Следвайте "Гласове" в Телеграм
Крум Зарков, Андрей Райчев, Радослав Илиев и Тончо Краевски разговарят в "Кръг Квадрат".
Конституцията е държавотворна, но не е демократична по дефиниция
Конституцията, която наглед е над волята на политическата власт, но винаги зависи от нея
Конституцията често се привижда на хората като гарант за техните свобода и равенство, но всъщност решава въпросите на собствеността и властта
Погледнете самото налично около нас под формата на свят - то не се конституира представително, посреднически, а екзистенциално, в асамблажа откъм формата на света, ако и да е хетерономно, а не изначално частно автономно. Прочетете трагедията "Едип цар" - политическото е трагично оттегляне на суверена, за да е възможен политически спектакъл изобщо, а не суверенитет откъм нещата и света. Оттеглянето на суверена е много строго интимен, (само)жертвен акт на Царя в поучително-митологичен смисъл, а не воля на някакво си мнозинство или пък фетишизъм спрямо не-"тук и сега" присъстващото. Учредяващият политически акт и неговите ефекти в прилежащата световност (пространството и времето) са нищо без тази преживяна Едипова трагедия на оттеглящия се суверен. Държавността е онтологично удостоверима способност за удържане на участност, преди да се превърне в пърформативна удържимост откъм/в рамките на институциите.
Респект, колега! Обичайното ви бъркане НАДЪЛБОКО, което по особен начин е осъдено да остане неразбрано, поради трудност за дъвкане и още по-голяма трудност за смилане. Ще опитам да бъда по-конкретен и по-смилаем! След години подготовка, вникване, осмисляне, сублимиране, изкристализиране и още множество физико-биохимически процеси, реализирали се в церебралната тъкан на водещата, сглобена, обществена структура, промениха Конституцията на страната и после се оказа нещо много интересно: Натовариха със специални прерогативи и функции един особен орган - Пленума на ВСС, който беше закрит със същите тези изменения на Конституцията! Моля, споделете и вие оценката на научния си поглед!
Актът на преформиране на установеният ред в усовията на очевидна нелигитимност е акт на узурпация, а не на екзистенциална саможертва. Тук липсва съзидателен елемент, тъй като редът вече е бил установен. Автентичната препратка не е към Едип Цар, а към Хамлет и на дневен ред е изборът на законният суверен - народът, който трябва да осъществи себе си,или да потъне в небитието.
Няма такава необходимост от узурпация преди оттеглянето - самият акт на оттегляне на суверена в името на изпълнението на съчастничество, предоставя възможност за съзидателен елемент. Едва от този момент съзидателността, парадоксално като псевдо такава, се овъзможностява в присъственост (насред широката световност).
Що се отнася до органа - съвсем допустимо е органонът, издействащ конституирането, да манипулативно да не иска да се припознае през органа. Органонът никога не извиква и изизсква причастност, преди да се самоудостовери чрез самоприцеленост.
В действителност, съзателно или несъзнателно 60% не са участвали в акта на оттегляне, а участвалите са го сторили влагайки воля , осъществяването на която е било недвусмислено гарантирано. Именно с последващата подмяна на тази воля, се проявява кралеубийството и на принца се пада задачата да направи екзистенциалният си избор. Очевидно, разкъсван от съмнения, неувереност и слабост, непостоянен в негодуванието, неадекватен в омерзението и безсилен в меланхолията си, суверена ще сподели участта на принца, а страната ни-на Дания.
В екзистенциалната обозримост т.нар. потенциални действия са само пърформатив. Екзистенциалното е парадигма на обяснимост изцяло спрямо актуална модалност. Екзистенциалното е генеалогия на присъствието, а не генезис на театрална псевдосъбитийност откъм определени исторически сложили се персонажи на възможния опит. Екзистенциалният проблем деструктивира историята, и ако я поеме, го прави само с оглед на есхатологичните си очаквания.
Учредяването на пласта на историческото (като псевдосъбитийно, симулативно, театрално-обществено) е следствие на акта на оттеглянето на суверена, а не обратното. Затова и въпросът за легитимността на властта всъщност не е изначален, а само следствие от озоваността в политическия режим на свръхрепрезентация.
Електрификация плюс съветска власт е = на комунизъм !
В крайна сметка въпросът спрямо поставената тема е следният: доколко човек е индивидуален в контекстуалните си правомощия. Въпросът за конституционализма като правна регламентация засяга не повече от индивидуалния пласт в човешкото битие. Извън този стеснен кръг обаче остава нещо много по-съществено съобразно други възможни теми и рефлексивни гледни точки. Защото въпросите за екзистенциалното и субектното (като поетапни предизвикатели на индивидуалното) не обхващат конститутивността като правна материя, и даже изобщо като нормативна материя откъм критиката на практическия разум. Защото индивидът е вече твърде закъсняващ (хетерономно опосреден) момент откъм разгръщащата се диалектика на живата екзистенция. Изконно оставащият въпрос без отговор е как изобщо става така, че интерпретацията на присъствието го разпознава като присъщо мое, т.е. вече и в политически пласт. Значи, тук нямаме някакво свойство на екзистенцията като тип преживяваща интенция, а саможертвено насилване да се приеме определено човешко (участно) състояние на нещата като присъщо моя съдба и отговорност. В този по-дълбок пласт именно и наблюдаваме подвига на Едип да предоснове/учреди политическото, за да припознае(м) особената природа на "моевостта" през термините за субект и индивид, респ. автономно гражданско съзнание през модерната епоха.
Тая подхвърлена теза на Райчев за наличието на много на брой полове остана неаргументирана (няма да казвам недоказана, защото постмодерният визионизъм не предполага рецептивност на решенията). Така, както я изтипоса без аргументация, прозвуча много политпоръчково.
