Матей Стоянов: Българинът проявява страст в периферията на битката

<p><strong>- Какви бяха младите от първите десетилетия на социализма?</strong></p> <p>- Винаги, когато се срещнат хора от двете поколения &ndash; от 50-те и 60-те години, започва едно надцакване. Обикновено то се проявява в стремежа им да изтъкнат някакво свое преимущество. И в това надцакване има някакво взаимно преливане. Защото тези от 50-те са били в една активна възраст и през 60-те. И те в един момент са харесали &bdquo;Бийтълс&rdquo;, макар че в началото е имало едно, не бих го нарекъл точно съпротива, а по-скоро сепване, стъписване. Били са свикнали на сладките сантиментални шлагери на 50-те години с триолките (музикална ритмична група &ndash; б.р.), с рокендрола на Елвис Пресли, с типичното силно второ време на Бил Хеви. Тези неща си бяха като запазен знак за поколението на 50-те, както и всички други съпътстващи неприятности не само около музиката, но и около модата, около някакви доста смешни и наивни пориви за свобода.</p> <p>Началото на 50-те години все още бе белязано от живия Сталин, който до края на живота си през 1953 г. е решавал милиони съдби в СССР, а това неминуемо се е отразявало и тук.</p> <p>- <strong>Имало е, значи, надцакване за това коя епоха е по-велика?</strong></p> <p>- За тези от 60-те, които живееха в една по-друга епоха, също е било по-трудно в началото, защото последният концлагер бе закрит през 1962 г. Сашо Сладура го убиват през 1961 г. в Ловеч. Това поколение също е белязано от болезнено начало, но при тях има много повече оптимизъм, самоувереност и някакъв тип освободеност, разбира се, с всички уговорки, като се има предвид времето.</p> <p>Имаше едно отпускане около периода 1961-1964, когато се заговори за някои западни автори, започнаха да се превеждат много книги, можеха дори да се разменят някои по-различни мнения. Но все пак всичко бе в рамките на провереното, на допуснатото, естествено.</p> <p>И беше много интересно, когато седнат да говорят всеки за своето време представителите от 50-те и 60-те години. Всеки тегли към себе си и си приписва по-героична роля. Зависеше и от характера на човека доколко героична да бъде. Има хора, склонни да се надценяват повече от необходимото, други са по-скромни, но във всички напираше стремежът да изтъкнат някаква значимост на времето, в което са израсли и са били млади.</p> <p>Получаваха се много интересни словесни двубои между нас от 50-те и тези от 60-те години. Стана веднъж дума за френския певец Ив Монтан. Ив Монтан, казваха нашите опоненти, се отказа през 1968 г. от компартията, а преди това си беше железен комунист.</p> <p>Аз, като представител на 50-те, защитавам своето десетилетие и казвам: &bdquo;Не, Ив Монтан имаше едни разочарования още през 1956 г. по време на Унгарските събития. Това съвпаднало с едно негово турне в Източна Европа. Там той се е срещнал с Хрушчов и му е казал някои свои мнения за навлизането на съветските войски в Будапеща.&rdquo;</p> <p>А моите опоненти възразяват: &bdquo;Не, няма такова нещо въобще! Ив Монтан скъсва с комунизма след 1968 г.&rdquo; И се кълнат в своето десетилетие.</p> <p>И това е един красноречив пример за това желание, което е съвсем естествено и човешко, да сложиш един отпечатък на нещо значимо в своята младост.</p> <p>Оказа се, че всяко поколение си има нещо като духовно убежище около някакво събитие. За нас това беше през 1956 г. с всичките надежди да се случи нещо и огромното ни разочарование, че Западът не си мръдна пръста. Очаквахме демократичният свят да направи нещо, да се намеси, но нищо подобно не стана. Пък и точно тогава започна Суецката криза и западният свят съвсем заряза случващото се в Унгария. Той си имаше други грижи.</p> <p><strong>- Този поколенчески отпечатък върху значимите събития е бил все в една посока &ndash; да се откъснем от орбитата на комунизма.</strong></p> <p>- Да, някаква надежда да поемем по друг път. Това, в общи линии, ни обединява. Но ние, българите, сме склонни дори когато сме обединени от една идея, да се изпокараме за някаква дреболия. Зад което обикновено се крият неудовлетворени амбиции в съвсем друга област. За тях обикновено българинът не говори и премълчава дори пред себе си. Не знам какво е това издребняване и този нарцисизъм.</p> <p><strong>- Накаква българска черта ли е?</strong></p> <p>- Мисля, че е българска черта. Точно този тип разединяване в детайлите. Неудовлетвореност заради материална бедност, която е преминала в духовна сиромашия. Смятам, че българинът поначало е добър, има чувство за мярка, склонен е към съчувствие. Но има у него някаква склонност, когато е неудовлетворен от нещо, да се доказва в съвсем други области. И в това влага прекалено много страст и амбиция да се докаже на всяка цена и да изпъкне компенсаторно. Това е пак един вид бягство, страх да погледнеш собствените си възможности, понякога ограничени в една нормална битка. Има като че ли у него желание да се придвижи по фланга, за да избегне истинската схватка. Та това е според мен голямото разминаване между поколенията.</p> <p>Хората от поколението на 60-те години често си приписват трудности, които за тях вече не са съществували. Например забраната за тесните панталони и рязането на крачоли от милиционерите по улиците е присъщо за 50-те, а не за 60-те години. Те са го чули отнякъде и си го присвояват. Както ние от 50-те години си присвояваме &bdquo;Бийтълс&rdquo; и твърдим, че едва ли не ние сме го открили, което не е съвсем така. За младите от поколението на 60-те &bdquo;Бийтълс&rdquo; дойде с тяхното съзряване и означаваше много за поколението им, но ние също се греем на този огън.</p> <p><strong>- Какви бяха младите от &bdquo;жълтите павета&rdquo; на столицата?</strong></p> <p>- Ние бяхме малко по-склонни към митологизиране на нещата, което е свързано с липсата на информация. Но бяхме много изобретателни в търсенето на информация и проявявахме въображение, което понякога граничеше с пълни абсурди. Идва веднъж един при нас и казва: &bdquo;Сега бях на гарата и там срещнах Елвис Пресли. Маскирал се с шапка и тъмни очила, обаче аз веднага го познах, отидох и му казах &bdquo;Мистър Пресли!&rdquo;. Той свали очилата и ми вика: &bdquo;Как ме познахте?&rdquo;. А същият този човек бъкел английски не знае.</p> <p>Този тип митологии се ширеха и шестваха по наше време. Докато през 60-те години имаше вече официално, разрешено отваряне, разбира се, пак в определените рамки, но и едно активиране на младите. Те разполагаха в много случаи с автентична информация, повече от тях знаеха езици. Това е една от разликите, но е доста съществена. Другата разлика е страхът &ndash; ние много повече се страхувахме и вероятно се е отразило в по-нататъшното ни развитие.</p> <p><strong>- А младите от 70-те, как ги виждаш от своята гледна точка?</strong></p> <p>- Според мен това поколение е белязано от някаква консумативност, изглеждат ми по-примирени в някакъв смисъл. Те не очакваха някакви промени, а по-скоро активно се приспособяваха към това, което е и което изглеждаше, че ще продължава вечно. По това време се разменяха не толкова книги, колкото готварски рецепти. Хората се събираха по къщите, играеха разни игри, например &bdquo;Генерал&rdquo; със зарове, въртяха се едни руски салати и изобщо гледаха да го &bdquo;ударят на живот&rdquo;, доколкото позволяваха условията.</p> <p>Това бе Брежневата епоха, където имаше залитане в тази посока &ndash; хората да се занимават повече с бита си. От тогава си спомням една статия, в която се обръщаше голямо внимание на мебелирането на дома, на купуването на различни вещи, което преди се смяташе за буржоазна приумица. Според автора на статията вглеждането в бита било стимул в борбата срещу алкохолизма. Българите, посещавали СССР през 60-те, откриваха разлика в облеклото на хората от 70-те, които станали по-модерни. Явно се е работело в тази насока. У нас по това време бе настъпило такова затишие, че не само всичко останало, но дори вицовете си внасяхме от Съветския съюз.</p> <p>- <strong>Как ти се струват 80-те, когато в края им започнаха историческите промени?</strong></p> <p>- Още през 1980 г. дойдоха сигналите от Полша за промяна. Това десетилетие мина в много голям страх за управляващите, и то основателен. Бяха се снишили и трепереха за властта си. И отново започна политизиране на хората, макар и не много явно. То се изразяваше с някакви подхвърлени коментари, нови вицове, но сериозни изгледи за събуждане нямаше. Никой не вярваше, че комунизмът може да си отиде. Надявахме се на еволюция отвътре в системата, да дойдат някакви малко по-интелигентни. Това ни беше единствената надежда.</p> <p><strong>- И изведнъж всичко се стовари изневиделица и се оказахме неподготвени. </strong></p> <p>- Най-подготвени се оказаха мошениците. Те просто бяха готови.</p> <p>&nbsp;</p>