Кийт Джарет: И изведнъж тялото ми поема режисурата...

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Господин Джарет, когато преди две години свирихте в Берлин, имаше едно напрежение във въздуха, което граничеше почти с враждебност. При това имах усещането, че вие съвсем съзнателно подклаждате с това напрежение работата си.</strong></p> <p>Винаги работя с наличното &ndash; пианото, залата, публиката &ndash; те са моите инструменти. И когато атмосферата е напрегната, аз не мога просто да игнорирам този факт. Имам обаче възможността да превърна самото напрежение в извор на концерта, от който да черпя. Точно тогава бях в период на раздяла с един човек, емоционалният ми живот беше по-скоро мрачен, но в музиката негативните емоции могат да се превръщат в нещо позитивно.</p> <p><strong>Вашите солови концерти са белязани от борбата за концентрация в една принципно неспокойна обстановка, понякога изглеждате вглъбен в себе си, понякога направо отнесен. &ldquo;Рио&rdquo; беше съвсем различно концертно преживяване &ndash; леко и ведро.</strong></p> <p>Беше нещо съвсем ново за мен, започна се с това, че не направих саундчек, не проверих звука. За първи път ми се случва. Често съм си мислел, че щом свиря още по време на саундчека, ситуацията вече не е чиста и не мога да започна концерта си от нулата. Когато в Рио де Жанейро излязох на сцената, се случи нещо странно: нямаше напрежение във въздуха, изобщо не се чувствах напрегнат.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Как си го обяснявате?</strong></p> <p>Мисля, че се дължеше на моята нова любовна връзка. Запознах се с една жена отвъд океана и това напълно обяснява защо този мой концерт беше посрещнат различно от предишните ми концерти. Свързвам много от нещата, които ми се случват напоследък, с тази нова любов: преди концерта говорих с нея по телефона и бях изпълнен с толкова надежда и позитивна енергия... Такъв не съм бил отдавна. И по тази причина просто се чувствах добре на сцената.</p> <p><strong>Отворената структура на вашите концерти изисква безрезервна концентрация, която граничи направо с медитация. Изпълнявате ли някакви ритуали или други техники, за да постигнете това състояние, преди да излезете на сцената?</strong></p> <p>Не, то просто се случва, нямам представа как. Винаги когато свиря солов концерт, по някое време в мен се прокрадва едно определено състояние на съзнанието. Седя зад кулисите, хапвам и изведнъж, с наближаването на концерта, тялото ми поема режисурата. Тогава спирам да разговарям с хората на масата и нещо различно започва да се случва вътре в мен.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Щом сте толкова фокусиран върху процесите, които се случват вътре във вас, сигурно вече не ви се отразява това в коя част на света свирите?</strong></p> <p>Всеки път е различно. Винаги отивам на съответното място няколко дни преди концерта и се опитвам да попия всичко от местната атмосфера &ndash; усещането за живота, културата, звуците. На местата, които познавам, като Ню Йорк, например, или много от градовете в Европа, сякаш почти всичко вече ми е твърде близко. Това затруднява създаването на напрежение.</p> <p><strong>Но нали публиката винаги е различна?</strong></p> <p>Да, публиката навсякъде има собствено поведение и аз бързо го усещам, още преди да изляза на сцената. В Европа на места, където много се говори за изкуство, хората си мислят, че вече знаят всичко. В Япония са много вежливи и сдържани и когато ръкоплясканията заглъхват, това става толкова бързо, че човек има чувството, че попада във вакуум. А хората идват, за да научат нещо, така беше и с публиката в Бразилия.</p> <p><strong>Какво беше особеното там?</strong></p> <p>Чувствах как се концентрират върху това, което свиря, и аплодисментите винаги съответстваха на моите усещания. В Рио всичко беше в хармония: публиката, Бразилия, мизерната зала. Беше в стара опера, занемарена сграда, вратите не се затваряха добре, хората не се държаха като публика на камерен концерт, а по-скоро като в театър и бяха много интимни. Пианото беше толкова цветно, просто стоеше там и чакаше някой да дойде и да използва всички тези цветове. Беше американски &ldquo;Щайнуей&rdquo;, за първи път на мой солов концерт. Винаги съм казвал, че германските пиана &ldquo;Щайнуей&rdquo; не могат да свирят блус. В зала за камерна музика може да са перфектни: свириш тихо, свириш силно &ndash; винаги е пиано. Докато американските пиана имат много повече обертонове, те пеят и с тях работя с голямо удоволствие. Не обичам да звучи като пиано. <br /><strong></strong></p> <p><strong>При цялата си спонтанност вашата музика често носи аура на строгост, сякаш внимавате да не стигнете до утъпкани пътеки. Над &ldquo;Рио&rdquo; нямаше такава аура, комплексното изведнъж ставаше семпло и обратно.</strong></p> <p>Това се дължи на новата ми любов и на Рио. Освободеността идва директно от културата и от връзката й с джаза. Джазът е повлиял на бразилците и музиката, създадена в резултат от това влияние, на свой ред е оказала влияние върху джаза. Тоест, има един кръговрат между Северна и Южна Америка. Става дума за ритми и Африка, за живота от другата страна на екватора. В същото време медийната плътност е много по-ограничена, в Рио не видях например никого с мобилен телефон. Беше като едно време, когато възприятието беше по-просто, по-спокойно и човек повече се радваше на живота. Там нашият онлайн-шопинг манталитет още не е отнел на хората способността да слушат музика. Сигурно и те пазаруват по интернет, но излъчват една приятна разсеяност.</p> <p><strong>Това звучи носталгично, сякаш роптаете срещу настоящето и с удоволствие бихте се върнали във времената, когато джазът се ражда като вид всекидневна популярна музика, свързана с конкретна социална среда.</strong></p> <p>Все повече хора разбират, че джазът е сериозен стимул да се прави музика и това е чудесно. Не е необходимо джазът винаги да е само популярен. Но е важно в същото време и това, че Бразилия си е съхранила музиката. Бразилците са запазили душата си непокътната в музиката. Чували са на улицата звуци, саунд или някой, който страстно пее, акомпанирайки си с китара или барабан. Тези неща се губят, когато трябва да отидеш в университета, за да учиш музика. Отношенията между по-възрастните и младите, между маестрото и ученика движат музиката напред, но те са вече рядко явление. Съществуват все по-малко клубове и музиканти. Всъщност не останаха никакви музиканти. Почти.</p> <p><strong>Музиканти, владеещи занаята си на високо ниво, все още има много, може би повече от всякога. Но редиците на старите майстори наистина оредяват.</strong></p> <p>Точно така. Може би аз ще стана такъв, ако вече не съм станал. Но &ldquo;Рио&rdquo; е свидетелство за човек, който не е стар. И това се дължи на моята нова приятелка.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Превод от немски език: Мария Дерменджиева</p>