- Автор: Таня Джоева, epicenter.bg
- 16 Авг 2023
- 4548
- 72
Епицентър.бг започна дискусия с основен въпрос: готови ли сме като общество да променим националния си празник? Знаем ли какви ще бъдат последиците от една такава генерална промяна? Защо българските политици бързат да направят промяната и тя да залегне в Конституцията? Защо трябва да бъде заличен 3 март като национален празник и да бъде заменен с 24 май? Даваме думата на проф. Иван Илчев, историк, два последователни мандата ректор на Софийски университет „Свети Климент Охридски“ (2007 – 2015), член-кореспондент на БАН от 2012 година.
- Следите ли полемиката за националния празник, проф. Илчев? Изненада ли ви идеята на управляващите за смяната и доколко тя е резултат на хрумване и доколко е продиктувана от интересите на една велика сила и желанието на елита ни да й се хареса?
- Нямам изход, следя я, защото полемиката се натрапва отвсякъде. За съжаление, в нея опитват да наложат внушеното им мнение изключително некомпетентни хора, като специалисти по химия, които заемат управленски позиции. То е все едно аз да давам мнение какви катализатори трябва да се използват при определени химични операции.
В последните близо 30 години се появяват от време на време гласовите историци със звънки гласчета, които предлагат 3 март да не бъде национален празник на България. За мен това е връх на историческата неграмотност и политическо приспособленчество. Всички аргументи, които се излагат от привържениците на тази идея, са абсолютно несъстоятелни.
Те казват, първо, че 3 март не може да бъде национален празник, защото Русия е водила войната, която завършва със Санстефанския мирен договор. Ако познаваха по-добре историята, щяха да са наясно, че всички балкански държави – без изключение, печелят своята самостоятелност след войни, водени от великите сили, най-често Русия, но невинаги само Русия.
Втори аргумент – била създадена автономна държава и не можело ние да празнуваме автономия. Питам, защо не?!
Ако познаваха по-добре историята, щяха да са наясно, че всички балкански държави, с изключение на Гърция минават през период на автономия. Гърция получава независимост веднага, тъй като тогава има специфична конфигурация на великите сили.
И нека не забравяме – периодът на автономия при България е най-кратък в сравнение с другите балкански държави от този период. Сърбия е автономна близо 50 години - от 1828 до 1878. Същото се отнася за Черна гора, за Румъния. Албания е особен, по-късен случай. България става автономна през 1878 година и това продължава 30 години – до 1908-а. Да подчертая, че тя рядко се съобразява с автономния си статут и взема самостоятелни решения.
В момента е пределно ясно откъде идва идеята за смяната на 3 март – да се отграничим от Русия.
Нека кажа, че руската политика съвсем не ми е симпатична и според мен, освен с грубостта си, не се различава от тази на другите велики сили. Прекарал съм повече от година върху превод на дневниците на граф Игнатиев, авторът на Санстефанския мирен договор и нито той, нито мотивите за това, което прави ми станаха симпатични. Но ако нещо в историята не ти е симпатично, това не означава, че трябва да бъде отхвърлено с критериите на нашето съвремие.
Генерал Гурко и десетки руски участници във войната от 1877-1878 г. потапят в кръв въстанието на славяните поляци.
„Белият генерал“ Скобелев „усмири“ през 1880 г. непокорните текинци в Туркмения. Разори страната, после превзе последната крепост на бранещите свободата си Гьок Тепе Даде заповед “Пленници не са нужни”. Разреши на войниците си четири дни да грабят свободно града. Пленените жени прекарваха дните и нощите си сред тълпа войници. Както отбеляза един от участниците: “трябваше да си затваряме очите за нещата, които войниците правеха с жените”. Туркмените като нас също добре помнят Скобелев. Наричат го “Гез-кала” – “кървави очи”.
Та какво – да станем като американците, които разрушават паметници на Джордж Вашингтон, защото бил робовладелец?
Друг пример – Паметникът на Съветската армия, за който съм категоричен, че трябва да е музеен експонат. Мястото му не е в центъра на София. Но е интересно, защо бранещите паметника, не искат и на американската армия от Втората световна война. Че без нея, без американската помощ, без героичната съпротива на Великобритания, която повече от година съвсем сама се съпротивява на хитлеристка Германия, Европа едва ли щеше да е освободена.
- Можете ли да дадете пример за друга страна, която избира за национален празник събитие/дата, които не са свързани с нейната история?
- Не съм съгласен, че не е свързана с историята ни. Ако погледнете документацията, вестниците, спомените, народопсихологията, ще видите, че за българина 3 март е междата между несвобода и свобода.
Умишлено не казвам робство, а несвобода. Погледнете църквата в Габрово – в условия на робство такава църква строи ли се? Или Рилският манастир? Че е несвобода, това е безспорно. Че има религиозен гнет – има. Робство има само като емоционален термин.
Дразни в момента, че противниците на 3 март са вперили поглед върху войната. Нима тя щеше да се случи без постъпателното развитие на българския народ? Защо се отказваме от идеите на българските възрожденци, които създават училищата, вкарват българите като фактор в европейската политика, от идеите на революционери като Каравелов, Левски, Раковски, от Априлското въстание. Без всички тях и тяхната саможертва руско-турска война нямаше да има. Най-малкото Великобритания нямаше да разреши на Русия да си разярча коня на Балканите.
С отказа от 3 март, ние на практика се отказваме от една голяма част от своето революционно и културно минало. Така, както изглежда, не ни трябва Парис – сами се прострелваме в ахилесовата пета.
- Позволете един паралел със Сърбия, с Гърция – те честват въстанията си, които водят до националното освобождение. Може ли да изберем друга дата, която пак е свързана с национално-освободителното движение?
- Може, разбира се. Не виждам никаква причина да нямаме два национални празника.
Но като казваме, че 24 май обединява всички, нека пропуснем обичайното „всички“. В България има етнически групи, за които това не е техният празник. 24 май едва ли ще бъде празникът, от който всички ще са доволни като в библейската притча.
- От събитие, свързано с национално-освободителните битки, с възраждането, с усилията за независимост и собствена държава минаваме към събитие, свързано с духовността, с културата. Налага ли това, ако се случи, смяна на цялата национална доктрина? Пренаписване на учебниците?
- Не. 24 май е църковен празник, посветен на двама светии, по всяка вероятност гърци, проводници на византийското влияние, които са въплъщение на представите на своето време. Те създават азбуката – която не е азбуката, която ползваме сега, не заради чист и безкористен стремеж да укрепят новата християнска култура на славяните, а по поръка на властите в Константинопол и техните цели за политическо, културно и религиозно влияние. Така, както Русия има свои цели през руско-турската война, които нямат нищо общо с добруването на българите. Получава се така, че сякаш заменяме кон за кокошка.
- Разчитате ли стихийност в действията на българския елит, включително с предложението 24 май да се запише като национален празник в Конституцията?
- Съзирам по-скоро некомпетентност, което не ме учудва. На тази некомпетентност сме свидетели от много години насам, говоря и за периода преди 1989 година. За съжаление, има и едно инстинктивно желание да се харесаш на този, който в момента има господстващо политическо влияние.
- Подчертавали сте факта, че в ЕС България е единствената славянска държава, която е православна и пише на кирилица. Затова, казвате Вие, винаги сме били възприемани като апендикс към ЕС. Доколко това е причина за високомерието, за пренебрежението, за налагането на условия и още условия?
- Причина за високомерието – и преди 1989 година, и сега, е пълната неспособност на българските управници да водят пропаганда в Европа, в която да показват достиженията на българите. Не полагаме усилия и оставаме относително непознати.
Ще ви дам пример с романа на Георги Господинов – ако смятаме, че наградата „Букър“, с която бе отличен, е резултат само на естетическите и литературни достойнства на творбата, не е така. Получаването на приза е плод на целенасочени усилия да се издават книгите, да се участва в европейски събирания на интелектуалци, да те познават, да говориш езици, да имаш добър литературен агент. Друг великолепен български писател, какъвто и Милен Русков, очевидно няма тези качества. Не можахме също така да прокараме един великолепен европейски писател като Йордан Радичков. Изискват се дълги и целенасочени усилия.
Нямате представа какви усилия полага Гърция, независимо от това, че Гърция влиза в европейското историческо наследство, за разлика от нас. Погледнете с какво се споменава България в учебниците по история и то невинаги се споменава – със създаването на държавата, приемането на християнството, на повечето автори на учебници им прави впечатление ослепяването на Самуиловите войници и с по едно изречение България е отбелязана по време на войните – Руско-турската, Балканската. Това е.
- В контекста на казаното от Вас може ли и как кирилицата да ни приближи до Европа? Как да подчертаем нейната стойност, уникалността си, приноса ни в нейното създаване?
- Кирилицата не ни разделя от Европа. Погледнете знаците на кирилицата, погледнете и латиницата и вижте колко от тях са общи. Погледнете азбуката, на която пишат поляците или чехите и ще видите колко приспособявания има на латиницата, за да отговаря на особеностите на техния език.
По-скоро да положим повече усилия, за да проумеят европейците, че не Русия е дала, а е получила писмеността си от българската държава.
- Готово ли е обществото да влезе в спора за националния празник и да излезе без още поражения, без още щети, без още разделения?
- Мисля, че дебатът е глупав, ненавременен и няма да допринесе за сплотяването на българските граждани. Илезте на улицата и попитайте сто българи кога е приета българската Конституция. Да видим дали от сто един ще ви отговори. Съмнявам се. Попитайте сто души кога е обявена независимостта на България. Дали ще има десетина знаещи? Попитайте кога е Освобождението на България, обаче, и вероятно и стоте ще ви кажат 3 март.
- Нашите партньори заявяват, че искат стабилност в страната ни, когато близо до нас се води война. Предизвикването на спора не е ли стъпка в обратната посока? В посоката на дестабилизация?
- Да, дестабилизира ни. Да кажа отново – това е глупав спор. А аргументите, които чух от премиера Николай Денков, от Даниел Лорер, са абсолютно некомпетентни. Нека, както е казал народът, всяка жаба да си знае гьола. В своята област те може да са много компетентни, но в тази – не са.
- Защо не можем да говорим за руската следа в българската история спокойно?
- Винаги съм говорил спокойно и не съм я идеализирал. Преди 1989 година бях донесъл от Щатите, от Института „Хувър“, част от архива на руското министерство на външните работи. Там имаше и доклад на последния руски пълномощен министър в България, който напуска София, когато страната ни влиза в Първата световна война.
В края на 1916-а или началото на 1917-а, по искане на руското външно министерство, той пише каква трябва да бъде политиката на Русия на Балканите и обсъжда възможността „непослушна“ България да бъде поделена - ¬ Северозападна България да се присъедини към Румъния, Западна – към Сърбия, а Източна – към Русия, за да се осигури сухоземен достъп до Цариград. Издадох този доклад в известията на държавните архиви и от съветското посолство протестираха, защото било антисъветска пропаганда. Давам този пример, за да видите, че сме се опитвали да говорим спокойно за руската политика - и с плюсовете, и с минусите. За съжаление, под натиска на определени обстоятелства залитаме ту в една, ту в друга посока.
Ако попитате огромното мнозинство от българите коя е държавата, която помага най-много за образованието, ще кажат, че най-много българи са учили в Русия, което не е съвсем вярно. Немалко българи учат и във Франция. Но обикновено на собствени разноски. А Русия, с оглед на своите интереси на Балканите, дава стипендии на българите и затова те се насочват към нея. След Освобождението в Русия не отива почти никой. Малкото висшисти в Русия са най-вече българските военни, които завършват военните академии в Москва и Санкт Петербург.
Занимавал съм се и с история на рекламата. Ако погледнете рекламите в българския печат, Русия никога не е била символ на качество. Никога! За героя на Иван Вазов хаджи Смион "Американско" за него беше всичко, що се отличаваше с особено качество или с ексцентричност“. А за този на Каравелов Хаджи Калчо: „…московците що са измислили. Московците са юнаци, ама са ахмаци“.
Гледал съм руските продукти, които тогава рекламират в България: галоши, шоколад, парфюм. Машините са немски, автомобилите – американски, дрехите – френски. Бих попитал българските русофили кога за последно са си купили продукт на високата технология, произведен в Русия? Автомобил, телевизор, компютър, лаптоп, видеокамера.
- Идеите, провокирани от сегашната война, започнаха да се мултиплицират – да сменим името на катедралата „Свети Александър Невски“, да демонтираме паметника на Съветската армия, да прекръстим улици. Къде ще ни изведе пътят, по който сякаш тръгнахме? Не пренаписваме ли историята така, както правят и в Северна Македония?
- През 80-те години Стефан Продев го бяха изгонили от „Култура“, ако не се лъжа, и го бяха направили главен редактор на списание „София“. Аз му предложих шеговит репортаж, от името на екскурзовод, който обикаля столицата със съветски туристи само по улици, които носят имената на руснаци. И Продев като прочете материала, попита: „Момче, ти и оттук ли искаш да ме уволнят?!“
Репортажът не беше публикуван, макар че беше невинна шега. Защо няма паметник на американците, които също защитават Европа? Защо няма на англичаните?
А що се отнася до Александър Невски през последните години редица руски историци твърдят, че е от основните виновници за оставането на Русия под властта на Златната орда, че е приел исляма и т.нат. Не съм специалист и не искам да вземам отношение.
- Има обаче паметник на американските летци, бомбардирали София.
- Този паметник говори по същия безцеремонен, незачитащ българите начин, както сега говори руската посланичка. Символ е на дебелащината на великите държави, които не обръщат внимание на чувствата на по-малките. Но да кажа и друго – не забравяйте, че за разлика от Първата световна война, през 1941 година, без да ни натискат, България обявява война на САЩ. За Вашингтон ние сме воюваща страна. Когато воюваш, си носиш последствията.
- Да погледнем на въпроса за националния празник и от друг ъгъл – коя дата ще ни даде най-голямо самочувствие, че сме българи?
- И навремето бях противник на идеята за национална доктрина. Давах за пример държави като Дания, Нова Зеландия, Норвегия, Холандия, които нямат национална доктрина, но това не им пречи да бъдат сред най-демократичните и най-развитите държави в света.
Мисля, че това са конструкции, в които се опитваме да вкараме ниското си самочувствие.
- Ниското самочувствие ли провокира изблиците на демонстративен патриотизъм, на който сме свидетели все по-често?
- Този просташки патриотизъм го осмива още Алеко Константинов. Всички знаем как бай Ганьо се тупа по косматите гърди с думите „Булгар, булгар“. Но патриотизъм, който обижда другите, има и при сърбите, и при румънците, и при други народи. Нека бъдем обективни.
- Вие сте член на комисията по историческите въпроси, която се занимава със спорните въпроси между България и Северна Македония. Отношенията ни със Скопие остават много напрегнати. С настояването българите да се запишат в Конституцията отказахме ли се от доктрината един народ – две държави?
- От три години говоря, че самият договор е грешно формулиран, в него няма гаранции, няма срокове, разчита се на някакво бъдеще време, когато Европейският съюз щял да ни подкрепи, ако ние наново сложим вето на някои от действията на Северна Македония. Това е несериозно.
Що се отнася до българите не виждам какво ще им даде на тях вписването в Конституцията. Нима ще бъдат по-малко газени? Нима гражданин с българско самосъзнание ще стане министър? Видяхме какво се случва с тези, които изразяват българско самосъзнание. Бият ги. Нашите медии, за съжаление, се повлякоха по македонските и започнаха да обясняват, че само 3500 души са се писали българи при преброяването. Аз казвам друго: за учудване е, че 3500 души са намерили смелостта да се запишат като българи при всички преследвания, на които са били подлагани от 1913 година насам.
- Вие, проф. Илчев, сте подчертавали, че осем пъти сме предавали българите в Северна Македония от 1913 година насам. След толкова предателства имаме ли сега полезен ход?
- За съжаление, нашите държавници и политици си заравят главата в пясъка като щраусите. И не само това – действат упорито в грешната посока. В последните десетилетия затвориха български лекторати в европейски и азиатски държави. В същото време македонците със страшна скорост откриват свои лекторати. След 20-30 години в Европа ще има интелигенция, закърмена изцяло с идеите на македонските лекторати. И това ще е наша вина.
Четири поредни години предлагах на нашето Външно министерство и на Президентството да направим изложба от етнографски карти, съставени от чужденци, за да се види какво е мислела Европа за Македония. Отговорът бе: „да, да, би било добре.“ Накрая се ядосах, намерих парите и направихме изложбата в Народната библиотека, сега е в Националния исторически музей.
Надявах се, че поне българските евродепутати ще проявят интерес и ще направят тази изложба в Брюксел. Но отговорът, няма да споменавам имена, беше „хайде сега да не дразним излишно македонците“.
Както казал Богдан Хмелницки на поляците „Што да ховорити!“.
Източник: "Епицентър"
