- Автор: Елена Дюлгерова
- 10 Sep 2020
- 79
- 4
„Исторически вярно е, че имперска Русия преследва свои интереси, но не по-малко вярно е , че хиляди българи съучастват самопожертвователно и в национално-освободителните борби, и в Априлското въстание, и във войната по-сетне“, казва в специално интервю за ГЛАСОВЕ поетесата, публицист и политически анализатор Мирела Иванова. По повод на 3 март казва: „Като писател само мога да се покланям вътрешно и съкровено на предците си, та ако я нямаше свободна България нямаше да го има и българският език и е удивително как след петвековната оглушителна тишина само в петдесетина години езикът се развива и разгръща, как творците ни го измъкват от насипното му състояние, облагородяват го до съвършенство и го превръщат в необят, на който ще бъдат създадени националните ни шедьоври. Като майка постъпвам така красиво и недидактично, както го правеше майка ми в най-ранното ми детство: четеше ми, четеше ми стихотворенията на Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски, Лилиев.“
<p><em><strong>Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Завършва 91-ва немска гимназия в родния си град и българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.<br />
В продължение на години е литературен наблюдател на вестниците „Стандарт“ и „Капитал“. Автор и сценарист на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов: „И мойте песни все ще се четат“ и „Великите българи: Вазов“, автор и сценарист на документалния филм „Град от думи“, разказ за уникалния литературен проект „Едно немско пътуване към Пловдив“. <br />
Работи като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“. Води своя коментарна рубрика в радио „Дойче веле“. <br />
Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски.<br />
Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. През 2000-та година хайделбергското издателство „Вундерхорн“ отпечатва сборник с избрани стихотворения на поетесата в превод на Норберт Рандов под заглавие „Самотна игра“, който претърпява две издания. Мирела Иванова е единият от двамата членове (другият е Бойко Ламбовски) на групата за поетичен пърформанс „Петък 13“. Заедно с Бойко Ламбовски е автор и водещ на телевизионните предавания „Петък 13“ и „Остров за блажени“ по Българската национална телевизия. <br />
През 2008/09 Мирела Иванова е с творческа стипендия на Международния културен дом „Вила Конкордия“ в Бамберг, Германия.</strong></em> </p>
<p><strong>-Трети март е. Според едни – най-българският празник, според други – ден, който дори не е нужно да се отбелязва. Кажете за вас като творец, главен уредник на къщата-музей „Иван Вазов“, майка, какво мислите?</strong></p>
<p>-Трети март е националният ни празник, защото в този ден през 1878 година е възстановена българската държава. Изтръгната е в целостта на величествените й и копнежни граници от едно непосилно, насилствено и безкрайно потисничество. Свързваме този ден със свободата и е странно да го омаловажаваме именно в тази му символика. Българското махало обаче винаги и по всички важни поводи се олюлява от едната крайност в другата: от свръхсамопревъзнасянето до болезненото самоунижение. А би трябвало тъкмо постигнатата свобода да бъде ориентир, жалон, същностна отправна точка за национално самопознание и самосъхранение.</p>
<p>Исторически вярно е, че имперска Русия преследва свои интереси, но не по-малко вярно е, че хиляди българи съучастват самопожертвователно и в националноосвободителните борби, и в Априлското въстание, и във войната по-сетне. Като писател само мога да се покланям вътрешно и съкровено на предците си, та ако я нямаше свободна България нямаше да го има и българският език и е удивително как след петвековната оглушителна тишина само в петдесетина години езикът се развива и разгръща, как творците ни го измъкват от насипното му състояние, облагородяват го до съвършенство и го превръщат в необят, на който ще бъдат създадени националните ни шедьоври. Като майка постъпвам така красиво и недидактично, както го правеше майка ми в най-ранното ми детство: четеше ми, четеше ми стихотворенията на Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски, Лилиев.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33864_pSu0QoayYBrGRSe3eRk2FmhyZWl8jE.jpg" style="height:375px; width:500px" /></p>
<p><em><strong>Мирела Иванова със съпруга си, писателят Влдимир Зарев</strong></em></p>
<p>Когато израснеш в трепетния и висок свят на поезията, после не е трудно да разпознаваш истината и лъжата, да правиш верните житейски избори, да долавяш фалшивия и лицемерен патос, непочтеността. Като уредник на най-стария български литературен музей, музея на Вазов, се опитвам да разказвам непомерното величие на националния ни писател с простички думи, уважавам различието във възрастта на посетителите, на учениците от единайсети, седми или трети клас говоря с различни думи и винаги откровено. Обичам работата си в музея и си я върша всеотдайно, и ще ви призная, че това също е част от свободата, от всекидневното усилие на свободата.</p>
<p><strong>- Голямата тема за патриотизма. Какви трябва да са неговите послания днес?</strong></p>
<p>- Патриотизмът не е нито брошка, нито кьорфишек, нито „дайте ножа да гръмна”, нито афиш за поредното партийно сборище, нито разпенен крясък срещу другите, нито дори развят по празници байрак. Виждаме непрекъснато обаче тези му употреби и злоупотреби. А струва ми се, че ако надникнем дълбоко в себе си, ще открием същността на тая неназовима, тръпна и изгаряща обич между теб и земята ти, родното място и спомените от детството, паметта за природата и езика, изобщо взаимопреливане от енергии, които те правят силен, държат те изправен, стоят зад гърба ти и те окуражават да се осъществяваш, да отстояваш достойнството си, да вършиш добро, да работиш почтено.</p>
<p>Ако го изречем по-прагматично, то патриотизмът е да сложиш на една везна своите и общонационалните интереси и вторите да натежат повечко, особено пък ако заемаш висок пост, ако си поискал и получил власт, то да я реализираш за добруването на другите, за общия градеж, а не с двулични, запенени и празнословни лозунги да настройваш едни българи срещу други българи.</p>
<p><strong>- От години сте главен уредник на къщата-музей „Иван Вазов“, автор и сценарист сте на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов – „И мойте песни все ще се четат“ и „Великите българи: Вазов“. Какво научихте от Вазов за толкова години? А може би – и за него, което е малко или пък много впечатляващо?</strong></p>
<p>- Много ми е трудно да говоря за Вазов, най-вече защото той е безкрай: колкото и да е странно, не се уморявам да го откривам с възторг през годините, провокирана от видовете любопитство на посетителите или от смирената тишина и патинирано сияние в дома му, особено привечер, когато гася лампите, преди да си тръгна от музея.</p>
<p>Ще дам някой и друг конкретен пример, за да избегна високия патос, той приляга само на Вазов. Покрай дъщеря ми, единайсетокласничка, препрочетох „Чичовци”, „Под игото” и „Епопея на забравените”: три различни Вазови „втренчвания” във взаимоотношенията между българина и свободата, от абсурда да я издърдорваме, прихлупени под някой фес, по кафеджийските маси през съдбовната интуиция, че тя изисква кански усилия и жертвоготовност до страшното ни късопаметството за свещените й жертви. Не че не знаем тези неща, но друго е да ги узнаем като личен опит.</p>
<p>Това всъщност е Вазов: нашият отколешен личен опит, ако имаме куража да го препрочитаме и осмисляме. Преди време, покрай всички дивашки истерии около стихотворението „Аз съм българче”, ми хрумна, че всъщност това е благословията, с която се ражда всяко дете у нас. Случва ми се и да го видя, да изтръпна – преди три-четири дни в музея дойдоха третокласници от 138 училище, около 40 дечица, които не са навършили и 10 години, и какво да им разказвам, как да привлека и задържа вниманието им, и изведнъж отвътре ми дойде да започна да рецитирам „Питат ли ме де зората”, и те всички грейнаха, и ме последваха, и после казахме заедно „Молитва”, и „Аз съм българче” накрая. Ето и това знам за Вазов, още от моето дете, когато бе съвсем малко, и от още много деца: той тече в кръвта ни, все едно дали го искаме или не, дали го осъзнаваме или не, думите му са в нас, естествени като въздуха</p>
<p><strong>- Предстои премиера на новата ви книга. Разкажете за нея.</strong></p>
<p>- Новата ми книга е сборник с дузина разкази и на авантитула ми се щеше да стои следното изречение: „Тези истории са се случили, само хората са други или другаде”. Ще разкажа нещичко за избора на заглавието „Всички разкази са за теб”, останалите смисли, значения и съкровености читателите, надявам се, ще се изкушат да открият сами.</p>
<p>Уважавам йерархиите и почтителността и доста се вбесявам, когато чувам отвсякъде как животът ни „заговори” на ти – и не поради натрупан опит във взаимоотношенията между хората и случено приятелство или душевна близост, а от плискаща се простотия и невежество, от невъзпитание, подражателство, груба и агресивна фамилиарност. Неучтивата форма започна да се явява като форма на неуважение към личността, да размива фокуса върху отделния човек, симптом е, че всякакви пошли и убоги потребителски, политически и прочие ламтежи изместват човека от централната му роля, от ценностното му средоточие. Защо тогава се обръщам на ти още в заглавието ли – ами защото се надявам, че през годините съм извървяла писателски път, с който да заслужа автентичността на общуването например, или заради съдбовността, с която писах разказите на своето време и обичах героите им с разтерзани участи и попиляни души, но непречупени в същността си.</p>
<p><strong>- Навремето поетите бяха поставяни сякаш на пиедестал, издаваха ги. Сега като че тази почит изчезна. Дойде халтурата, всеядството. Какво е вашето обяснение за това?</strong></p>
<p>- Ще се изразя малко грубичко: случи се така, че животът в преносния и буквален смисъл съвсем поевтиня. Сякаш го изкормихме откъм ценности и на тяхно място натъпкахме каква ли не слама – чалги, халтури, битова диващина, първосигнални взаимоненависти. Понякога се боя, че България се връща в своята предмодерност: без голяма кауза, без идеи и хоризонти, без взаимоуважение в общността ни. Но как и другояче да бъде, щом данъкът върху хазарта е почти три пъти по-нисък от данъка върху хляба и книгите? Щом между управляващи и граждани съществува незапълнима пропаст?</p>
<p><strong>- Посветили сте се на словото. Никога ли не съжалихте за това?</strong></p>
<p>Не. Никога е дума, по-тежка и от камък, обожавах я в патетичната си младост, сега се стремя да я използвам рядко и само на място. Затова и верният отговор е: не съжалявам.</p>
<p><strong>- Защо, след като всъщност вие станахте известна като поетеса, преминахте в една съвсем друга плоскост – коментарната журналистика? И защо точно „Дойче Веле“?</strong></p>
<p>- Публицистиката, както аз ще нарека коментарната журналистика, е територия, която ме привлича с възможността да изразя гражданския си гняв, несъгласие и критичност. Непрекъснато се вълнувам от случващото се – и от неслучилото се поради натрупани грешки, управленско късогледство и откровена посредственост – в моята страна, в моя град, в моите сънародници, ако щете. Търся отговор за избуяването на саморазрушителните ни страсти, за бедите, които сами си докарваме, и за противопоставянето ни, диво до несвяст, едни срещу други. Такова писане предполага първо актуални поводи от текущия обществен театър, цирк или оперета и висока словесна температура. Публицистиката не търпи дистанция, тя ври и кипи като в онзи казан от вица за ада – авторът, или поне аз, е заразен от всички „болести” на всекидневното битие. Права сте, че това е съвсем друга плоскост, но вървейки по нея, успявам да опазя художествените си текстове от „врявата на деня”. С „Дойче Веле” се избрахме взаимно поради споделени ценности за свободата на словото и почтеността пред истината, но все пак благодаря на Румяна Таслакова, която ме покани да пиша и говоря за „Дойче Веле“, защото тогава бе все още радио.</p>
<p><strong>- Темите, които ви изкушават като анализатор, писател, поет, публицист? </strong></p>
<p>- Макар да не си позволявам често да правя обобщения, в случая темите за разножанровото ми писане са белязани и от обща дамга: причинената болка. Болката е моята тема. Толкова скупчване на болка наоколо, в нас самите, в извиращото от пошлотията на политиката отчаяние, в несъстояванията ни отново и пак, в убогата мизерия, в бедността и безперспективността, че ако не я „преработим”, като общност и поотделно, не зная как ще се изправим. Аз умея само с думи и работа.</p>
<p><strong>- На трети март 2014 – каква е нашата България днес? </strong></p>
<p>- През 1909 година Пейо Яворов публикува стихотворението си „Родина” в списание „Художник”, а после и в поетичната си книга „Прозрения”. Несъмнено то е сред най-величествените прозрения на „всевиждащия български слепец” и сигурно затова и досега обитаваме тъкмо в Яворовата „Родина”, сред „повилняла сбир от вълци и кози”, „където ридае миналото – тъмен ек...”. Но сме „въвлечени”, вероятно не само посветените, но и непосветените в Яворовата година на траура, между двете самоубийства на поета и „нашата България днес” трябва да е тази, която да спаси чрез усилията на всичките си граждани и институции музея на поета на ул. „Раковски”136, да го изтръгне от разрухата и алчността и да го върне в достойното му трагическо величие, в паметта и бъдещето на нацията.</p>
<p>------------------------------------------------------</p>
<p><strong>ОЩЕ НЕЩО ЗА "ВСИЧКИ РАЗКАЗИ ЗА ТЕБ"</strong></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33864_OIwiJnHTVGummmfBpusKw76OG6K2e3.jpg" style="height:787px; width:505px" /></p>
<p>Върху титулната страница на последната, току що издадена от “Прозорец” книга на Мирела Иванова “Всички разкази са за теб”, е написано: “Тези истории са се случили, само хората са други или другаде”.</p>
<p>Томчето включва дузина разкази, които можем да четем като отломъци и от съвременността, и от собствените си участи. Захлупени под политическите и социални абсурди на времето или втурнали се да изпълним криворазбраните рецепти за успех, все по-рядко оставаме насаме със себе си и вътрешните си озарения, с милостивите значения на простите неща: достойнството, децата, плодоносните усилия да направим добро, ведростта на усмивката.</p>
<p>Губим ли себе си, когато губим любовта? Докъде се простират дългите сенки на миналото? С какъв смисъл да “слепим” разкъсаните си биографии, разпарчетосаното си съществуваме?</p>
<p>“Всички разкази са за теб” е книга, която помни българските времена, трепетните обиталища на детството и духа, смее се самоиронично, търси знаците на сбъдването, крещи чат-пат от болка, бори се несмиримо или смирено се отдръпва, стъписана от внезапността на любовта или раздялата.</p>
<p>“Всички разкази са за теб” е книга, която вярва в различието и го изговаря задъхано в героите си: университетски преподаватели, лекари, пациенти, фотографи, музиканти, клошари, художнички.</p>
<p>“Всички разкази са за теб” е книга, която се обръща към читателите си на “ти”, защото се осланя на надеждата, че животът зависи и от хората, и от книгите.</p>
<p><em>Премиерата на “Всички разкази са за теб” ще бъде на 6 март 2014 година от 18.30 часа в Софийска градска художествена галерия. Книгата ще бъде представена с неочакваните прочити на социолога Боян Знеполски и историка Димитър Стоянович, и артистичното съучастие на Мила Люцканова и Мариана Крънчева, на Ивайло Александров и Габриела Панчева от LAOKOONTANGO.</em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
