- Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
- 11 Юли 2021
- 1168
- 19
Означава ли масовото негласуване на регионалните избори във Франция и относителното отстъпление на Националния сбор на Марин Льо Пен, че гневът на французите е бил надценен? На този въпрос географът Кристоф Гилюи отговаря категорично “не”. Според него “въздържането на мнозинството” (над 65% от избирателите - бел. ред.) е нова илюстрация на пропастта между народа и “елитите”, в частност политическите, и трябва да се тълкува като израз на мълчалив протест. Освен това, подчертава Гилюи, грешка е да се смята, че единственият показател за гнева на французите е “Националният сбор” на Льо Пен. Друг мощен индикатор е въздържането от гласуване. Милионите французи, които не гласуваха, не са изчезнали и утре ще изразят отново тревогите си - чрез урните или на улицата.
- Регионалните избори бяха белязани от масово и безпрецедентно негласуване, особено на народните слоеве. Как го анализирате? Форма на откъсване, на автономизация ли е това?
- Масово, безпрецедентно и преди всичко на мнозинството, на голямо мнозинство. Това е съществен момент, тук вече не говорим за маржове, за част от населението, а за блок на мнозинството. От няколко десетилетия политиците са склонни да приемат рекламното представяне на панелизираното общество, като политическите партии вече не се обръщат към мнозинството, а към клиентели, сегменти, представителни извадки. Ако това представяне се основава на реалните френски социални и културни разделения, то подмолно потвърждава тезата за изчезването на социологическото мнозинство и в крайна сметка на самото общество. Въпреки това мнозинството съществува, то се реорганизира и дава солидна диагноза за своето положение.
Преди да говорим за отцепване на това мнозинство (аз предпочитам впрочем да говорим за автономизация (autonomisation), трябва да се върнем назад, в 80-те г. на ХХ век, и процеса на откъсване на елитите, който американският историк Кристофър Лаш беше диагностицирал. Именно това отцепване не само на елитите, но и на висшите категории, предизвиква автономизация на обикновените хора. Следователно отцепването отгоре предизиква това отдолу, а не обратното. Изоставяйки общото благо, утвърждавайки един икономически и обществен модел, който не интегрира или слабо интегрира обикновените хора, политическият свят се откъсна от самото общество. Въздържането от гласуване на мнозинството е нова илюстрация на тази културна пропаст. След тридесет години на “уникално редуване във властта” (изразът е на Жан-Клод Мишеа) на левицата и десницата, обикновените хора възприемат политическия свят като затворен, сектантски, хомогенен свят, който отказва да вземе предвид техните искания.
Днес народните класи едва ли се интересуват от политическия дебат повече, отколкото от френското кино, субсидирано от държавата, което говори само за себе си, забравяйки да види и дори презирайки социологическото мнозинство на страната. Но внимание, това не означава, че хората не обичат киното! Те не презират политиката, но не се чувстват представени от политическия свят, това е различно. Точно това се опитвам да покажа в книгата си, обяснявайки, че обикновените хора все по-малко се интересуват от “салона” (израз на Джек Лондон, за да опише висшето общество), политическите дебати, не поради антиелитизъм, а защото разбраха, че медийната, политическа и културна екосистема им е обърнала гръб и вече не служи на общото благо.
- В последната ви книга, “Времето на обикновените хора”, говорите за “меката власт” на народните класи. Въздържането от гласуване също ли е начин да упражнят властта си?
- Отсъствието на културно или политическо представителство, отказът да чуе исканията на мнозинството (вижте референдума от 2005 г.) доведоха до многообразни протести, обикновените хора използват каквото могат, за да кажат “ние съществуваме”. Използват например референдумите (Брекзит), популистки марионетки (Тръмп), навличат жълтата жилетка или, днес, избират да не гласуват, за да кажат “ние съществуваме”. Това оспорване е старо. Поразителна е солидната диагноза на народните класи за труда, обществените услуги и имиграцията; тази солидност разкрива непостоянството на елитите по тези въпроси. Протестите действат като силни удари, идеологическата дига все още не се огъва, но отслабва. През 2018 г. няколко французи, облечени в жълто, подкрепени в началото от 80 на сто от общественото мнение, разклатиха властта; днес 30 млн. французи изразяват неодобрението си, това шумно мълчание, този глух гняв създава огромна тревога, той е взривоопасен, защото знаем, че тези милиони французи няма да изчезнат и отново ще изразят гнева си чрез урните или на улицата.
- Няма ли риск историята да се напише без народните класи?
- Не, точно обратното. Свидетели сме на обрат. От 80-те г. на ХХ в. историята наистина се пише без народните класи, но повечето протести, които наблюдаваме, показват, че нещата се обръщат. Действително сме свидетели на културното възраждане на един блок на мнозинството, който беше “невидим” десетилетия наред. С “жълтите жилетки” властта вече измери силата на този блок на мнозинството, тя е принудена да вземе предвид реалността на периферната Франция, да се заеме с въпросите, които противоречат на нейния неолиберален софтуер: въпросът за суверенитета, за средните градове, селското население, реиндустриализацията, имиграцията. Всичко това показва значението на “меката власт” на народните класи.
В Съединените щати дори Байдън разбра това: когато стартира своя план за съживяване, той се обръща не само към електората си, а към блока на мнозинството, обявявайки мащабна политика на благоустрояване на цялата територия, защото “икономиката трябва да расте отдолу и средата”, т.е. периферната Америка… тази, която избра Тръмп.
- Марин Льо Пен се самопровъзгласи за кандидат на народните класи и наистина мнозинството от нейните избиратели произлизат от тези категории. Не е ли тяхното негласуване форма на неодобрение за Националния сбор? Следствие от нормализацията, “банализирането” на тази партия?
- Проблемът е, че се самозалъгваме, свеждайки народния протест във Франция до индикатора “Национален сбор”. Това е само един показател сред други. У нас, както и другаде, част от избирателите използва този тип партия като марионетка и ще продължава да го прави, докато въпросите за имиграцията и несигурността не бъдат разгледани. Така че, не, не вярвам в банализирането, подобен анализ засяга твърдото ядро на този електорат, но не и масата. Банализиран или демонизиран, Националният сбор остава във френското въображение партията, която позволява да се изведат на преден план тези теми, забравени от партиите.
- Фактът, че народният гняв не беше изразен чрез урните, не означава ли просто, че е бил надценен?
- Не, това въздържане от гласуване е израз на народния гняв. Поразителното е желанието да го направят “невидимо”, говорейки за аномия, за пълен непукизъм. Този анализ позволява да се заобиколи въпроса, давайки бюрократични отговори, като електронния или белия вот… всичко това допринася за “невидимостта” на този гняв, който със сигурност ще бъде изразен. Особено когато след поредицата “вълшебни пари”, ще дойде трудният край на месеца.
- Изборите бяха белязани от завръщането на традиционните партии. Това началото на края на политическата реорганизация през последните години ли е?
- Гражданското разделение, на което сме свидетели, е изключително социологическо. Хората, които “са добре”, отидоха да гласуват. Буржоазията, дясната, както и лявата, и пенсионерите. Тези категории (които избраха и Еманюел Макрон) се възползват от икономическия модел и са наследници на предишния свят. Обратното, младите, активните и народните класи, тези, които понасят модела, се въздържаха. Партиите от стария свят, вдясно, както и вляво, тези, които бяха създадени, за да представляват интегрираната и преобладаваща средна класа (двама от всеки трима французи според Жискар д’Eстен), са победители в изборите без народ.
След тридесет години на икономическо, социално и културно преструктуриране, всичко се преобърна. Оказа се, че днес двама от всеки трима французи се въздържат от гласуване, оспорват модела, който не ги интегрира нито икономически, нито културно. Би било грешка заради тези избори да смятаме, че има връщане назад. Реалността през ХХI век е неизбежна, днес мнозинството на това, което някога наричахме “средна класа”, е отслабено, отблъснато, особено народната ѝ основа. Старите партии се спасяват, благодарение на наследниците на “славните тридесет години” и още нещо: данните показват, че “Републиканците” и Социалистическата партия са привлекли по-малко гласове през 2021 г., отколкото през 2015 г. Освен това, ако погледнем в перспектива, съдбата на тези стари партии е вписана във възрастовата пирамида на електората им. Тъй като “свръхгласуващите” са над 70-годишни, без обновяване на тяхната социология, тези партии са обречени.
- Благодарение на Ковид-кризата наблюдаваме съживяване на малките и средни градове. Това шанс ли е за периферната Франция? Може ли да промени социално-политическия и географски баланс от последните години?
- По повод на здравната криза в пресата видяхме заглавия, обявяващи “реванша на средните градове, малките градове, селата”, въз основа на лекото раздвижване на покупките на второ жилище от ръководни кадри от големите градове. Това ми се струва нелепо. Централният въпрос е съдбата на мнозинството от населението, което не живее в мегаполисите, а не на няколко домакинства на преуморени ръководни кадри, които бягат от големите градове. Реконструкцията е дългосрочен процес, който включва заетост, реиндустриализация и развитие на териториите, където вече живеят и ще продължават да живеят обикновените хора.
Превод от френски: Галя Дачкова
