Пол Крейг Робъртс: Грешката на Путин е, че позволи на Запада да воюва срещу Русия, без да плаща цена

Путин може да се опитва да ограничи войната, но всъщност я разширява. Западът научи, че може да воюва срещу Русия чрез посредник, без самият той да плаща никаква цена. Това е изключително опасно, защото в един момент на Москва може да не ѝ остане друг избор, освен да посегне към тежките средства“, предупреждава Пол Крейг Робъртс в разговор с проф. Глен Дисън. Според бившия помощник-министър на финансите на САЩ най-опасната последица от начина, по който Владимир Путин води войната, е постепенното размиване на руското възпиране: Западът свиква с мисълта, че руските червени линии могат да бъдат прекрачвани без последствия. Робъртс смята, че ако Москва бъде принудена един ден рязко да възстанови това възпиране, рискът от неконтролируема ескалация ще бъде много по-голям. Той обяснява и обрата на Доналд Тръмп спрямо Русия с огромната власт на американския военно-промишлен комплекс, който се нуждае от руски враг, за да оправдава бюджетите и влиянието си. В същото време санкционната политика на Вашингтон според Робъртс подкопава доверието в долара и американския държавен дълг, а самата американска хегемония започва да се пропуква.

Пол Крейг Робъртс е американски икономист, публицист и бивш помощник-министър на финансите на САЩ по икономическата политика в администрацията на Роналд Рейгън. Разговорът е с професор Глен Дисън, а под видеото е пълната стенограма на български език.

– Добре дошли отново. Днес с нас е Пол Крейг Робъртс – икономист, автор и бивш помощник-министър на финансите на САЩ по икономическата политика. Благодаря ви, че приехте поканата.

– Благодаря. Радвам се да бъда с вас.

– Администрацията на Тръмп имаше някои много амбициозни цели. Той искаше да реиндустриализира страната, да сложи край на всички тези разхищения, да овладее дълга, да възстанови икономическото първенство на Съединените щати. Но голяма част от това сега изглежда провалено. Същевременно употребата на икономическа война от страна на САЩ сякаш само се засилва в опита да бъдат постигнати тези първоначални цели. А това се случва точно когато виждаме появата на всички тези нови икономически алтернативи. Искам да чуя вашата гледна точка – как оценявате сегашната политика на Съединените щати, ако правилно разчитам поне първоначалните ѝ намерения?

– Мисля, че едно нещо е ясно: Тръмп беше отклонен от курса си от Нетаняху, който използва Съединените щати – или се опитва да ги използва – срещу Иран в интерес на ционисткия проект за Велик Израел.

Много хора все още не осъзнават, че американските войни в Близкия изток през първата четвърт на XXI век бяха войни за Велик Израел. На американците им беше казано, че това е война срещу тероризма. Но това беше война срещу Ирак, Либия и Сирия – страни, които представляваха пречка пред Велик Израел.

И знаем, че Велик Израел не е конспиративна теория, защото различни израелски министър-председатели и други членове на правителството са показвали карти на Велик Израел. Те го признават. Не го отричат. А най-новите карти вече предявяват претенции от Нил до Пакистан. Тоест за мюсюлманите не остава нищо.

Затова мисля, че това отклоняване лиши Тръмп от възможността да бъде президентът, който би могъл да възстанови поне някои аспекти на американското съществуване.

Сега той е в затруднено положение. Предстоят му избори. Войната не е популярна у дома. Израел става все по-непопулярен в Съединените щати – както сред републиканците, така и сред демократите, но особено сред демократите, които до известна степен се радикализират. Ако погледнете кандидатите, които те издигат на първичните избори за Камарата на представителите и Сената тази есен, това вече не са обичайните демократи от естаблишмънта.

И на фона на всичко това Тръмп се оказа въвлечен във война.

Когато обяви, че повече няма да води войната с военни средства, а ще прибегне до икономически средства – до санкции, с които да постави Иран на колене, – помислих, че е намерил стратегията си за излизане. Реших, че това е начинът да се измъкне от една непопулярна военна ситуация, която, изглежда, нанася много повече вреди на американското присъствие в Близкия изток, на базите и т.н., отколкото на самия Иран.

Но думите едва бяха излезли от устата му и Нетаняху отново го върна към ударите срещу Иран. Мисля, че имаше три или четири последователни дни на атаки. Така че не му беше позволено да излезе.

И той остана заклещен в това. То поглъща огромни ресурси. Създава лош публичен образ. Изглежда, че убиваме повече цивилни, отколкото поразяваме военни цели.

Щетите върху американската военноморска база в Персийския залив и фактът, че тя вече не е достъпна за американски кораби, създадоха проблеми със снабдяването на Военноморските сили. Имахме и унизителната ситуация със самолетоносача, където моряците бяха почти в бунт, а семействата им се оплакваха от лошото качество на храната и т.н.

Всичко това не кара американците да се чувстват добре нито по отношение на Тръмп, нито по отношение на републиканците преди предстоящите избори.

А ако демократите спечелят Камарата и Сената, това на практика е краят на администрацията на Тръмп. Всъщност той може отново да се изправи пред опити за импийчмънт.

Ето какво се случи.

Що се отнася до самата икономика – изборът му да използва митата като средство за връщане на работните места в Америка беше глупав.

Развитието на технологиите с изкуствен интелект обещава масови съкращения на работещи хора, а тези съкращения идват върху предишните масови съкращения на индустриалната работна сила, причинени от изнасянето на американското производство в Азия и Мексико.

Например продуктите на Apple се произвеждат в Китай и след това се внасят в Съединените щати, за да бъдат продавани. Когато влязат в страната, те увеличават търговския дефицит, защото се отчитат като внос. Това е икономически проблем.

Имаме и друг икономически проблем – и с това ще приключа тази част – последиците от американските санкции върху готовността на чуждестранните централни банки да държат американски държавни облигации като част от своите резерви.

Причината огромният американски национален дълг никога да не е представлявал проблем е, че когато дългът на Министерството на финансите на САЩ нараства, нарастват и резервите на чуждестранните централни банки. Така те могат да отпускат повече кредити. Това беше система, която работеше.

Но щом започнете да замразявате или конфискувате резервите на чужди централни банки – както беше направено с руснаците, с венецуелците, а бяха конфискувани и някои ирански активи, – другите страни започват да си казват: „Ако направим нещо, което не се харесва на Тръмп, а той е непредвидим, нашите резерви в централната банка изчезват.“

И затова наблюдаваме спад в готовността на чуждестранните централни банки да държат американски държавен дълг като част от резервите си.

Ако това стигне прекалено далеч, ще има сериозни последици за американския долар.

И ако междувременно Тръмп продължи да поддържа хаоса в Персийския залив – или по-точно, ако Израел, използвайки Тръмп, продължи да поддържа този хаос, – доларът може да попадне под натиск. Към това прибавете растящите цени на горивата, които вдигат цените на всичко, и сериозните икономически трудности в самите Съединени щати.

Голяма част от населението на практика не разполага със свободен доход. Целият му доход отива за наем или ипотека, вноска за автомобила, сметки за комунални услуги. Ако тези разходи започнат да растат, хората ще бъдат притиснати до стената само за да оцелеят и да запазят домовете си.

Така че виждате как Тръмп създаде проблеми, които могат да го погълнат. Някои са негово собствено дело, други произтичат от готовността му да действа в полза на Израел и от програмите на неговите съветници. Но всички те създадоха проблеми, които могат да унищожат Тръмп.

Това е моят поглед върху цялата картина.

– Именно за тази по-широка картина исках да ви попитам. Ако отстъпим крачка назад, изглежда, че проблемът не е само дългът или загубата на тази война. Става дума за нещо по-голямо – за световния ред, воден от САЩ. В продължение на дълго време Съединените щати, заемайки хегемонна позиция, поеха функции, които преди принадлежаха на отделните държави. Те управляваха сигурността на други държави чрез военните съюзи. Определяха голяма част от правилата им за търговия чрез международните търговски организации. Организираха финансовите им отношения чрез доминирани от САЩ финансови институции, системата SWIFT и използването на долара. САЩ определяха технологичните стандарти. Имаха огромна роля в търговията чрез мултинационалните корпорации. В много държави влияеха дори върху гражданското общество чрез неправителствени организации, финансирани от американското правителство. Сега сякаш всичко това започва едновременно да се пропуква. Как го виждате вие? Това е доста уникално развитие.

– Да, така е. Напоследък виждаме още доказателства за това.

Две от основните външнополитически организации в Съединените щати – Съветът за международни отношения, който издава Foreign Affairs, и Атлантическият съвет – имаха представители, които публикуваха статии във Foreign Affairs, в които направо се казва, че Съединените щати са претърпели поражение в Иран и е време да се оттеглим и да се откажем от представата, че можем да контролираме света.

За пръв път виждам значима част от американската външнополитическа общност да се разграничава в основното външнополитическо списание от доктрината „Уолфовиц“ за американска хегемония.

Това показва или поне подсказва, че неоконсервативната хватка върху американската външна политика, която е здраво установена още от управлението на Джордж У. Буш, започва да се пропуква.

Вече има хора, които не се страхуват да се противопоставят на господстващия наратив, както направиха тези двама автори.

Не е обичайно да се противопоставяш на наратива, защото можеш да бъдеш маргинализиран. Изключват те, публикуват те по-трудно, никой не ти обръща внимание, защото вече не се вписваш.

Самият факт, че това се случва, потвърждава казаното от вас – цялата хегемонна нагласа започва да се разпада. Не знам докъде е стигнал процесът и колко сериозен е, но вече има достатъчно хора, готови да му се противопоставят и да кажат: „Трябва да признаем поражението. Не ни е мястото в Близкия изток.“

Това са необичайни думи за американския външнополитически естаблишмънт или за хора, принадлежащи към него.

Затова смятам, че заключението ви е правилно. Аз просто добавям още информация и още доказателства.

Проблемът е, че това не устройва израелското лоби и не устройва егото на Тръмп. Но не е ясно какво точно може да направи Тръмп.

Винаги съществува опасността той да бъде дотолкова разочарован и да не може да приеме поражението, че да избухне и да направи нещо глупаво – например да използва ядрено оръжие или да даде някаква зелена светлина на Израел.

Защото иначе не виждам как могат да поставят Иран на колене. Те не могат да победят иранците.

А ако не могат да ги победят, израелският проект за Велик Израел се сблъсква с преграда, която не може да преодолее.

Ако Тръмп по някакъв начин успее да се освободи от хватката на израелското лоби върху Съединените щати, бихме могли да видим известна промяна и във вътрешната политика на Израел. Не всички там са ционисти от типа на Нетаняху и неговата коалиция.

Те биха могли да стигнат до извода: „По-добре да престанем да провокираме тези хора, защото това е прекалено за нас. Не можем да се справим.“

А това би означавало, че експанзионистичният им проект трябва по някакъв начин да бъде променен или поставен във фризера.

Видях известна надежда в обявяването на отбранителния съюз от Мека. Казах си: ако Иран бъде включен, ще имате територия, простираща се от Турция – тоест от самия край на Европа – през Близкия изток до Пакистан и Централна Азия. Ще имате 458 милиона души, конвенционален военен потенциал, контрол върху огромна част от световния петрол и върху най-важните стратегически водни пътища, през които минава този петрол. И всичко това ще бъде защитено от пакистанските ядрени оръжия.

Това би неутрализирало възможността Израел или Съединените щати да използват ядрено оръжие срещу Иран.

И казах, че тук има възможност да бъде прекратено насилието в Близкия изток, като стане ясно, че Израел не може повече да продължава експанзията си.

В продължение на 79 години той погълна цяла Палестина, а сега се опитва да погълне части от Южен Ливан и казва, че няма да напусне частите от Сирия, които е окупирал.

Този източник на агресия е източникът на проблема.

И ако подобна агресия, подобна експанзия, подобен проект станат невъзможни, защото срещу тях стоят 450 милиона души с ядрени оръжия, с контрол върху петрола и водните пътища, това би принудило израелското общество да изтрезнее.

Една от причините ционисткият проект да може да продължава толкова дълго е, че досега той почти нищо не е струвал на Израел.

Съединените щати платиха цената за отстраняването на Ирак, Сирия и Либия, а сега Израел използва Съединените щати срещу Иран.

Тоест Израел успя да превърне Съединените щати в свой посредник във войната срещу Иран.

И кой понася разрушенията? Съединените щати и Иран – но не и Израел.

Същото е и с това, което ние, Съединените щати, направихме в Украйна. Руснаците се бият срещу американския посредник – Украйна. Всички щети се понасят от Русия и Украйна, но не и от американците.

По същия начин системата работи и за Израел – последиците не се връщат върху него, защото някой друг носи товара.

Ако този съюз, за който говоря, наистина представляваше подобна възможност и беше реален, той според мен би показал ясно, че израелската експанзия е стигнала до края на пътя си.

Но след като посочих тази възможност, започнах да стигам до заключението, че съюзът може би не е реален. Може би е илюзия.

Защото, ако беше реален, Иран вече щеше да е негов член при обявяването му. Това би показало, че сунитите – трите първоначални държави са сунитски, докато Иран е шиитски – могат да преодолеят това разделение. И би изпратило посланието, че Близкият изток оттук нататък поема собствените си дела в свои ръце и повече няма да има външна намеса.

Това би бил много обнадеждаващ знак за мира.

Но се боя, че е илюзия. Като абстрактна възможност е реална. В действителността обаче мисля, че е илюзия, защото вече виждаме как саудитците отново атакуват Йемен.

Тоест американците и израелците отново успяват да накарат арабите да се бият помежду си.

Не знам какво ще стане, но тази война „удар за удар“ между Съединените щати и Иран прилича на размяната на удари между Путин и Украйна. Тя може да продължава вечно.

– Но какво могат да загубят Съединените щати в Близкия изток? Дори Иран да не се присъедини към този отбранителен съюз от Мека, той все пак дава на тези държави повече автономия и им позволява, ако не напълно да се отделят, поне да намалят зависимостта си. Как например това влияе върху системата на петродолара? Една от основните причини тези държави да продават петрола си в долари и да инвестират в САЩ беше американската гаранция за сигурността им. Изглежда, че при сегашното поражение Съединените щати могат да загубят много.

– Да – ако съюзът е реален.

Но мислих по въпроса и започнах да стигам до извода, че всяка от трите държави, създали този съюз, се е присъединила към него по свои собствени причини.

Турците имат свои причини. Саудитците имат свои. Пакистанците имат свои, които вероятно включват получаване на пари от Саудитска Арабия.

Те не са се присъединили непременно заради взаимната си отбрана.

Следователно това може да не е истински съюз. Всяка страна има собствен интерес и използва съюза за него. А това означава, че няма истинско единство.

Това е теорията, към която се придържам в момента.

Ако съюзът не е толкова реален, няма да има чак толкова голямо въздействие върху Съединените щати.

Що се отнася до петродолара, саудитците вече обявиха, че ще приемат плащания и в други валути.

Но петродоларът не е толкова важен, колкото готовността на чуждите централни банки да държат американски държавен дълг като свои резерви.

Можете да нямате петродолар, но ако всички страни продължават да използват приходите си, независимо откъде идват те, за да купуват американски държавни облигации, които да държат като резерви на централните си банки, тогава това не вреди на долара.

Не вреди и на способността на правителството на Съединените щати да рефинансира дълга си и да го увеличава.

Защото, както казах по-рано в разговора ни, увеличаването на националния дълг на САЩ означава увеличаване на резервите на световната банкова система, което хората предпочитат.

Но е вярно, че една от дългогодишните цели на американската политика в Близкия изток е контролът върху петролните потоци.

Спомням си това още от 70-те години, когато работех в Конгреса на САЩ. Тогава много се тревожеха от ОПЕК и подобни неща, защото ги възприемаха като потенциално предизвикателство към способността на Съединените щати да контролират петролните потоци.

Това е важно и продължава да бъде важно.

Но според мен донякъде изгуби първостепенното си значение, след като започнахме да водим войни за Израел в Близкия изток в продължение на 25 години.

Някои хора биха казали, че периодът е дори по-дълъг, но аз говоря за т.нар. война срещу тероризма.

Тя беше пропагандно прикритие за война в полза на Велик Израел.

И това до известна степен измести традиционната политика да присъстваме в Близкия изток, за да контролираме петролните потоци.

Това е моето мнение. Възможно е да греша.

Не твърдя, че всичко, което казвам, е истина от последна инстанция. Това са разсъждения. А мисля, че се нуждаем от различни гледни точки и че вашата програма върши добра работа, като намира и представя именно такива различни гледни точки.

Това е всичко, което се опитвам да правя. Не обявявам някаква окончателна истина.

– Искам да се върна към казаното от вас за Съединените щати и техните съюзници, които водят войни чрез посредници. Споменахте и руския случай – че НАТО воюва чрез украинците, за да отслаби Русия. Но когато Тръмп дойде на власт, той се яви пред избирателите с тезата, че е по-добре тази война да бъде прекратена. Излагаше и стратегически аргументи: ако възниква многополюсен ред с Китай от другата страна, в интерес на Америка би било Русия да бъде привлечена на наша страна. За известно време изглеждаше напълно достоверно, че той иска бързо да сложи край на войната и да възстанови отношенията с руснаците. Вместо това виждаме нещо съвсем различно. Войната продължава и той все още управлява голяма част от нея. Как си обяснявате този обрат на Тръмп и готовността му да продължи войната срещу Русия?

– Той се сблъска с властта на военно-сигурностния комплекс.

На този комплекс му е необходим руски враг. Той увеличава бюджетите му. Оправдава властта му. Прави го практически неподотчетен.

Ако руският враг изчезне, какво ще стане с разходите за отбрана?

Всички оръжейни компании са вплетени в тази система. И то от много дълго време.

Ако си спомняте – или може би знаете – още през 1961 г. президентът Дуайт Айзенхауер в последното си публично обръщение предупреди американците, че военно-промишленият комплекс представлява опасност за демокрацията.

За първи път Америка беше излязла от война, без да демонтира този комплекс.

Той вече беше навсякъде – във всеки щат имаше военна база, оръжеен завод. Огромната мощ на това предприятие можеше да финансира кампаниите за Камарата на представителите и Сената.

Айзенхауер ни предупреди, че това е заплаха за контрола върху правителството.

Това беше през 1961 г. Колко време мина оттогава?

Представете си само какво се е случило през тези десетилетия.

Тази система е все по-дълбоко вкоренена и все по-могъща. Погледнете бюджета. Той надхвърля националния доход на повечето държави. Погледнете властта на ЦРУ.

Ако нямате враг, който да оправдава необходимостта от всичко това, какво става?

Затова според мен точно с това се сблъска Тръмп. Натъкна се на прекалено голяма съпротива и нямаше инструмент, с който да се справи.

Хората често надценяват властта на президента. Много лесно е да я надцениш.

Аз самият съм бил в администрация като назначен от президента служител, който действително се опитваше да му помага, и мога да ви уверя, че във всяка администрация има много малко хора, които са там, за да помогнат на президента.

Те са там, за да помогнат на собствената си кариера.

Търсят могъщи интереси, на които да служат, за да могат после тези интереси да се погрижат за тях с хубава длъжност.

Представата за една сплотена администрация не съответства на моя опит. А аз говоря за администрацията на Рейгън.

Администрацията на Рейгън изобщо не беше толкова подкрепяща спрямо президента Рейгън. Знам го от собствен опит.

На мен ми беше възложена задачата да прокарам програмата му за икономика на предлагането през самата администрация, за да може Конгресът изобщо да гласува по нея.

Съпротивата, с която се сблъсках, не идваше от демократите.

Затова президентската власт може много лесно да бъде надценена.

Мисля, че Тръмп винаги е смятал, че президентът командва и всички останали изпълняват нарежданията му, защото точно така управляваше бизнеса си. Той беше шефът.

Когато влезе в президентския кабинет, откри, че всъщност не командва чак толкова много.

Според мен затова изглежда все по-неконтролиран. Той е разочарован.

Прави неверни твърдения, прави взаимно противоречащи си изявления и според мен е изключително фрустриран.

Открил е, че нещата не работят така, както си е представял.

Това е моето виждане. Сигурен съм, че не е цялата история.

Опасността е, че той може да стане прекалено разочарован и да не може да приеме поражението.

И тук има риск. Мисля, че Нетаняху го знае.

Не бих се изненадал, ако бъде организирано някакво събитие с цел американският народ да бъде накаран да приеме използването на ядрено оръжие срещу Иран.

Това не би ме изненадало.

Не го предсказвам. Не казвам, че това ще се случи. Не знам.

Но ако разбирате, че Нетаняху е отдаден на проекта за Велик Израел, това е неговият шанс. Ще го остави ли да отмине?

Именно такива въпроси бих искал да виждам открито обсъждани, защото самото им обсъждане би поставило ограничение пред подобно развитие.

Ако хората говорят за него, вероятността да се случи намалява, защото става по-трудно да бъде прикрито.

Затова искам да виждам тези неща обсъждани – просто като предпазна мярка срещу тяхното осъществяване.

– Споменахте вътрешните борби в американската администрация – всеки преследва собствена политика или поне не изпълнява автоматично нарежданията на президента, както Тръмп е свикнал да управлява бизнеса си. Има едно интересно интервю на президента Путин, в което той казва, че всеки път, когато се срещне с новоизбран американски президент, той му говори колко много неща иска да промени. А след това идват „мъжете с тъмните костюми“ и му обясняват как всъщност трябва да бъдат правени нещата. Малкият прозорец за промяна се затваря и статуквото отново се налага. Като имаме предвид как руснаците вероятно вече възприемат администрацията на Тръмп, какво очаквате от тях? Затварят ли вече вратата за дипломация, мир и преговори? Защото оставам с впечатлението, че гледат и към случващото се с Иран – договаряш се, после договорките се нарушават, после отново се договаряш. И всичко това невинаги изглежда искрено.

– Отдавна критикувам Путин за начина, по който позволи тази война да продължава, да продължава и да продължава – и да се разширява, разширява и разширява.

Причината е отказът му да използва достатъчно сила, за да направи невъзможно за Зеленски да продължи войната.

Не говоря за ядрено оръжие. Руснаците разполагат с достатъчно конвенционална сила и можеха още преди много време да прекратят способността на Украйна да продължава войната.

Но Путин не го направи.

И така се оказа в положение, в което войната непрекъснато се разширява.

Може би си спомняте: първоначално бойното поле беше Донбас.

После започнаха разговорите: ще изпрати ли Западът танкове?

„О, не, никога няма да изпратим танкове.“

Ще изпратят ли F-16?

„О, не, никога.“

Но ги изпратиха.

Ще изпратят ли ракети?

„О, никога.“

Но ги изпратиха.

А сега британското и германското правителство открито признават, че снабдяват Украйна с хиляди далекобойни дронове.

Бойното поле се премести от Донбас навътре в Русия.

Унищожават се нефтодобивни съоръжения, рафинерии и петролни хранилища. Нарушава се работата на летища. Убиват се цивилни. Поразяват се жилищни сгради, хора са убивани по време на почивка. Поразяват се училища.

А какво прави Путин?

Казва: „Това не е война. Това е тероризъм. Това са терористични действия.“

Защото не искат да бъдат принудени да предприемат нещо по въпроса.

Той отказва дори да признае, че това е война.

Продължава да говори за войната в Донбас.

А руските медии продължават да съобщават как е превзето поредното селище, в което от години почти никой не живее.

И сега вече сме в ситуация, в която не само е очевидно, че германците и британците са преки участници във войната, но и американците и британците предоставят информацията за целеуказване на ракетите, които поразяват цели дълбоко в Русия.

А Путин отказва да го признае.

Дори когато беше атакувана руската стратегическа бомбардировъчна авиация – а руската военна доктрина изискваше много сериозен отговор, – той каза: „Не, това не е война. Това беше терористичен акт.“

Когато беше атакувана резиденцията му – отново: терористичен акт.

По този начин той предефинира истинската война, която сега е на път да се разшири още повече, ако можем да вярваме на Зеленски, който каза, че ще направи цялото руско въздушно пространство опасно за гражданските полети.

Това вече излиза извън рамките на терористичен акт.

Това означава да затвориш една държава.

И е нещо, което Путин упорито отказваше да направи на Украйна, но Зеленски възнамерява да го направи на Русия – с германско и британско оборудване и американско целеуказване.

Междувременно видяхме още две държави да се присъединяват към НАТО, след като Путин демонстрира, че Русия не представлява заплаха за никого.

Нито една червена линия не беше наложена.

Много думи. Много предупреждения.

Хората научиха, че тези думи не означават нищо.

Нищо не се случва.

Затова мисля, че Путин направи Европа спокойна и самоуверена в нейното антагонистично отношение към Русия.

Имаме европейски държави – малки, дори незначителни – които вече са готови да спират, да се качват на борда и дори да конфискуват руски петролни танкери.

Това е немислимо.

Представете си някой да се качи на борда и да конфискува съветски петролен танкер. Щяха да го сметнат за напълно луд.

А сега Латвия е готова да го направи. Или Естония. Или някоя от тези малки държави, които дори нямат достатъчно население, за да разгърнат сериозна армия.

Това според мен е последицата от политиката на Путин.

И малко се тревожа, че иранците ще направят същата грешка.

Ще воюват срещу посредника – Съединените щати, – докато техният истински враг, Израел, няма да плаща цената.

По същия начин хората и държавите, които осигуряват възможността Русия да бъде атакувана дълбоко на собствената ѝ територия, не плащат никаква цена.

Абсолютно никаква.

Нищо не им се случва.

И какво научава Западът?

„Можем да водим война срещу Русия, а руснаците ще воюват срещу посредника.“

Това не е добро положение.

Защото в един момент ще се стигне прекалено далеч и Путин, неговият наследник или който и да било друг няма да има друг избор, освен да използва тежките средства.

Именно това ме тревожи от самото начало.

Путин може би се опитва да минимизира войната, но в действителност я максимизира, защото тя непрекъснато се разширява.

Колкото повече се разширява, толкова по-неизбежен става моментът, в който руснаците ще трябва да направят нещо.

И какво ще им остане да направят, на което някой все още да повярва?

Иран, разбира се, може да се окаже в същото положение.

Това е проблемът на стратегията „удар за удар“.

Това е проблемът, когато воюваш срещу посредника, а не срещу истинския противник.

И не мисля, че добрите намерения на Путин могат да оправдаят това, защото то е прекалено опасно за цялото човечество.

Това е моята теза.

И всъщност я защитавам още от 2014 г., когато той не направи нищо, за да спре американското овладяване на Украйна.

– И последен въпрос. Виждате ли все пак някаква промяна в Русия? Позицията им действително се втвърдява, но се втвърдява срещу Украйна. Те нанасят все по-тежки удари по Украйна – тоест по посредника. Знам, че в Москва има сериозна тревога, че са позволили възпиращата им сила да ерозира. И както казахте, европейците вече се чувстват толкова спокойно, че говорят за нападения срещу Русия, за задържане на руски кораби, за необходимостта от далекобойни удари навътре в страната. Имаше и атаки срещу елементи от ядреното възпиране. По време на Студената война всичко това би било немислимо, а днес е реалност. Руснаците разбират, че това е проблем. Виждате ли признаци, че се готвят да променят подхода си, или още не?

– Не.

Нашият приятел Гилбърт Доктороу смяташе, че най-после забелязва натиск върху Путин, който може да го накара да прекрати способността на Украйна да води война.

Мисля, че Доктороу стигна до този извод заради ударите по Одеса, които затварят морските маршрути към Украйна.

Но не е направено нищо, за да бъдат прекъснати сухопътните маршрути – железопътните линии, мостовете.

А Путин продължава да спира операциите.

Когато европейската делегация отиде в Киев, Путин прекрати всички удари, за да могат те да бъдат там в безопасност.

После, когато Уиткоф и Къшнър отидоха там, той отново спря всички удари.

Така че не изглежда Путин да е взел решение от типа: „Позволих това да продължи прекалено дълго. Сега прекратявам способността им да водят война.“

Той можеше да го направи още много отдавна.

И всички жертви, както и цялото разширяване на конфликта, нямаше да се случат.

Не знам какво може да предизвика промяна в начина, по който Путин води конфликта.

Възможно е това да бъдат предстоящите избори.

Ако партията, която подкрепя Путин, загуби позиции, това би могло да окаже необходимия натиск и той да си каже: „Трябва да приключа тази война.“

Знаете ли, много руснаци – особено по-възрастните, които имат собствен опит от живота в Съветския съюз – поне знаеха, че хората се страхуват от Съветския съюз.

Нещата, които Русия на Путин днес е принудена да търпи, дори нямаше да бъдат споменавани по времето на Съветския съюз.

Никой не би посмял да направи нещата, които Путин прие.

Затова тези хора до известна степен чувстват, че страната им е слязла надолу в света.

Ако няма страх, няма и уважение.

Какво ще ни направят следващия път?

И мисля, че би било истински шок, ако комунистите се представят по-добре от партията, която подкрепя Путин.

Това би било адски сериозен шок и би могло да предизвика някаква вътрешна промяна и корекция в начина, по който се води войната.

Помислете само.

Конфликтът с Украйна, който Путин води, продължава вече приблизително два пъти по-дълго, отколкото е било необходимо на Червената армия да изтласка Вермахта от Русия и Източна Европа и да стигне до Берлин.

Помислете за това.

Говорим за хиляди километри, които Червената армия преодолява за половината от времето, през което Путин се сражава за няколко километра в Донбас.

Това неизбежно трябва да прави впечатление на национално настроените руснаци – на руснаците с национално съзнание.

Не може да не ги кара да се чувстват неудобно.

Както вероятно знаете, нашият приятел Гилбърт Доктороу известно време следеше водещите руски новинарски и дискусионни предавания.

Те ставаха все по-твърди и по-твърди към Путин.

После изведнъж едно от тези предавания беше спряно за три или четири дни – и тонът се промени.

Доктороу видя в това свидетелство, че съществува недоволство и че то расте заради начина, по който Путин води конфликта.

Предстоящите избори може да ни дадат някаква представа дали това наистина е така.

– Благодаря ви много, че споделихте тези разсъждения. Според мен това е изключително опасна ситуация – да се позволява възпирането на свръхсила като Русия да бъде отслабено. Много хора на Запад вероятно го възприемат като успех. Аз обаче смятам, че е крайно опасно, защото в някакъв момент всичко това трябва да бъде пренастроено. А колкото повече време минава, толкова по-трудно ще бъде това да стане по организиран начин. В крайна сметка може да стане много, много хаотично. Никога не е добре, когато държава – независимо дали Русия, Съединените щати или Китай – почувства, че възпирането ѝ вече не работи. Тогава навлизаме в наистина опасна територия. И изглежда точно там се намираме. Някакви последни думи?

– Напълно съм съгласен.

Бих добавил само, че според мен възстановяването на възпирането трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно.

Защото колкото повече се отлага, толкова по-трудно ще бъде то.

Хората свикват с начина, по който Русия се държи. И когато след това тя се опита да промени поведението си и да възстанови възпирането, съпротивата срещу това ще бъде по-голяма.

Затова се надявам това възстановяване да настъпи скоро.

В противен случай положението просто ще става все по-лошо.

Благодаря ви, че ме поканихте и че изтърпяхте цялото време, което ви отнех.

– Благодаря ви много.

– Благодаря.

 

Източник: YouTube каналът на проф. Глен Дисън

Превод: "Гласове"