Сергей Лавров: Какво правеха САЩ в Югославия, в Ирак, в Либия? Там имаше ли заплаха за тяхната сигурност, култура, религия, език?

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Действителната многостранност и дипломацията срещу „реда, основан на правила“
 
Месец май в Русия традиционно минава под знака на празнуването на поредната годишнина от Великата Победа. Разгромът на нацистка Германия, решаващ принос за който има нашата страна с подкрепата на съюзниците, позволи да бъдат заложен фундаментът на следвоенния международен ред. Негова правна основа стана Уставът на ООН, а самата Световна организация, въплъщавайки действителна многостранност, получи централна координираща роля в световната политика.
За близо 80 години от своето съществуване ООН изпълнява възложената й от бащите-основатели най-важна мисия. Няколко десетилетия базовото взаимно разбирателство на петте постоянни члена на Съвета за сигурност относно върховенството на целите и принципите на Устава  гарантира глобалната сигурност. По този начин създаваше условия за истинско многостранно сътрудничество, регулирано от общопризнатите норми на международното право.   

В наши дни ООН-центричната система преживява дълбока криза. Първопричина за това стана стремежът на отделни членове на Организацията да подменят международното право и Устава на ООН с някакъв „ред, основан на правила“. Тези „правила“ които не са били предмет на прозрачни международни преговори, никой не ги е виждал. Очевидно е, че те се измислят и прилагат с цел да се противодейства на естествените процеси на формирането и утвърждаването  на нови самостоятелни центрове на развитие, което е по същество обективната проява на многостранността.

Нещо повече, виждаме как се мъчат да сдържат новите световни центрове с нелегитимни едностранни мерки. Сред тях са прекратяване на достъпа до съвременни технологии и финансови услуги, изключване от веригите за доставки, конфискация на собственост, унищожаване на критична инфраструктура на конкурентите, манипулация с универсално съгласувани норми и процедури. Като резултат се стига до фрагментация на световната търговия, до разпад на пазарните механизми, до парализа на Световната търговска организация и окончателно, без маскировка, превръщане на Международния валутен фонд в инструмент за постигане на целите на САЩ и техните съюзници, включително и цели от военен характер. В отчаяните си опити да наложи своето господство чрез наказване на непослушните, САЩ направиха крачка към разрушаване на глобализацията, която дълги години превъзнасяха като висше благо на човечеството, обслужващо многостранната система на световната икономика.   

Вашингтон и подчинилият му се останал Запад пускат в ход свои „правила“ всеки път, когато трябва да оправдаят нелегитимните стъпки срещу тези, които градят политиката си в съответствие с международното право и отказват да се подчиняват на користните интереси на „златния милиард“. Несъгласните влизат в „черни списъци“ по принципа „който не е с нас, той е против нас“.

На западните колеги отдавна им стана „неудобно“ да се договарят в универсални формати – такива като ООН. За идеологическа обосновка на курса за подкопаване на многостранността е пусната в действие темата за сплотяване на „демокрациите“ в противовес на „автокрациите“. Покрай „срещите на върха за демокрация“, чиито състав определя самопровъзгласилият се хегемон, се създават и други „клубове на избраните“, заобикалящи ООН.  

 „Срещи на върха за демокрация“, „Алианс за мултилатерализъм“, „Глобално партньорство за изкуствения интелект“, „Глобална коалиция за свободата на медиите“, „Парижки призив за доверие и сигурност в киберпространството“ –  всички тези и други неприобщаващи проекти са замислени, за да се подкопаят преговорите по съответните теми под егидата на Световната организация. Да бъдат натрапени изгодни за „колективния Запад“ неконсенсусни концепции и решения. Отначало се договарят за нещо помежду си, в тесен кръг, а пък след това обявяват тези договорености като „позиция на международната общност“. 

Нека да наричаме нещата с истинските им имена: никой не е разрешавал на западното малцинство да се изказва от името на цялото човечество. Трябва да се спазва приличие и да се уважават всички без изключение членове на международната общност.

Насаждайки „базирания на правила ред“, авторите му високомерно отхвърлят ключовия принцип от Устава на ООН – суверенното равенство между държавите. Квинтесенция на „комплекса за изключителност“ стана „гордото“ заявление на главата на дипломацията на Евросъюза Ж.Борел за това, че „Европа е райска градина, а останалият свят е джунгла“. Ще цитирам също Съвместното заявление на  НАТО-ЕС от 10 януари  тази година, в което се казва: „Обединеният Запад ще използва всички налични за НАТО и ЕС икономически, финансови, политически и военни инструменти за гарантиране на интересите на нашия един милиард“.

„Колективният Запад“ се накани да прекрои в своя полза и процесите на многостранност на регионално ниво. Не толкова отдавна САЩ призоваваха да бъде възродена доктрината Монро, изискваха от страните в Латинска Америка да ограничат връзките си с Руската федерация и с Китайската народна република. Тази линия обаче се натъкна на решимостта на страните от региона да укрепват своите многостранни структури, преди всичко Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC), да  отстояват законното си право да се утвърди като една от опорите на многополюсния свят. Русия напълно подкрепя подобни справедливи стремежи.

Сега значителни сили на САЩ и техните съюзници са хвърлени към подкопаване на многостранността в Азианско-тихоокеанския регион, където с десетилетия се е формирала около АСЕАН успешна открита форма на сътрудничество в сферата на икономиката и сигурността. Тази система позволяваше да се изработват консенсусни подходи, които устройват и „десетката“ членове на АСЕАН, и техните партньори в диалога, включвайки Русия, КНР, САЩ, Индия, Япония, Австралия, Република Корея, осигурявайки истински приобщаващ мултилатерализъм. Издигайки „Индо-тихоокеанските стратегии“, Вашингтон пое курс към разрушаване на тази установена архитектура.

На миналогодишната среща на върха в Мадрид НАТО, която винаги убеждава всички в своята „миролюбивост“ и изключително отбранителен характер на военните си програми, заяви за „глобалната отговорност“, както и за „неделимост на сигурността“ в Евро-Атлантика и в така наречения Индо-тихоокеански регион. Ще рече, че линията на отбрана на НАТО сега се измества към западните брегове на Тихия океан. Блоковите подходи, подкопаващи асеаноцентричната многостранност, се проявяват в създаването на военен съюз AUKUS, към който „тикат“ и Токио, Сеул и редица страни от АСЕАН. Под егидата на САЩ се създават механизми за намеса във въпросите на морската сигурност с цел да се осигурят едностранните интереси на Запада в акваторията на Южнокитайско море. Споменатият вече Ж. Борел обеща да изпрати в този регион военно-морски сили на Евросъюза. Не се крие, че целта на „Индо-тихоокеанските стратегии“ е сдържането на КНР и изолирането на Русия. Ето така западните колеги разбират „ефективния мултилатерализъм“ в Азиатско-тихоокеанския регион.

След като Организацията на Варшавския договор беше разпусната и Съветският съюз слезе от политическата сцена, се появи слаба надежда да бъдат реализирани принципите на истинска, без разделителни линии многостранност в Евроатлантическото пространство. Но вместо да се разкрие потенциалът на ОССЕ за равноправно колективно начало, западните страни не само запазиха НАТО, но въпреки клетвените си обещания поеха курс към нагло „поглъщане“ на прилежащото пространство, в това число и на територии, където винаги е имало и ще има жизнено важни интереси за Русия. Както докладва тогавашният държавен секретар США Дж. Бейкър на президента Дж. Буш-старши: „Главната заплаха за НАТО – това е ОССЕ“. Създава се впечатление, че в наши дни и ООН, и изискванията на нейния Устав също представляват заплаха за глобалните амбиции на Вашингтон.

Русия търпеливо се мъчеше да постигне взаимноизгодни многостранни договорености, като се опираше върху принципа на неделимост на сигурността, тържествено провъзгласен на високо ниво – в документите от срещите на върха през 1999 г. и 2010 г. Там „черно на бяло“ ясно и недвусмислено е записано, че никой не трябва да укрепва своята сигурност за сметка на сигурността на другите и никоя държава, група държави или организация не могат да бъдат натоварени с   главната отговорност за поддържането на мира в региона на ОССЕ или да разглеждат някаква част от региона на ОССЕ като сфера на своето влияние.

НАТО „плю“ на тези задължения на президентите и министър-председателите на страните-членки и започна да действа тъкмо на обратно, като провъзгласи правото си на всякакъв произвол. Най-крещящият пример са незаконните бомбардировки на Югославия през 1999 г.,  при това с прилагането на бойни средства с обеднен уран, предизвикали по-късно бум на онкологични заболявания и сред сръбските граждани, и сред натовските военни. Тогава Джо Байдън беше сенатор и с гордост говореше пред камерите, че лично е призовал да се бомбардира Белград и да се разрушават всички мостове на река Дрина. Сега посланикът на САЩ в Белград през медиите призовава сърбите да „затворят тази страница“ и „да спрат да се обиждат“.
Що се отнася до това „да престанат да се обиждат“, САЩ са натрупали богат опит. Япония срамежливо мълчи кой все пак е бомбардирал Хирошима и Нагазаки. В учебниците няма нито дума за това. Неотдавна на среща на „седморката“ държавният секретар на САЩ А. Блинкен с патос оплакваше жертвите на тези бомбардировки, но не благоволи да спомене кой ги е организирал.

Такива са „правилата“. И никой не смее да възразява.

След Втората световна война има десетки престъпни авантюри на Вашингтон – без каквито и да било опити да си осигури многостранна легитимност. Защо, ако има „правила“, неизвестни за никого?

Срамното нахлуване на познатата на САЩ коалиция в Ирак през 2003 г. беше осъществено в нарушение на Устава на ООН. Също както и агресията срещу Либия през 2011 г. Резултатът е унищожаване на държавността, стотици хиляди загинали, разюздан тероризъм.

Крайно грубо нарушаване на Устава на ООН стана намесата на САЩ в работите на постсъветските държави. Бяха организирани „цветни революции“ в Грузия и Киргизия, кървав държавен преврат в Киев през февруари 2014 г. В този списък са и опитите за завладяване със сила на властта в Беларус през 2020 г.

Идеологическите противници на Русия, които стоят начело на целия Запад, не само оправдават всички тези престъпни авантюри, но и се хвалят със своята линия за „насърчаване на демокрацията“. Но пак по своите си „правила“: Косово – да бъде призната независимостта му без какъвто и да било референдум; Крим – да не бъде признат (макар да имаше референдум); Фолклендските/Малвинските острови – да не се пипат, та нали там се проведе референдум (както наскоро заяви министърът на външните работи на Великобритания Дж. Клевърли). Смешно е. 

За премахване на двойните стандарти призоваваме всички да се ръководят от консенсусните договорености,  съгласувани в рамките на запазваща своята сила Декларация на ООН от 1970 г. за принципите на международното право. Там ясно е провъзгласена необходимостта да се уважава суверенитета и териториалната цялост на тези държави, които „спазват принципа на равноправие и самоопределение на народите и имат правителства, представляващи целия народ, живеещ на дадената територия“. За всеки безпристрастен наблюдател е очевидно, че нацисткият киевски режим съвсем не може да бъде разглеждан като представляващ жителите на територията, които са се отказали да приемат резултатите от кървавия военен преврат през февруари 2014 г. и затова срещу тях пучистите разпалиха война. Също както Прищина не може да претендира, че представлява интересите на косовските сърби, на които ЕС е обещал автономия, също както Берлин и Париж са обещали специален статут на Донбас. Резултатът от тези обещания е добре известен. 

Както отбеляза Генералният секретар на ООН А. Гутериш в обръщението си към „Втората среща на върха за демокрация“ на 29 март тази година: „Демокрацията произтича от Устава на ООН. Първите думи в него са – Ние, народите – и отразяват фундаменталния източник на легитимната власт: съгласието на тези, които са управлявани“. Съгласие. Подчертавам това още един път.

Бяха предприети многостранни усилия, за да бъде спряна войната в Източна Украйна, разпалена в резултат на държавен преврат с цел мирно урегулиране, отразено в резолюцията на Съвета за сигурност 2202, която единодушно одобри Минските споразумения. Тези споразумения бяха потъпкани от Киев и западните му господари, които неотдавна цинично и дори с гордост признаха, че никога не са имали намерение да ги спазват, а  са искали само да спечелят време за натрупване на оръжие в Украйна срещу Русия. С това публично беше провъзгласено нарушаването на многостранното задължение на всички членове на ООН, залегнало в нейния Устав, което изисква от всички страни да изпълняват резолюциите на Съвета за сигурност.

Нашите последователни действия за предотвратяване на конфронтацията, включително предложенията на Президента В. В. Путин от декември 2021 г. за съгласуване на многостранните взаимни гаранции за сигурност, високомерно бяха отхвърлени. Никой, казаха ни те, не може да попречи на НАТО да приеме Украйна в „обятията“ си.

През всичките години след преврата, въпреки настойчивите ни искания, западните опекуни на киевския режим нито веднъж не озаптиха нито П. А. Порошенко, нито В. А. Зеленски, нито Върховната Рада на Украйна, когато законодателно, последователно бяха унищожавани руският език, образованието, медиите, като цяло руските културни и религиозни традиции – в пряко нарушаване на конституцията на Украйна и универсалните конвенции за правата на националните малцинства. Наред с това киевските власти и законодателно, и в ежедневния живот внедряваха теорията и практиката на нацизма. Без да се стесняват организираха в центъра на Киев и в други градове пищни факелни шествия под знамената на дивизиите на СС. Западът мълчеше и „потриваше ръце“. Случващото се напълно се вписваше в плановете на САЩ за използването на отгледания от тях откровено расистки режим, който цели всяческо отслабване на Русия в рамките на стратегическия курс за отстраняване на конкурентите, подкопаване на всякакви сценарии, предполагащи справедлива многостранност в световните работи.

Сега за всички е разбираемо, макар не всички да го изричат гласно:  съвсем не става дума за Украйна, а за това как по-нататък ще се изграждат международните отношения – посредством формиране на устойчив консенсус въз основа на баланса на интереси или чрез агресивно и взривоопасно налагане на хегемония. Не бива „украинският въпрос“ да се разглежда откъснато от геополитическия контекст. Ще се повторя: многостранността предполага уважаване на Устава на ООН в цялата взаимосвързаност на неговите принципи. Русия ясно обясни задачите, които преследва в рамките на специалната военна операция: да отстрани заплахата за националната сигурност на нашите граници,  създавана с години от натовците, да защити хората, които бяха лишени от права, провъзгласени в многостранните  конвенции. Да ги защити от публично заявените от киевския режим заплахи, че ще бъдат изтребени и изгонени от териториите, където от столетия са живели техните предци. Ние казахме честно за какво и за кого воюваме.

На фона на нагнетяваната от САЩ и Евросъюза истерия ни се иска да запитаме: а какво правеха Вашингтон и НАТО в Югославия, в Ирак, в Либия? Там имаше ли заплахи за тяхната сигурност, култура, религия, езици? От какви многостранни норми се ръководеха, като провъзгласиха независимостта на Косово в нарушение на принципите на ОССЕ, разрушавайки стабилните икономически състоятелни държави Ирак и Либия, намиращи се на десет хиляди мили от американските брегове?

Безсрамните опити на западните държави да подчинят секретариатите на ООН и други международни учреждения се превърнаха в заплаха за многостранната система. Винаги е имало количествен кадрови дисбаланс в полза на Запада, но до скоро Секретариатът се стараеше да спазва неутралност. Сега този дисбаланс е придобил хроничен характер, а сътрудниците на секретариатите все по-често си позволяват неподобаващо за международни чиновници политически мотивирано поведение. Генералният секретар А. Гутериш е длъжен да осигури спазването на изискванията за безпристрастност в съответствие с чл. 100 от Устава на ООН от всички свои сътрудници. Ръководството на Секретариата   е длъжно да се ръководи от необходимостта да подсказва на страните-членки пътищата за намиране на консенсус, на баланс на интересите, а не да подкрепят неолиберални концепции. Иначе вместо многостранни действия ще се задълбочи разкола между „златния милиард“ и световното мнозинство.

Когато се говори за многостранност, не бива да се ограничаваме само с международния контекст: също както ако се говори за демокрация, не следва да се игнорира международният контекст. Не трябва да има двойни стандарти. И многостранността, и демокрацията трябва да бъдат уважавани както вътре в държавите, така и в отношенията помежду им. Всички знаят, че Западът, натрапвайки своето разбиране за демокрация на другите, не желае демократизация на международните отношения на базата на суверенно равенство на държавите. Но сега, като налага свои „правила“ на международната арена, той „задушава“ многостранността и демокрацията на своята територия, прилагайки все по-репресивни инструменти за потъпкване на подобно инакомислие – също както прави това престъпният киевски режим, подкрепян от учителите си – САЩ и техните съюзници.  

Сега, както и в годините на „студената война“, човечеството е близо до опасна, може би и по-опасна граница. Ситуацията се усложнява със загубата на вярата в многостранността, когато финансово-икономическата агресия на Запада разрушава благата на глобализацията, когато Вашингтон и техните съюзници се отказват от дипломацията и изискват изясняване на отношенията „на бойното поле“. Всичко това се случва в рамките на ООН, създадена за предотвратяване ужасите на войната. Гласовете на отговорните, здравомислещи сили, призивите да бъде проявена политическа мъдрост, да се възроди културата на диалога се заглушават от тези, поели курс към подкопаване на основополагащи принципи на общуването между държавите. Всички ние трябва да се върнем към началото -  спазване на целите и принципите на Устава на ООН в цялото им многообразие и взаимовръзки.

Очевидно е, че истинската многостранност на съвременния етап изисква адаптиране на ООН към обективните тенденции за формиране на многополюсна система от международни отношения. Необходимо е да се ускори реформата на Съвета за сигурност за сметка на разширяване на представянето в него на страни от Азия, Африка и Латинска Америка. Сегашното  прекомерно свръхпредставяне на Запада в този главен орган на ООН подкопава принципите на многостранността. 

По инициатива на Венецуела беше създадена Групата от приятели в защита на Устава на ООН. Дошло е времето всички уважаващи Устава държави да влязат в нейния състав. Важно е също да се използва конструктивният потенциал на БРИКС, ШОС. Своят принос са готови да дадат  Евразийският икономически съюз, ОНД, ОДКС. Ние сме за това да се използва потенциалът на регионалните обединения на страните от Глобалния Юг. Полезна роля в подкрепа на многостранността може да изиграе и „Г-20“, ако западните участници престанат да отвличат колегите от актуалните въпроси в дневния й ред, разчитайки на това да заглушат темата за своята отговорност за натрупването на кризисни явления в световната икономика.
Наше общо задължение е да запазим Организацията на обединените нации като изстрадан образец на многостранността и координирането на световната политика. Ключът към успеха е в съвместната работа, в отказа от претенции за нечия изключителност –   и за пореден път ще повторя – уважаване на суверенното равенство на държавите. Именно под това всички ние сме се подписали, когато сме ратифицирали Устава на ООН. 

През 2021 г. Президентът на Русия В. В. Путин предложи да бъде свикана среща на върха на постоянните членове на Съвета за сигурност. Лидерите на Китай и Франция подкрепиха тази инициатива, за съжаление обаче тя не беше реализирана. Тази тема има пряко отношение към многостранността и не защото пет държави имат всякакви привилегии в сравнение с останалите, а тъкмо заради особената им отговорност съгласно с Устава на ООН за подкрепа на международния мир и сигурност. Именно това изискват сега повелите на ООН-центричната система. 

Загрижеността за създалото се положение все по-силно звучи в многобройните инициативи на страните от Глобалния Юг: от Източна и Югоизточна Азия, от арабския и като цяло от мюсюлманския свят – от Африка и Латинска Америка. Ние ценим искрения им стремеж да бъде осигурено урегулиране на всякакви съвременни проблеми с помощта на честна колективна дейност, насочена към съгласуване на баланса от интереси на базата на суверенно равенство на държавите и неделима сигурност. И занапред ще засилваме плодотворното взаимодействие с тях в името на подобряването на ситуацията в света, на формиране на междудържавно общуване на принципите на действителна многостранност, на международното право правдата и справедливостта.

Източник: mid.ru