- Автор: Славой Жижек
- 03 Ное 2022
- 1955
- 35
Следвайте "Гласове" в Телеграм.
Славой Жижек, “Фигаро”
Във време, когато нашият свят е преследван от четиримата конници на апокалипсиса едновременно (пандемия, война, глад и дигитална смърт), алтернативата не е просто да се справим. Вместо да се подиграваме на украинците, които искат да са част от Европа и следователно да се присъединят към Европейския съюз, би трябвало да се запитаме какво виждат в “Европа” и дали сме готови да отговорим на техните очаквания, пише световно признатият словенски философ Славой Жижек в своя статия във "Фигаро". Славой Жижек е словенски философ, повлиян от марксизма. Преподава в Института по социология към университета в Любляна. През 2015 г. Жижек предизвика полемика с позициите относно мигрантската криза от 2015 г.
Всички сили на нашата епоха са сключили свещен съюз, за да прогонят страшилището на Европа: Доналд Тръмп и китайския президент Си, Путин и Ердоган… Мантрата за противопоставяне на “евроцентризма”, която обединява много хора от целия политически спектър, от антиколониалистката левица до популистката десница, се прицелва в идеята за обединена Европа. Въпреки всички основателни критики на някои ключови елементи от европейското наследство, това, което превръща Европа в обект на омраза и завист, е, че в очите на мнозина “Европа” все още е синоним на мирно сътрудничество между нациите, на индивидуална свобода, на социална държава… Така че, вместо да се подиграваме на украинците, които искат да са част от Европа и следователно да се присъединят към Европейския съюз, би трябвало да се запитаме какво виждат в “Европа” и дали сме готови да отговорим на техните очаквания.
Когато книгата на Гийом Клоса Fierté européenne. Manifeste pour une civilisation d’avenir (Европейска гордост. Манифест за цивилизация на бъдещето) попадна в ръцете ми, веднага бях запленен. И така, с какво можем да се гордеем с Европа?
Ако има нещо, с което трябва да се гордеем като европейци, това е историята на еманципацията. Най-строгата критика на съвременния свят е възможна именно благодарение на еманципаторските движения в историята на европейската мисъл и общество. Нещо повече: ако искаме да бъдем - и трябва да бъдем! - критични към нашата собствена история, именно тази еманципаторска и революционна история ни предоставя инструментите, за да действаме по толкова критичен начин.
Във време, когато нашият свят е преследван от четиримата конници на апокалипсиса едновременно (пандемия, война, глад и дигитална смърт), алтернативата не е просто да се справим.
Тъй като четиримата конници препускат все по-бързо и по-бързо, по-скоро трябва да се мобилизираме по начин, който ще ни бъде от полза дълго след края на войната. Клоса успя да покаже в предишната си книга, Europe, la dernière chance? (Европа, последният шанс?), че апокалипсисът е свързан и с отварянето на очите за някои немислими досега решения. Пандемията предизвика безпрецедентни финансови сътресения в рамките на Европейския съюз и конкретна солидарност между народите. Често не споделям нечий оптимизъм, но в случая с Гийом Клоса неговият оптимизъм е впечатляващ и ефективен - тъй като транснационалната солидарност в еманципаторските движения в действителност е единственото решение за сегашните ни проблеми.
“Европейска гордост” има три достойнства. Първото е, че авторът се осмелява да каже, че има обективни и многобройни причини да се гордее, че е европеец, да се гордее, че е гражданин на този Европейския съюз, толкова често заклеймяван, несъвършен и незадоволителен и въпреки това толкова уникален в света. При по-внимателно разглеждане, това е единственият континентален политически проект, който поставя в центъра достойнството на човешката личност и който се стреми да позволи на всеки човек, отвъд ту успокояващата, ту задушаващата национална рамка, да намери своя път, без да го идеализира и дори отчита неговото несъвършенство. Във време на война в Украйна, наложена от Путиновата Русия с желанието да възкреси едно въображаемо имперско и мъжествено всемогъщо минало за сметка на собствените си съграждани, първенството на достойнството на индивида в Евросъюза, на неговата свобода, равенство, е нашата битка.
Второто му достойнство е, че това литературно произведение, на кръстопътя на геополитиката, социологията и историята, не си затваря очите за най-голямото предизвикателство на бъдещето: климатичната промяна, нашият “пети конник”. “Европейска гордост” показва, че Европейският съюз, който далеч не е само технократски проект, трябва да разбере, че неговото бъдеще е в способността му да създаде условия за трайно развитие на планетата. Няма частични решения на този глобален проблем и не можем да говорим за екология, без да говорим за демокрация.
Трябва да измислим нов етап на демокрацията, който помирява парламентарната демокрация и гражданската демокрация.
Трябва да преоткрием тази способност да създаваме общ интерес, “общото”, общите блага в рамките на това, което някога се наричаше европейска ”общност”, а днес Европейски съюз.
Третото ѝ достойство, любимото ми, е, ча авторът не се страхува да критикува Европа такава, каквото е изградена, нито да изтъква нейните несъвършенства, той не се страхува да изрича истината за нещата. Ето от това се нуждае Европа, както и светът, за да се изправи срещу конниците на апокалипсиса на нашата епоха.
Ето защо редовно афишираните демонстрации на френско-германското единство, които ще трябва да породят действия отвъд думите, както и декларациите, че Европа трябва да се научи да се справя сама и да престане да разчита на защитата на САЩ, са повече от добре дошъл знак за нарастващото европейско осъзнаване:
няма място за това, което Европа представлява в новия световен ред на Тръмп, Путин, Моди Си и Ердоган.
Европа ще трябва да утвърди еманципаторското си наследство, борейки се не с външните заплахи, а със собствената си версия за тях - заплахата от националистическия популизъм. И затова си струва Европейският съюз да бъде защитаван, въпреки мизерията на реалното му съществуване: в днешния глобален капиталистически свят той предлага единствения модел за транснационална организация, която има авторитета да ограничава националния суверенитет и задачата да гарантира минимални норми за екологично и социално благосъстояние. В него има нещо, което произлиза пряко от най-добрите традиции на европейското Просвещение.
Нашият дълг не е да се унижаваме като главните виновници за колониалната експлоатация, а да се борим за тази част от нашето наследство, която е важна за оцеляването на човечеството. Европа е все по-самотна в новия глобален свят, отхвърляна като изтощен и безинтересен Стар континент, изпълняващ второстепенна роля в настоящите геополитически кофликти. Както каза починалият неотдавна Брюно Латур: “Европа е сама, да, но само Европа може да ни спаси”.
Превод от френски: Галя Дачкова
