна Бек майсторът на разговорите с известни личности Соломон Волков, което ГЛАСОВЕ публикува. Волков разказва за родителите и детството си в Рига, обяснява защо е роден в дълбоката провинция, как се е случило така, че замалко да се отдаде не на словото, а на… цигулката. От времената в Музикалното училище към Ленинградската консерватория верен приятел му остава Владимир Спиваков – световноизвестният съветски и руски диригент, цигулар и педагог; художествен ръководител и главен диригент на Националния филхармоничен оркестър на Русия.
<p> </p>
<p><em>Соломон Волков признава, че в неговия свят, в който неизменно присъстват личности като Шостакович, Бродски, Евтушенко и редица други титани на човешкия гений, няма място за „злодеи“. „Защото не виждам такива и в живота. Единственото, което ненавиждам, е баздарието“ – казва Волков и непредубедено търси обяснение за компромисите, които Големите в руското изкуство и култура са правили. От страх или интересчийство. Без да влага лош смисъл в никое от понятията. Не без тегоба разкрива, че много отдавна се е разделил със „заблудите, свързани с либералната интелигенция“.</em></p>
<p><strong>– Говорим все за другите и нито дума за вас. Дойде ред да ви попитам: Соломон, вие от Ленинград ли сте? Или доколкото разбирам – от Рига?</strong></p>
<p>– Родителите ми са от Рига. Аз съм роден на 17 април 1944 г. докато те са евакуирани в Ходжент (<em>град в Северен Таджикистан, център на Согдийска област, наричан между 1939 и 1991 Ленинабад на името на Ленин – бел. ред.</em>). Години по-късно заживях в Ленинград.</p>
<p><strong>– И как попаднахтте в Питер?</strong></p>
<p>– Заминах да уча в музикалното училище към консерваторията в Ленинград. А дотогава от шестгодишен съм учил в рижкото музикално училище. Баща ми се върна от фронта с един крак, а майка ми работеше в детска градина… Започнах да уча цигулка. Когато съм бил на 6 години, ме записали в музикалното училище, за да не се мотая по улиците – понеже в нормалните училища децата тогава тръгвали, ако са навършили 7 години. В Музикалното погледнали ръцете ми и казали: стават за цигулка, пръстите му са тънки. И аз – ще го кажа без скромност – станах много добър цигулар.</p>
<p><img src="/uploads/editor/vl._spivakov_.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Владимир Спиваков</strong></em></p>
<p>Когато отидох в Ленинград, мой съученик беше Володя Спиваков (<em>световноизвестен съветски и руски диригент, цигулар и педагог. Художествен ръководител и главен диригент на Националния филхармоничен оркестър на Русия – бел. ред.)</em> – седяхме на съседни чинове, преподаваше ни един и същ професор по цигулка. Така ни и наричаха: „Спиваков и Волков“.</p>
<p><strong>– Защо от цигулката… как да го кажа… минахте на книги за „първи цигулки“?</strong></p>
<p>– Въпрос на амбиция. Разбрах, че макар да правех солови концерти, никога няма да бъда номер 1 като цигулар. И както обичат да казват американците, окрих своята ниша – нишата на диалозите. Захванах се с това достатъчно рано. Когато написах първата си статия, бях едва 13-годишен. Или 15? Мисля, че беше за Асафиев… (<em>Говори за Борис Асафиев – руски композитор, музиковед, музикален критик; един от основателите на руското музикознание; 1884–1949 г. – бел. ред.</em>) Доста рано започнах да записвам разговори с различни хора. Срещнах се с един поет и записах разговора си с него – така тръгна всичко. Публикуваха текста ми в местния рижки вестник. А после видях, че е възпроизвел думите почти буквално в следващата си книга. Тогава разбрах: значи съм се справил доста прилично. Това беше самият Андрей Вознесенски!<br />Към всички хора, за които съм писал, съм се отнасял с огромно уважение. Знам наизуст стиховете им. Те сякаш говорят на душата ми, сраснал съм се с тях. В библиотеката ми има двайсет книжки на Бродски, надписани от самия Бродски, двайсет на Вознесенски с негови афтографи; двайсет на Евтушенко – също саморъчно подписани от него.<br />Вероятно съм единственият човек на света, който е в еднакво добри отношения с тримата. И тримата са ми много симпатични. Всеки посвоему. Харесват ми силните им страни. А пред слабостите им просто си затварям очите.</p>
<p><strong>– Прощавате на хората – това продуктивно ли е за вас самия? В книгите ви като че ли изобщо няма „злодеи“.</strong></p>
<p>– Защото не виждам такива и в живота. Единственото, което ненавиждам, е баздарието.</p>
<p><strong>– Да се върнем към Шостакович. По правило обществото ни прощава всичко на талантливите хора – включително подмолните замисли, компромисите… А на гениалния Шостакович не му бе простено нищо. Защо?</strong></p>
<p>– Много рано се разделих със заблудите, свързани с либералната интелигенция. Мислех си – Пастернак не е правил компромиси… А се оказа, че тъкмо той е основоположник на жанра на компромиса и възхвалата на Сталин в стихове… Нали така? После в творческо съревнование с него влиза Манделщам <em>(Осип Манделщам е руски поет и преводач, виден представител на акмеизма, близък приятел на Николай Гумильов и Анна Ахматова; умира от тиф като каторжник на 47-годишна възраст в транзитния лагер „Вторая речка“ на път за Колима – бел. ред.)</em>. Та нали той създаде гениален опус, възхваляващ Сталин! Булгаков, кумирът на либералната интелигенция, пък написа своята пиеса „Батуми“ за младостта на Вожда и не се притесни да поиска в замяна… апартамент. Ахматова също написа подобни стихове – защото я беше страх за сина й.</p>
<p><img src="/uploads/editor/S_ALFRED_SHITHE.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Cоломон Волков и Алфред Шнитке. Москва, 1975 година</strong></em></p>
<p>Но нима Шостакович не се е страхувал за съдбата на своето семейство? Естествено е и Пастернак да се страхува, и всеки, живял в онези времена, да се страхува.<br />Казват: „Защо Шостакович прие Сталинските награди? Пет награди!“. А да не би Солженицин да е отказал Ленинската награда, когато са му я присъждали? И питам аз: кой първи се отказва от Ленинска награда? Алфред Шнитке. (<em>Eдин от най-забележителните композитори на ХХ век; баща му е от литовско-еврейски произход, а майка му – волжка германка. Творчеството на Алфред Шнитке още от ранните му опуси не влиза в естетическите параметри на официалната линия, налагана от Съюза на съветските композитори. Същевременно той търси своя начин на съвременен изказ, без да бъде изцяло обвързан със стереотипите на „модерността” от 50-те и 60-те години на миналия век – бел. ред.)</em><br />А кога го прави? Когато вече притежава финансова независимост, свързана с Германия. Когато е сигурен, че няма опасност да обрече нито себе си, нито семейството си на гладна смърт.</p>
<p><strong>– Добре ли познавахте Шнитке?</strong></p>
<p>– Да. Грандиозна фигура.</p>
<p><strong>– Защо не направихте книга с него?</strong></p>
<p>– В онзи момент той не беше готов за такива разговори. Не излъчваше никакви импулси. Повтарям: грандиозна фигура и единственият съветски композитор, който има право да нарича себе си наследник на Шостакович. При това той е и единственият от следващото поколение т.нар. „съветски авангард“, който признава, че е недооценявал Шостакович…<br />Никога няма да забравя. През 1992-ра Шнитке дойде тук, в Ню Йорк – предстоеше премиерата на една от неговите симфонии. Отидохме заедно на концерт – изпълняваше се знаменитата увертюра на Бетовен „Победата при Ватерло“ и Седмата симфоня на Шостакович, която интелигенцията недолюбваше. Както и Единайсетата. Затова уважавам Ахматова – защото почувства, че звучащите в нея революционни песни не са конюнктура, а от душа казват много за душата…<br />И така, изсвирват Седмата симфония. Шнитке извръща глава към мен. Блед, потресен… Приглушено отронва: „Това е велика музика. Не съм я дооценявал“. Аз питам: „А как беше с Бетовен?“. Той: „О, Бетовен просто не ми хареса!“ (Смее се – бел. авт.).</p>
<p><img src="/uploads/editor/S_DJORDJ_BALANCHIN.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>Соломон Волков и Джордж Баланчин. Ню Йорк, 1981 година</strong></em></p>
<p>И правилно: Бетовен е пълен с поръчкови съчинения – каквито впрочем има при всички автори от неговото поколение и поколения напред. Но за Бетовен това са просто поръчки; никой не би критикувал казионната „държавна“ музика. Подобна е съдбата на мнозина от гениалните композитори. Например Прокофиев пише кантата за десетгодишниата от Октомврийската революция, за която съставя сам сталинистки текстове и ги превръща в музика. И никой до ден днешен не го упреква, никой не оспорва наградите – повече от тези на Шостакович – които той получава.<br /><em>Следва продължение…</em><br /><strong>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</strong></p>
