- Автор: Адв. Стоян Мадин, "Дневник"
- 04 Ное 2020
- 1556
- 4
Определението на състав на апелативния спецсъд с председател Георги Ушев поставя въпроса: не представлява ли персоналната критика в съдебен акт директна намеса в работата на по-долния съд. Снимка: Юлия Лазарова, "Дневник"
През изминалите две седмици от страна на прокуратурата бяха представени предложения за изменения и допълнения на НПК. Едното от тях породи дискусии в медийното пространство - дали да има касационен контрол върху решения на апелативните съдилища, с които се потвърждава присъда на първоинстанционни окръжни съдилища. Бяха изложени аргументи както "за", така и "против", като едно от вижданията беше, че с тези изменения може да се стигне до създаване на регионална произволна практика или да се постигне може би заветната цел на изпълнителната власт за капсулиране на специализираните съдилища, където
на спокойствие да се съдят лица, неудобни на властта
или такива, чието скоростно, но несправедливо решаване на делото ще ни осигури аплодисменти от Брюксел.
През последната седмица стана ясно и нещо друго, а именно как Апелативният специализиран съд може да дресира по-долната инстанция. Цялостната картина по правните търкания между двете инстанции на специализираното правосъдие не е известна на широката публика. От публикуваните в медиите статии, към които е прикачено и определението на Апелативния спецсъд, става ясно, че първоинстанционният спецсъдия Христина Михайлова е сериозно критикувана. Направеното заключение по отношение постановеното определение от ръководения от нея съдебен състав е, че правото трябва да бъде опазено от съдии, които не го познават, а го упражняват като занаят.
Четейки обаче определението на Апелативния специализиран съд, се поставят най-малко два въпроса - не представлява ли такава персонална критика поставянето на такива изявления в съдебен акт и използването на такъв стил и език директна намеса в работата на по-долния съд, т.е.
засягане на вътрешноинституционалната независимост на всеки един съдия
и съдебен състав във връзка с решаване на делото по вътрешно убеждение на база представените пред него доказателства.
Вторият въпрос, който възниква, е дали липсата на съгласие от страна на испанските власти за провеждане на наказателно преследване и за данъчни престъпление е било процесуална пречка прокуратурата да внесе обвинителен акт в съда в този му вид.
Какъв е тиражираният в медиите проблем? Най-общо, 23 състав на спецсъда с определението за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокуратурата приема, че преди внасянето на обвинителния акт в съда испанските власти не са дали разрешение обвиняемото лице да бъде съдено за данъчни престъпления, т.е. то не е предадено и за тези престъпления. Това се признава и в определението на Апелативния специализиран съд, където четем, че "централен следствен съд в Мадрид - Кралство Испания е разпоредил "да се пристъпи към изпълнение и предаване на европейската заповед за арест, издадена от органите в България срещу подсъдимия за престъпление - пране на пари и принадлежност към организирана престъпна група (ОПГ), за изпълнение".
Апелативният специализиран съд обаче в просторното си определение
на 31 страници не е намерил за необходимо да посвети нито един ред
на възможността още при получаване на решението на испанския съд специализираната прокуратура в лицето на наблюдаващия прокурор да иска отстраняване на този недостатък. Прокурорът е имал на разположение механизма на чл.62 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА) да подаде молба за даване съгласие от испанските власти, за да се преодолее принципът за особеността и България да може да осъществи наказателно преследване и за данъчните престъпления или да издаде втора заповед за арест, с която да постигне същия резултат.
И този проблем би продължил да стои неизяснен, ако спецсъдът - 23 състав, в първото разпоредително заседание не е направил необходимото за категоричното внасяне на яснота. За целта делото е спряно и съдът е отправил директно запитване към испанските власти - за кои престъпления подсъдимият е предаден на Република България. Отговорът е - само ОПГ и пране на пари. Едва след това СП предприема издаване на нова ЕЗА.
Какво обаче се случва и къде евентуално стои проблемът?
Вместо да се възползва от тези свои правомощия, прокуратурата прибързано внася в Специализирания наказателен съд обвинителен акт, т.е. пристъпва към наказателно преследване, преди да отстрани по ясен начин този пропуск, въпреки че е разполагала с необходимите правни възможности. Дали това е направено умишлено или от недоглеждане, можем само да гадаем.
Притеснителното в случая би било желанието за бързина да е продиктувано от обстоятелството, че мярката за неотклонение на обвиняемите, докато делото е в прокуратурата и следствието, може да продължи само осем месеца. При внасяне на обвинителен акт обаче мярката за неотклонение вече може да продължи без определен срок, стига да са налице основанията за това - опасност от укриване или извършване на престъпление и обосновано предположение за авторство на престъпното деяние.
Какво ни казва апелативният съд?
Той не вижда проблем в това, че спрямо обвиняемото лице е внесен
обвинителен акт за престъпление, за което реално не е дадено разрешение от испанските власти
Съдът се аргументира с това, че първо нямаме изричен отказ на испанските власти за предаване на обвиняемия и съденото му за данъчни престъпления, второ, след внасянето на делото в съда, т.е. post factum, прокуратурата е сезирала компетентните испански власти с втора европейска заповед за арест, в която са включени и данъчните престъпления, и след като испанският съд е дал съгласие за предаване на обвиняемия и за тези престъпления, то делото можело да продължи, тъй като са отпаднали пречките.
В стремежа си да изясни "принципни законови положения" Апелативният специализиран съд приема, че "суверенно право на всяка държава е да повдигне обвинение на лице, извършило престъпление на нейна територия или в чужбина спрямо нейни граждани" и че "целта на ЗЕЕЗА и на международните документи, които той реципира, в никакъв случай не е да опорочават националните процедури, нито да правят процесуално негодни повдигнатите обвинения от компетентни органи, когато тези обвинения отговарят на изискванията на националния закон и заради които исканите лица са предадени по установения ред, получено е съгласие от изпълняващата държава за задържане, наказателно преследване и съдене".
Какво представлява принципът на особеността и защо тезата на първоинстанционния съд клони повече към вярна?
Наистина суверенно право на държавата е да прецени на кое лице да повдигне обвинение. Това обаче не е абсолютизирано в международното право, доколкото има изключения, както от правомощието да се повдигне обвинение, така и от това дадено лице да бъде наказателно преследвано. Примери за ограничаване на тези правомощия например е международният имунитет, който държавните глави, министър-председателите и външните министри, дипломатите и други официални лица имат съгласно Виенските конвенции.
Друг пример е принципът на особеността, който е широко застъпен в екстрадиционното право. Най-общо казано, принципът на особеността (специалността) в областта на Европейската заповед за арест ограничава правомощията на издаващите съдебни органи в този случай българските власти да преследват наказателно, да съдят или да задържат лице, което им е предадено от чужда държава. Съгласно този принцип държава може да упражнява своята наказателна юрисдикция
само в рамките и условията за предаване, които са били проверени и одобрени от изпращащата държава
Такова мнение е изразено от Otto Lagodny и Christian Rosbaud, които автори казват, че наказателна юрисдикция се упражнява само в "рамките на условията, които са били проверени и одобрени от замолената държава". Едната от тезите е, че принципът на особеността има за цел да защити правото на предаденото лице да не бъде наказателно преследвано или да изтърпи наказание, което се отнася до факти, извършени преди предаването му, различни от тези, за които е била издадена заповедта за задържане.
Основата на това правило е изградена върху схващането, че молещата държава ще ограничи искането си до действия, за които ще бъде екстрадирано или предадено лицето, и ще прикрие намерението си да съди лице за други факти, например такива, които не се обхващат от изискването за двойна наказуемост. Без принципа за особеността молещата държава ще има възможността, след като исканото лице й бъде предадено, да "уреди" делото както намери за добре (виж R.Blekxtoon,W. v. Ballegooij, Handbook on the European arrest warrant, T.M.C. Asser Press, The Hague, 2005).
Такова е застъпеното разбиране и в решение от 1 декември 2008 г. на Съда в Люксембург по дело C-388/08 PPU, където в § 44 се казва, че правилото е свързано със суверенитета на изпълняващата държава членка и дава право издирваното лице да бъде наказателно
преследвано, осъдено или лишено от свобода само за престъплението, за което се иска неговото предаване
По всичко личи, че този принцип брани интересите на държавата, от която лицето се екстрадира или предава, както и на самото лице. Държавата, която е издала заповедта или е поискала екстрадицията, по-скоро търпи единствено и само ограничения. Именно това трябва да се има предвид, когато се тълкува и анализира дали една държава, участвайки в международни отношения с друга, може да засегне суверенитета, като предприеме наказателно преследване срещу лице за престъпление, за което няма дадено съгласие.
Това следва и от мотивите на решение от 24 септември 2020 г. на Съда на Европейския съюз, където в § 39 се казва, че "следва от практиката на съда, специалното правило е свързано със суверенитета на изпълняващата държава членка и дава правото на издирваното лице да бъде наказателно преследвано, осъдено или лишено от свобода само за престъплението, за което се иска неговото предаване".
По- нататък съдът подчертава, че "всъщност това правило изисква издаващата държава членка - която желае да преследва наказателно или да осъди едно лице за престъпление, извършено преди предаването му в изпълнение на европейска заповед за арест, различно от това, за което се иска предаването - да получи съгласието на изпълняващата държава членка, за да не се допусне първата държава членка да навлезе в правомощията, които изпълняващата държава членка може да упражни, и да превиши своите прерогативи по отношение на преследваното лице".
Доколкото се приема, че е налице засягане на суверенитет, то и тезата, че едно такова нарушение - повдигане на обвинение пред съд за престъпление, за което не бил предаден, може да се поправи впоследствие, би поставило под съмнение цялото взаимно доверие, върху което се гради системата на европейската заповед за арест.
На следващо място
няма да имаме гаранции срещу злоупотреби от страна на приемащата държава
Тя, ако има огромно желание и заделен ресурс, спокойно може да преследва едно лице наказателно с години, без да се интересува дали производството би приключило с осъдителна присъда или не. Ако се цели ползване на наказателното право и процес за репресия, то и в интерес на държавата е да забави преодоляването на принципа за особеност с години. Впоследствие тя спокойно ще може да си санира всички действия по наказателно преследване, ако получи съгласие, или да не ги санира, ако не се даде съгласие, като всичките неблагоприятни последици останат за сметка на обвиняемия.
В международното право, и по-точно в практиката на Международния съд на ООН, е приет принципът, че права не могат да се черпят от неправомерни действия - ex injuria jus non oritur (Hungary/Slovakia case, ICJ Reports, 1997, pp. 7, 76; 116 ILR, p. 1, and the Brcko case, 36 ILM, 1997, pp. 396, 422). Видно от определението на Апелативния специализиран съд,
държавата в лицето на прокуратурата е продължила наказателното преследване, без да съобрази, че не е имала право на това
Това процесуално действие - по внасяне на обвинителния акт, следва да се преповтори. То не може да се санира, защото тук се засягат правата не само на обвиняемия, но и на третата държава.
В допълнение на това аргументите, че прокуратурата е имала право да поиска съгласие и след като делото бъде внесено в съда, не почиват на закона и в частност на текста на чл. 56 от ЗЕЕЗА, който ясно определя кой и кога може да издава заповед за арест. Наистина законът предвижда в чл. 62, че молба за получаване на съгласие за наказателно преследване за други престъпения се подава от съответния орган, издал заповедта, но разпоредбата предполага, че съответният прокурор е действал добросъвестно. Добросъвестно би означавало, че прокурорът няма да преследва наказателно лицето за данъчни престъпления, внасяйки обвинителен акт и повдигайки обвинение, а надлежно ще задвижи производството по преодоляване на принципа на особеността.
Представлява ли определението на Апелативния специализиран съд опит за дресировка на съдии от долната инстанция?
За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се разгледа цялата ситуация в контекста на медийното пресъздаване на юридическия спор. В определението на Апелативния спецсъд четем следния пасаж: "Трагикомично звучи призивът в края на определението: "Пазете правото! Включително и от закона!" Четейки акта на Специализирания наказателен съд, въззивният състав остава с убеждението, че правото наистина следва да бъде опазено, но не от закона, а от съдии, които не познават правото, а го упражняват като занаят."
Дали прозира намек, че на въпросния съдия не следва да му се разпределят определени дела или че въобще не следва да е съдия и да има достъп до правото, никой не може да каже. В комбинация с това обаче станахме свидетели и на медийно отразяване, което вече персонално атакува конкретния съдия Христина Михайлова.
Медиите може и да не са запознати, но Апелативният специализиран съд знае със сигурност, че актовете на съда се вземат след съвещание, тайно, от съответния състав. Определението на спецсъда е взето не персонално от съдия Михайлова, а е постановено от
23 състав, в който влизат и двама съдебни заседатели. Срещу тях критика няма
Така оставаме с горчивото усещане, че всъщност атаката е целенасочена към конкретния магистрат. Тук вече Висшият съдебен съвет трябва да прецени дали има проблем или не, когато персонално се отправя критика както от по-горния съд, така и от медиите към съдия за постановяване на съдебен акт, взет от колективен орган при тайна на съвещанието.
Открит остава и въпросът доколко е допустимо в съдебни актове да се използват сравнения от типа на това, че съдията не познава правото, а го упражнява като занаят. С подобен изказ не би се постигнало нещо повече от ненужна персонална атака към конкретен съдия и подкопаване доверието в съдебната система като цяло.
В момента, когато поставяме на дневен ред въпроса дали следва да се ограничи касационният контрол, трябва да имаме предвид и всичко изложено по-горе. Необходимо е да си отговорим на въпроса дали искаме апелативните съдилища да имат по-голяма власт при решаване въпроса от кой съдия какво право следва да се пази, или ще се доверим малко повече на Върховния касационен съд, който по конституция има правомощието да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.
Стоян Мадин е адвокат. Работил е като прокурор и съдия, бил е член на управителния съвет на Съюза на съдиите. Специализирал е в Европейския съд по правата на човека, Страсбург. Стипендиант по програма Фулбрайт в университета в Остин, Тексас.
Бележка на "Гласове: Да си занаятчия не е срамно. Сред тях има и майстори, и чираци , и калфи. Срамно е само с познанията на калфа да ругаеш майстора. Но в България това е не е проблем, особено когато разполагаш с армия от клакьори.
Ето правната регламентация на защита на магистрат:
