- 14 Юни 2026
- 1856
- 0
Автор: Тома Биков, "Филтър"
Проблемите, свързани с бюджета, са добър повод да се отвори разговор за структурни реформи в икономическите и обществените отношения. Част от тези реформи биха могли да се случат през бюджетната политика, но друга немалка част надхвърлят сферата на публичните финанси и изискват преразглеждане на цялостната роля на държавата в икономиката.
През последните близо 30 години българската икономика се развива в сравнително възходяща посока и това се дължи преди всичко на качествата на частния бизнес. Последната структурна промяна на българското общество протече в периода 1997–2005 година, като в мандата на правителството на Иван Костов тя беше изключително интензивна и бърза. Интензивността и бързината травмираха българите в дълбочина, като опитите за реформи след този период имаха по-скоро козметичен характер.
Пълното мнозинство на „Прогресивна България“ дава възможност за ново структурно реформиране на обществените отношения или най-малкото на адаптирането на държавата към тях. През последните 5 години заради политическата криза държавата изостана драматично спрямо частния бизнес, новите технологични отношения и развитието на икономиката. Въпреки политическата криза икономиката продължи да се развива и да бележи растеж. Последното показва, че българската икономика вече не дължи съществуването си на държавата и е в състояние да се самовъзпроизвежда и да функционира независимо от политическите процеси. Не така обаче стои въпросът с държавната част на икономиката, която, с някои малки изключения, изостава драматично от настоящето и изглежда като камък, който е вързан за шията на данъкоплатците. Към държавната икономика освен малкото неприватизирани държавни предприятия трябва да прибавим и сектори като здравеопазването (болниците са търговски дружества, което ги прави икономически субекти), пенсионната система (тя се издържа само на половина от внесените осигуровки, а останалата част от парите идва от данъци), висшето образование (в България има над 50 висши учебни заведения, които развиват по-скоро икономическа, отколкото образователна дейност), хиляди държавни имоти с отпаднала необходимост и стратегически предприятия като БДЖ и „Български пощи“, които традиционно функционират на загуба.
Когато се говори за структурни реформи, означава да се промени отношението на държавата към определени дейности и сфери и да се преразгледат цялостно приоритетите пред държавната политика. Въпросът има ли необходимост България от над 50 университета е напълно резонен и трябва да получи своя отговор. Това е стратегически въпрос, защото във висшето образование целите и средствата са разменили местата си – вече не е цел да се получи добро образование, а е цел да се получи диплома и да се плащат такси, като образоването е само средство към тази цел. Зная, че дори самото задаване на този въпрос би могло да доведе до напрежения, но всяка структурна промяна е съпътствана от напрежение и плащане на политическа цена. Подобен въпрос би могъл да бъде зададен и по отношение на здравеопазването, което функционира на търговски принцип, но в огромната част от случаите парите идват от държавата. Включително и за огромна част от частните болници. Въпросът трябва ли в България да има 319 болници, огромната част от които са финансирани с публични средства, също е резонен и е необходимо поне да бъде зададен. Не е ли логично в по-малките общини да има модерна поликлиника, а по-тежките случаи да се поемат от по-мащабни болници в големите градове? Убеден съм, че огромна част от пациентите биха избрали да се лекуват в болница в голям областен град, отколкото в болница в малка община. Част от малките болници нито имат достатъчно медицински персонал, нито могат да предоставят цялостна и компетентна грижа и това не е тайна от години.
И ако висшето образование и здравеопазването са чувствителни теми, които реагират още при задаването на сложни въпроси, то по отношение на държавните предприятия и имотите с отпаднала необходимост трябва да се премине директно към действия. Трябва да уточним, че държавните предприятия не са на народа, а на държавата. Казвам това, защото в българското общество държавно и народно все още се възприемат като нещо идентично. Държавното предприятие се управлява от назначени от държавата мениджъри. Ако едно държавно предприятие е на загуба, то тя става народна, ако е на печалба, то тя или се дава на министъра да я разпредели по свое усмотрение, или се усвоява от държавните мениджъри под формата на бонуси. Често държавни предприятия, които са останки от социализма, съществуват само заради своите управителни съвети и бордове на директорите. Затова би било добре да се представи списък на държавните предприятия заедно с техните баланси, за да се прецени кои трябва да продължат да функционират като държавни, кои да бъдат приватизирани и кои да бъдат ликвидирани. Това днес е далеч по-лесно, отколкото през 1997 година, когато огромна част от икономиката беше държавна.
В този контекст би трябвало да се продължи и започнатият от правителството на Росен Желязков преглед на държавните имоти с отпаднала необходимост, които като всяка неефективна дейност единствено тежат на публичните финанси.
Цялостният проблем с ефективността на публичните финанси идва от огромната разконцентрираност на държавата. Вместо да имаме малко и добре финансирани структури, ние разполагаме с множество недофинансирани държавни структури, които кретат след времето и не могат да го догонят. Въпросът защо имаме 265 общини, които с някои малки изключения са недофинансирани, също е резонен. Всяка от тези общини има дейности и услуги, които се извършват по-скоро формално. Те биха били далеч по-ефективни, ако се предлагат на повече хора от по-малко общини, а с това и да получат по-добро финансиране. Какво може да направи една община от 3000 души, която е системно недофинансирана, освен да дава заплати на малката си администрация и на общинските си съветници? Този въпрос също би трябвало да получи конкретен отговор от държавната власт.
Със сигурност могат да бъдат зададени още много въпроси, които засягат износената структура на българската държавност. Въпросът е да се получат и отговори, каквито мнозинството на „Прогресивна България“ не само трябва, но е и длъжно да даде. Не защото е на „Прогресивна България“, а защото е мнозинство с мандат за структурни реформи. Ако шансът развитието на обществените отношения, които са изпреварили държавната политика, да бъде адекватно осмислено в рамките на този парламентарен мандат бъде пропуснат, то българската държавност по-скоро рано, отколкото късно ще преживее истински крах. И този крах ще бъде напълно очакван, така както беше очакван крахът през 1997 година.
Източник: filternews.bg
