Румен Данов: Митологизират „ченгетата“, за да прикрият вината на високата номенклатура

<p style="margin-left:36.0pt">-<strong>С какви мотиви седнахте да пишете книгата &bdquo;Българските освобождения&rdquo;?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Знаете моето изкушение към писането, занимавал съм се основно с писане до 10 ноември 1989 г., а и след като започнаха промените, никога не ме е напускала мисълта в един щастлив момент да се върна към стария занаят.</p> <p style="margin-left:36.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:36.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32638_IrFggre20E0dtsbyBP9xEuzuyhbrYs.jpg" style="height:638px; width:441px" /></p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Добре, но идеята ви от писане на мемоари ли се роди?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Не, мемоарният жанр не ме блазни. По-скоро съм се опитал да трупам впечатления, информация, опит и познание. Да отговарям на въпроса &bdquo;защо е така?&rdquo;, а не просто да констатирам факти и събития. Чаках момента да поостарея малко, за да мога да обобщя натрупаното. Не претендирам за първоистината, но държа да я има различната версия за времето. Историята отсъжда...</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Противопоставяте ли се на някои митове, наложени по време на прехода? </strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Така се оказва в крайна сметка. Митологизацията на социума е голямо изкушение. Изглежда това е някаква тенденция, не само българска, но и универсална. Не съм убеден дали ги развенчавам, но опонирам на някои от тях. Представям друга гледна точка. Все ми се искаше в обществото ни да прозвучат и други тези, защото богатството на общественото познание е в това да има повече гледни точки, повече мнения, да има сблъсък между тях. А какво от там насетне историята ще съхрани като относителна истина за времето, е отделен въпрос. Това е смисълът на тази книга: да предложи на любознателния читател и особено на читателя от бъдещето и друг прочит за времето след 1989 г.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Как се отнасяте към все по-силно звучащата теза, че българският преход е провал?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Не, преходът не е провал, той е такъв, какъвто е. По-скоро разсъждавам върху изходните дадености от началото на прехода, които доведоха до тези резултати днес, и се опитвам да обоснова с конкретни паралели от миналото, че имаше и други пътища, че имаше и други варианти. Че с някои хора сме се опитвали да предложим, не да наложим &ndash; за съжаление, алтернативни решения. Пример &ndash; да предотвратим първото разцепление в СДС от 1991 г. Едните били предатели! &ndash; Това не ви ли напомня с нещо днешния БСП-АБВ дебат! Разбира се, историческите събития в голяма степен зависят от субективните действия на основните актьори. Не само емоционално опонирам на тезата за предопределеността, за предпоставеността на събитията и случките по време на прехода, за всесилието на т.нар. ченгета... Съзнавам, това не е популярно днес.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Тоест не смятате, че преходът е режисиран, че е имало предварителен сценарий?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Това са катастрофични видения на изгубилите &bdquo;мача&rdquo;. Метафората е цинична. Ако говорим за провал, той е именно в това &ndash; изгубилите от прехода са несправедливо повече, отколкото спечелилите. И много повече, отколкото в другите бивши соцстрани. Но никой нито тогава, нито сега мисли върху този драматичен резултат. Всички са фиксирани в това да размажат врага...</p> <p style="margin-left:36.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32638_dcleRbXWR0lXWIkTC0blLiY5JT1HQO.jpg" style="height:323px; width:540px" /></p> <p style="margin-left:36.0pt"><em>3 ноември 1989 г. Шествието на &quot;Екогласност&quot;. Румен Данов е вторият от ляво на дясно</em></p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Каква е според вас ролята на т.нар. ченгета?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Преувеличена. Така прикриват вината на високата комноменклатура. В такъв гигантски обществен сблъсък има противоположни идеи и интереси. Има движещи сили, които се опитват да реагират адекватно според собствените си цели и интереси. И други, които не успяват да се справят. Това не е война. Това е политически мач. На публичния терен всеки тим има правото на своя защитна схема и стратегия за нападение. Как да обвиниш другите, че са отиграли картите си по-добре от теб? Кой ти е виновен, че не си успял да предугадиш техните ходове и да ги предотвратиш по някакъв начин, да нанесеш съответния удар. В крайна сметка това хленчещо извинение, че все някой друг ни е виновен, се превръща в народопсихологически код, който толкова пъти ни оправдава илюзорно. Това е и подзаглавието на книгата &ndash; &bdquo;Изгубените поуки&rdquo;.</p> <p style="margin-left:36.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32638_w40RiS3fOVgaTdSd6vehQ0AP5jJ61A.jpg" style="height:438px; line-height:1.6em; width:600px" /></p> <p style="margin-left:36.0pt"><em>Желю Желев и Петър Берон по време на шествието на &quot;Екогласност&quot; на 3 ноември 1989 г.</em></p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Кои са тези поуки? Съпоставяте трите български освобождения през 1878, 1944 и 1989 г. на базата на три стълба, които според вас крепят интегритета на общността &ndash; собствеността, елитите и публичната нравственост...</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Без да претендирам за задълбочени познания в полето на социологията, опитвам се да изведа онези базови институции, които крепят според мен обществения интегритет: собствеността, елитите и публичната нравственост. Публичната нравственост в различните исторически периоди се появява в различни одежди &ndash; един път е религия, другия път е идеология, днес е само опърпана, оглозгана и презряна отживелица. Разглеждам тези три &bdquo;кита&rdquo; на обществения интегритет във втората част на книгата. Първата част включва моите лични есеистични и споменни разсъждения за прехода. Ние с вас сме свидетели на две епохи &ndash; достатъчно време сме живели и преди, и след 1989 г. Ако допреди 1989 г. ни беше забранено да познаваме миналото си, защото то беше злокобно идеологизирано и манипулирано, след 1990 г. досега се публикуват непрекъснато нови и нови текстове, които носят удивително историческо знание. И е престъпление да не познаваме нашата най-нова история, която се вмества само в някакви си 130 години, 25 от тях &ndash; днешният ни т.нар. преход.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Какъв е основният ви извод?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Основният извод е, че не познавайки историята си, много лесно забравяме важните поуки, минали покрай очите ни. И всеки път отново откриваме топлата вода. Глупаво, безсмислено и социално неефективно упражнение. Напразен разход на социална енергия.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>По какво си приличат и по какво се различават трите освобождения през 1878, 1944 и 1989 г.?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Приликите са обидно много. Въпреки това наркомански преследваме грешките си с тъпо балканско упорство, без да помним, че се повтаряме позорно! Напротив, &bdquo;откриваме&rdquo; грешките си и ги представяме като голямо достижение. Тук е мястото да кажа, че първото освобождение &ndash; от турско робство, е безусловното. Следващите две &ndash; през 1944 и 1989 г., са в някаква степен спорни. Те са освобождения за една значителна част от обществото и са точно обратното за останалата. Независимо кой как ги приема и разчита обаче, и при трите прехода след тези дати ние унищожаваме старите си вече съществуващи елити. Първите елити сме унищожили според онзи знаменит призив на браилските хъшове, за които българските чорбаджии са изедници и турски мекерета. Това е онзи елит, оформил се в годините до Освобождението като носител и защитник на определени български цели, включително и етнически. Тончо Жечев великолепно разказва това в &bdquo;Българският Великден или страстите български&rdquo; още далеч преди 1989 г. Втората линия, която разработваме със същото упорство и безпаметност, е смяната на собствеността. След 1944 г. смяната на собствеността е ясна &ndash; променя се самият институт на собственост, от частна тя става държавна и това се фиксира в т.нар. Димитровска конституция. След 1989 г. с новата Конституция от 1991 г. се връщат старите форми на собственост. Най-изненадващото при моите занимания с историческите източници беше, че и след първото освобождение през 1878 г. смяната на собствеността протича точно толкова насилствено, незаконно и скоростно, както и след 1944 и 1989 г. Това откритие не е особено политически, да го наречем, коректно, но е факт. Споровете с Османската империя по някакъв начин са регламентирани в Берлинския договор, който задава рамката на следвоенното развитие на Княжество България. Но каквото и да говорим, феноменът е поразително подобен. Изведнъж българското селячество заварва огромни изоставени чифлици, собственост най-вече на турски чифликчии или бейове. Какво се случва с тези земи? С къщите им? Според Антон Страшимиров те или се разпределят по логиката на теглене на жребий между селяните в съответното землище, или се изкупуват на безценица, или се придобиват по неясни показатели от различни основно политически играчи. С други думи, точно това, което се случи и след 1989 г. Естествено, опитвам се да избягвам всякакви обвинения и политически присъди. Просто предлагам схемите и паралелите като повод за размисъл и поуки. Поуки, които да важат, а не събития, които да минат и заминат и да не оставят нищо в обществената памет.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>И все пак защо преходът ни след 1989 г. е такъв, какъвто е?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Историческа даденост е това, че опозицията в България се разви възможно най-късно и беше рахитично неорганизирана в онези години, които аз познавам като свидетел и участник. В текста правя разлика между дисиденти и опозиция, това са различни явления. Говоря за онази неустойчива, хилава, емоционално-организирана група от хора, които имаха в крайна сметка куража да издигнат глас преди 1989 г. и най-малкото да се заявят открито, че са от другата страна на разделителната червена линия. В книгата не подминавам великодушно профанската митологема, че тя била продукт на ДС. Опонирам с аргументи, макар да съзнавам колко е непопулярна тази моя версия... Оттам можеше да произлезе реална политическа опозиция. Така и стана, но без закалката на полската или чешката опозиция. Така наречените неформални или независими организации, както снизходително ни определяха в казионните медии, можеха в един момент да се доразвият, носеха потенциала да станат една по-смислена политическа съпротива. Но времето не стигна за това &ndash; събитията през 1989 г. се развиха, помните, скоротечно. Другото непреодолимо обстоятелство беше неподготвеността на хората в тези граждански структури. Тя не бива да ни изненадва, тя не е присъща само за България, наблюдаваше се в различна степен и в Чехия, в Полша. В крайна сметка, както казва Адам Михник, да направиш от капитализъм комунизъм е лесно &ndash; чупиш яйцата, става омлет. Ама хайде направи обратното де! Следващото, което предопредели българския вариант на прехода, е непознаването и подценяването на българската социална психика и по-конкретно мощта на комунистическата партия и просмукването на нейните механизми, структури и идеи в цялото българско общество. Днес този факт вече го признават всички, които тогава бяха острието на опозицията, само че след дъжд качулка... Опозицията не можа да построи стратегията си, така щото тя да бъде адекватна на противниковата структура и потенциал. В книгата давам своите свидетелски показания за това, че все пак имаше политически лидери сред нас, които съзнаваха силата на БКП и имаха готовност и стратегия да действат по друг начин. Но те, първо, бяха малцинство, и второ, бяха много бързо елиминирани било с помощта на БКП/БСП, но най-вече с ръчичките на тогавашното наше СДС.</p> <p style="margin-left:36.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:36.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32638_fHTVXambcnQcAjFMSgC2OgwnL4FWwE.jpg" style="height:316px; width:540px" /></p> <p style="margin-left:36.0pt"><em>Грандиозният митинг на 18 ноември 1989 година пред храм-паметника &quot;Св. Александър Невски&quot;</em></p> <p style="margin-left:36.0pt">И не на последно място, огромна роля изигра и драматичното подценяване на икономическата част от прехода. Цялата концентрация на усилията ни в онзи момент беше насочена към политическите реформи. Веднага ще дам пример. Кръглата маса след многомесечни заседания излъчи една дузина документи под формата на резолюции, които мигновено бяха претворявани през Народното събрание в законови актове. Но забележете, от тази дузина актове няма нито един, който да засяга икономическата реформа по време на прехода. Ние, като идейно лабораторни субекти на пазарния капитализъм, смятахме, че той ще дойде от само себе си &ndash; стихийно, справедливо и адекватно... Нищо подобно. Междувременно, докато ние спорехме по въпроса като този дали държавният глава да се нарича президент или председател, Луканов от 1 януари 1990 г. си правеше своите игри и предприе онези драматични законодателни ходове, които заложиха &bdquo;постамента&rdquo; на бъдещия икономически колапс на България. Имам предвид най-вече мораториума върху външния дълг и т.нар. банкова реформа.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>И ви доведоха Тодор Вълчев...</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Не, ние си го доведохме, Венци Димитров го доведе. Дали на него някой му е казал: &bdquo;Венци, ти нали знаеш кой си, я вземи този твой колега и го заведи при Желю Желев&rdquo;, или не му е казал, какво значение има!</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Като споменаваме тези конкретни имена, със сигурност за бъдещите читатели ще е интересно дали открехвате малко повече завесата за някои събития или личности като човек, който е бил все пак на високи нива в политиката?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Аз се опитвам да дам един по-аналитичен и по-различен поглед за някои знакови събития от първите години на прехода, като например първия митинг на 18 ноември 1989 г., 14 декември 1989 г., &bdquo;Боянските ливади&rdquo;, пожара на Партийния дом, случая &bdquo;Берон&rdquo;... Разбира се, без да има &bdquo;жълто&rdquo;, разказвам някои неизвестни епизоди от онова време.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Разказът ви около досието на Петър Берон е много интересен...</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Така казват всички, които вече са прочели книгата. Но той не е само любопитен, а и много емоционално изживян. Първо, защото Петьо Берон ми беше свиден приятел и все още е. Имали сме много общи моменти заедно. А и в крайна сметка той е един човек с много качества, върху който се изсипаха удари на съдбата &ndash; къде заслужени, къде незаслужени. Аз давам моята версия за случая, защото той продължава да е неясен.</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Кой стои зад изваждането на досието на Берон?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Ще го кажа, независимо че ще разкрия една от явните &bdquo;тайни&rdquo; в книгата. За мен безспорен ликвидатор на Петър Берон е Андрей Луканов. Проследявам неговата логика да предприеме този ход, макар че той до последно не иска да го направи и се опитва да предотврати събитията, да предупреди Берон, че ще му се случат беди. Защо всъщност Луканов прибягва до този ход и какво печели от него? Е, нека това да остане за читателите на книгата...</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>Накрая можете ли да кажете съвсем синтезирано кое е най-важното, което през тези 25 години не сме разбрали, че трябва да се случи?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Не се случва онази трансмисия на груповите обществени интереси и ценности &ndash; кланови, браншови, социални или интелектуални, през партийното в политическото. Самите групови интереси и ценности продължават вече толкова години да не са оформени, да не се осъзнават. Но има надежда. Като в китайския йероглиф &ndash; скрита е в кризата... Самоорганизираността и солидарността дават вече своите първи кълнове и това е пример за онова повторение, за което в говоря в книгата. Тъжно е, но неизбежно &ndash; връщаме се на старта отпреди 100 години. Само че капитализмът вече отдавна не е онова протестантско-романтично приключение... Предстои още да осъзнаем, че партийната &bdquo;трансмисия&rdquo; не е нещо срамно или грешно, както ни възпитаваха комунистите, а необходимо и неизбежно наше право и задължение. И че не ни се полага наготово! Че за правилното й функциониране трябват усилия, действия, жертви някакви...&nbsp;</p> <p style="margin-left:36.0pt">-<strong>А трябва ли ни нова конституция?</strong></p> <p style="margin-left:36.0pt">-Цяла глава съм посветил на темата. Това е поредното повторение на минал, но забравен опит. Трябваше ни нова конституция след 1990 г. Днес това е фишек, който се пуска, за да бъде изместено общественото внимание или по-скоро за да бъде активирана нова енергия в българското гражданство, която няма откъде другаде да дойде. И къде сръчни измамници, къде политически наивници, къде хора без визия за нова политическа стратегия се хващат като удавници за сламка за тази идея, превръщайки я в поредната измамна политическа мантра. Това е подмяна и тя ще доведе до поредното публично униние, до каквото всъщност стигнаха и протестиращите от лятото на 2013 г.</p> <p>&nbsp;</p>