Следвайте "Гласове" в Телеграм
Ние сме на път към конфронтация между великите сили. И това, което е най-тревожно, е, че и двете страни са се убедили, че другата представлява стратегическа опасност. А това е стратегическа опасност в един свят, в който решенията на всяка от тях могат да определят вероятността от конфликт. И в такава ситуация е естествено САЩ да се опитват да бъдат водещи в технологично и материално отношение. Така че може да възникне ситуация, в която даден проблем да прерасне в конфронтация относно цялостните отношения. Това е най-големият проблем в момента. А когато имаме проблем като Тайван, при който отстъпките стават много трудни, защото става въпрос за фундаментални принципи, става още по-опасно.
Това, което се опитваме да направим, е да въведем Китай в определени системи и въз основа на нашия опит да определим доколко Китай ще се съобразява със системата.
Снимка: iStock by Getty Images
...Основният въпрос е дали страхът от Китай е оправдан? И ако е основателен, адекватна ли е нашата политика спрямо него? Не вярвам, че в своята история Китай някога се е стремял към световно господство. Те са се стремели към максимално развитие на своите възможности, вдъхвайки толкова голямо уважение, че другите държави да приспособяват политиките си към китайските предпочитания. Европейската идея, че господството означава физическо присъствие в страната, произтича от факта, [че] европейската история е сътворена от сравнително малки физически държави. Така че те са имали концепция за господство, която е включвала пряк контрол.
В китайската история най-големият им страх е бил от вътрешни сътресения. И те често са се опитвали да държат чужденците навън - построили са Великата стена [за тази цел]. Така че с течение на времето, ако постигнат превъзходство, което може да бъде реално използвано, дали ще го докарат дотам, че да наложат китайската култура? Не знам. Инстинктът ми е, че не, но не искам да стигам до проверка на това. Смятам, че е в нашите възможности да предотвратим възникването на такава ситуация чрез комбинация от дипломация и сила. Но ако не успеем да го направим, първото нещо, което ще се случи, е да се разпадне влиянието ни в света.
Снимка: iStock by Getty Images
...Що се отнася до Китай, някои американци смятат, че ако го победим, той ще стане демократичен и мирен. [Но] няма прецедент за това в нито една част от китайската история. Много по-вероятният резултат е гражданска война между конкуриращи се единици, а гражданските войни, водени заради идеологически принципи, ще добавят нов елемент на катастрофа. Не е в наш интерес да доведем Китай до разпад. И така, ето един принцип на интереса, който надхвърля моралния принцип в името на моралния принцип. В това е неговата двусмисленост.
...Интересно е, че навремето Мао със сигурност беше най-идеологически настроеният лидер, с когото съм се сблъсквал. Но той беше и безмилостен в прилагането на стабилизиращи принципи, когато те бяха от полза за Китай.
И така, Съветският съюз и Китай се оказаха в конфликт в Манджурия. И едно от първите ми впечатления от този конфликт беше, че повечето от военните действия са били инициирани от Русия. И така, проблемът за нас стана следният: ако има конфликт между две държави, с едната от които нямаме никакъв контакт, какво правим?
И съгласно принципите на великите сили аз препоръчах - и Никсън самостоятелно стигна до същото заключение - че при наличието на дилема трябва да подкрепим по-слабия срещу по-силния. От китайска страна това, което се случи, беше, че Мао беше изправен пред проблема на потенциалната изолация. Така че той изтегли четирима генерали, които бяха в лагери, чиито семейства беше унищожил и които живееха в унизителни условия, и ги доведе в Пекин. И казва: "Имам следния проблем. Каква трябва да бъде моята стратегия?" Значението на това за настоящата ни дискусия е, че в Китай съществува степен на културен патриотизъм, който надхвърля личното страдание, наложено от [собствената им] система. Те му дадоха отговор - да се отвори към Съединените щати, който той последва. Тези документи съществуват. Отговорът беше да се започне работа със САЩ, като противовес на Русия, [което отговаряше както на] китайските, така и на нашите цели. Аз станах човекът, който да го изпълни".
Снимка: АP/БТА
Решихме, че няма да изброяваме несъгласията си, а ще видим дали при първото посещение ще успеем да създадем основа за продължаване на диалога, защото той сам по себе си ще повлияе на ситуацията. Американската страна беше дълбоко повлияна от Виетнамската война, която бяхме решени да приключим по начин, който да запази хората, които разчитаха на нас [в Азия]. Каквито и да са заслугите на войната, ние я наследихме - не можехме да започнем от нулата. Така че това беше нашият мотив. Китайският мотив беше паралелен, за изграждане на отношения, които да се противопоставят на Съветския съюз. Разликата беше, че през този интервал Китай се превърна в стратегическа сила и придоби технологични възможности, които го правят истински съперник. Когато се отворихме за Китай, китайската позиция беше паралелна на тази в Европа, тъй като заплахата от конвенционалните съветски сили се превръщаше в основно стратегическо предизвикателство за тях.
Сега ситуацията е такава, че Китай развива истински [стратегически] способности, както и икономика, която до известна степен е конкурентна на Съединените щати. И така, намираме се в класическата ситуация отпреди Първата световна война, в която никоя от страните не разполага с много възможности за политически отстъпки и в която всяко нарушаване на равновесието може да доведе до катастрофални последици. В тези условия ситуацията по своята същност се влошава от технологична гледна точка.
Снимка: АР/БТА
Всеки, който е разговарял с Мао, не би могъл да спори относно идеологическите му наклонности. Но когато четете тези разговори - аз имах пет такива с Мао - [те показват] стратегическа цел. Този стратегически аспект беше изразен от Мао, който беше велик лидер, провеждащ умерена политика, дори по западните стандарти. Той предложи два принципа. Не помня точния текст. В общи линии те бяха "да знаеш целите си, но да ги преследваш тихо, без настъпателност". Към тях имаше и една подточка, която гласеше: "врагът е пред портата и трябва да бъдем много предпазливи в поведението си". Това се променя чрез технологиите. Това, което безкрайно обсъждаме на Запад, е дали съществуващото ръководство по своята същност е по-радикално. Моят [отговор] на този въпрос е: не знам. Но наш дълг е да го проверим. С други думи, наш дълг е да поддържаме равновесието, но и да [осигурим] един мирен свят.
Поглеждайки назад, Кисиджър обяснява каква е собствената концепция на Китай за глобалната му роля.
"По време на първия ми разговор с Чжоу Енлай (премиер 1949-1976 и министър на външните работи на Китай 1949-1958 - б.р.) бях подготвил малка реч за това как стигнахме дотук. И тя завърши с думите: "И така, сега се намираме в страна, която за нас е загадъчна." И преди да завърша, Чжоу каза: "Мога ли да ви прекъсна? Кажете ми какво е толкова загадъчно в Китай." И аз дадох банален отговор, защото той каза: "Нека да видим, че можем да премахнем мистерията от него. И след като ни опознаете по-добре, има един милиард от нас. Надявам се, че за вас няма да е толкова загадъчно..." Това беше много добър начин да се действа.
...Започна да обсъжда Културната революция, като каза, че е важно да я разберем. Той каза, че това е атака срещу едно общество, в което доминира чистата бюрокрация. Но сега имало сериозни проблеми. И така, обсъдихме заявените от нас възгледи за Тайван, а в Тайван все още имахме войски. И аз казах, че не можем да говорим за тези войски, докато войната във Виетнам [не приключи].
При второто посещение решихме да подготвим комюнике. Китайците предложиха всяка от страните да изложи собствените си задачи, собствените си цели, а не да се преструваме, че сме се съгласили след 25 години - чрез осмоза - за всичко. Така че изброихме много несъгласия, включително по отношение на Тайван. Там заявихме, че тайванският проблем трябва да бъде решен без използване на сила. И след това изброихме редица съгласувани цели, една от които беше да се противопоставим на хегемонията на когото и да било като принцип на политиката. Комюникето [от Шанхай] по същество беше договорено при това посещение, с изключение на частта за Тайван, която беше оставена отворена, защото само Мао имаше право да направи това официално. Но Мао беше видял и одобрил изявлението за противоположните цели.
Когато Мао и Никсън се срещнаха, винаги когато Никсън повдигаше конкретна тема, Мао казваше: "Аз съм философ. Аз не се занимавам с тези теми. Нека Чжоу и Кисинджър да обсъдят това". Предимството на това бе, че ако стигнем до задънена улица, това няма да е провал на Мао - това беше причината, според мен. Но когато ставаше въпрос за Тайван, той беше много категоричен. Той каза: "Те са група контрареволюционери. Не са ни нужни сега. Можем да изчакаме 100 години. Някой ден ще ги поискаме. Но това е много далеч".
Снимка: Lam Yik Fei/Getty Images
И така, това се превърна в основа на нашето споразумение. В нашата версия на комюникето бяхме заявили, [че] САЩ [признават], че китайците от двете страни на Тайванския проток имат за цел Единен Китай. Съединените щати [не] оспорват тази теза. Така че това беше нашият ангажимент за Единен Китай. Но тогавашната формулировка признаваше Тайван за властите на Китай. Няма съмнение, че подтекстът на нашите разговори беше, че няма да подкрепим политиката на Два Китая. И че няма да използваме сила... Единственото важно нещо, което трябва да се добави, е, че това се превърна в двупартийна политика. Не непременно в този детайл, [но по същество] всяка американска администрация и от двете партии даваше ясно да се разбере, че имаме ангажимент за един Китай и за мирен изход за Тайван.
Снимка: БТА/AП
Позицията, която установихме, издържа и по време на тримата демократични президенти, които я последваха - Картър, Клинтън и Обама. Тя се състоеше в това, че Китай и САЩ ще се опитат да решат стратегическите въпроси помежду си и ще се опитат да предотвратят възникването им.
В администрацията на Буш, ключовите хора на поста бяха обучени по времето на Никсън - отчасти защото през 50-те години хората с китайски опит и съответното образование са били отстранени от Държавния департамент. И така, тази политика спрямо Тайван продължи до администрацията на Тръмп, която чрез посещението на Тръмп в Китай донякъде следваше установените принципи, но след това направи тръмпистки завой. Съгласих се с целите: той искаше да постигне по-добър баланс [на търговията]. Но след това той го превърна във формална конфронтация. През този период се водеха преговори за търговски договор. По време на церемонията по подписването на този договор той много ясно заяви, че той е бил изискан от китайците. Това беше повратна точка. Сега администрацията на Байдън провежда тръмпистка външна политика спрямо Китай с либерална реторика.
Основният въпрос сега е следният: "Беше ли възможно?" Или "възможно ли е Китай и САЩ да съществуват съвместно без заплаха от тотална война помежду си?".
Снимка: AP/БТАМислех и продължавам да мисля, че е възможно... Защото Тайван е особен случай. Всеки китайски лидер е утвърждавал неговата съществена връзка с Китай; така е правил и Чан Кайши. Така че възможностите за отстъпки тук са много ограничени. От друга страна, с оглед на начина, по който нещата се развиха досега, за САЩ не е лесно да се откажат от Тайван, без да подкопаят позициите си в други области. Така че това не трябва да се обсъжда. Това, на което се надявам, е, че двамата лидери ще стигнат до едно основно разбиране. По традиция в дипломацията правилното решение е първо да се постигне нещо лесно, за да се свикне с това.
Основният въпрос е: възможно ли е Китай и САЩ да установят отношения от такова естество, че да намалят опасността от конфликти, които възникват самостоятелно, без да са търсени от никоя от страните? И как да стане това?
Мисля, че трябва да се споразумеем помежду си да се опитаме да избегнем подобна ситуация."
Ако започне война от рода на тази в Украйна, война за Тайван, това ще унищожи Тайван и ще унищожи световната икономика заради чиповете, които се произвеждат там. Така че има причини, различни от споразумението между двамата президенти, това да не се случи.
Снимка: AP/БТА
Мисля, че този подход е необходим. Продължавам да го повтарям под някаква форма. Възможно е да се провали. И следователно трябва да сме достатъчно силни във военно отношение, за да понесем провала. Но това може да е естеството на съвременните технологии. Лесно е да се каже: "Трябва да сме по-добри". Тогава въпросът е: "Какво разбирате под превъзходство?" Как да го използвате в оперативен план? Но нали капацитетът за поражения в епохата на масовото ядрено отмъщение - или неприемливите поражения - няма да бъде някога ограничаван със съвременните технологии.
Разбира се, може да има различия в оценката на болката, която сте готови да приемете, а и в това, че Западът може да стане по-слаб, по своя вина.
Снимка: iStock by Getty Images
Една война за Тайван би върнала значително назад вътрешната еволюция на Китай. Така в края на войната те може да се окажат в положението на победителите от Първата световна война. Неяснотата относно естеството на превъзходството сега е присъщ недостатък на системата. Но въпросът, пред който сме изправени сега, е, че каквито и възможности да има Китай, технологиите ги подчертават. Така че, ако влезем в търговска война, ако приемете възгледите на традиционните ястреби по този въпрос, те са, че на Китай наистина не трябва да се дава възможност да се развива.
Според принципите на XIX век ще има някои области от специален интерес - Централна Азия винаги ще бъде област, в която Китай има специален географски интерес. И всъщност доста отговорни хора в Китай са ми казвали, че първоначалният мотив за политиката на "Един пояс, един път" е бил като алтернатива на други азиатски политики, които биха довели до повече конфронтация със САЩ.
За да се направи това, което смятам, че трябва да се направи - и нещо, към което администрацията се стреми, - то е много близо до това, което описвам. Единственият проблем е, че не можеш просто да го кажеш, а трябва да го направиш. И трябва да го направите с редица нематериални елементи. Защото няма сигурен отговор. Знаете ли, през 1938 г., по време на Мюнхен (Мюнхенското споразумение между Германия, Великобритания и Франция - б.р.), не е неправдоподобен аргумент да се каже, че ако смятате, че ще влезете в конфликт с Германия, по-добре да отстъпите, отколкото да воювате. Но това е сложен въпрос и тъй като съм живял в нацистка Германия, знам, че войната е била неизбежна, защото Хитлер се е нуждаел от нея. Не мисля, че китайците имат нужда от нея.
УouTube
Моето възприятие за китайците е, че в основното си мислене те са по-скоро конфуцианци, отколкото марксисти. А силата на Китай в исторически план се състои в това, че подборът на кадри чрез образователната система и чрез назначаване наистина извеждаше напред хора, които бяха национално обучени. Така че конфуцианската система учи на две неща: да постигнат максималната сила, на която са способни, и искат да бъдат уважавани за това. Но не лично уважение в западния смисъл на думата, а уважение в смисъл, че всички преговори трябва да отразяват известно признание на прагматичните способности и постижения. Разбира се, възможно е те да стигнат дотам, че китайското определение за уважение да е несъвместимо с нашата сигурност. Това ще доведе до конфликт, но дори и тогава би било по-добре конфликтът да бъде ограничен, а не тотален.
Снимка: БТА
Много е вероятно значителна част от китайските мислещи хора да смятат, че Америка се намира в низходяща тенденция. И следователно, в резултат на историческата еволюция, те в крайна сметка ще ни изместят. Но ако вярвате в това, тогава в политиките си запазвате възможността противниците да се утвърждават.
...Вероятно бих направил две неща. Бих казал, първо, да намалим реториката по отношение на Тайван. И не е необходимо да го обявяваме, можем просто да го направим. И, второ, на Тайван можем да разположим силите си по такъв начин, че да гарантираме намерението си. Защото, реалистично погледнато, сигурен съм, че Тайван не може да бъде запазен в сегашния си вид в една война. Така че мисля, че това е постижима цел, ако не я заявим като послание. И второ, смятам, че трябва да започнем обмен на мнения относно въздействието на технологиите един върху друг. Трябва да направим малки стъпки към контрола на въоръженията, при които всяка страна да представя на другата контролируем материал за новите възможности.
Снимка: AP/БТА
..Моят общ принцип е, че Съединените щати и Китай трябва да установят диалог за тези безпрецедентни обстоятелства. Те са две сили от типа, при които в исторически план военната конфронтация е била неизбежна. Но това не е нормално обстоятелство, поради взаимното гарантирано унищожение и изкуствения интелект. Намираме се в самото начало на способност, при която машините могат да наложат глобална зараза или други пандемии - не само ядрени, но и от всяка област на човешкото унищожение. Обстоятелствата изискват отговорни лидери, които поне правят опит да избягват конфликти.
Технологиите променят света
Сега живеем в свят, в който се изобретяват технологии, които ще имат огромни и нови приложения. И не е толкова лесно да се каже: "Нека ви кажа какви са според нас последствията". Тъй като хората, които разработват llms [large language models], искаха да създадат офис машини, те се стремят да научат компютъра как да попълва изречения и след това да превърнат това в императив за американския бизнес. Новосъздадените машини разбират повече, отколкото хората някога са си представяли първоначално. Така че това е нещо, което засяга китайците също толкова, колкото и нас.
...За американците е много трудно - за всички е трудно - да научат принципите на съвместното съществуване в свят, който е на път да се научи на диалог с машините. Това ще се случи. И ние не знаем какво ще научим там, в този процес.
Снимка: iStock by Getty Images
Възприемам настоящия технологичен период като нещо, което може да се сравни с периода след изобретяването на печата, когато предишният поглед върху света е бил оспорен от нова технология. Така че тя ще засегне всички, но винаги ще има само няколко души във всяко поколение, които могат да се справят с последиците ѝ в целия спектър. И това е огромен проблем за всяко общество в момента. Европа е трябвало да научи това, когато преминава през подобен опит - войните през XVI и XVII век, които са изключително кървави и разрушителни и в които от конвенционални оръжия загива една трета от населението на Централна Европа.
...Мисля, че това, от което се нуждаем, [са] хора, които вземат това решение - че живеят в това време и искат да направят нещо по въпроса, освен да се самосъжаляват. Не казвам, че това винаги може да се направи драматично. Но в историята нерядко стигаме до момент, в който се случва истински преход, а не само визуален. Този е истински, в смисъл че се случват невероятни неща. И те се случват на хора, които не се стремят към тях. Непременно говоря за технологията [тук]. И в същото време, ако погледнете военната история, можете да кажете, че никога не е било възможно да унищожите всичките си противници, поради ограниченията на географията и на точността. [Сега] няма ограничения. Всеки противник е 100 процента уязвим.
Така че няма ограничения, а едновременно с тази разрушителност сега можете да създадете оръжия, които разпознават собствените си [цели]. Така че разрушителността става практически автоматична. Въпреки че според стандартната доктрина във веригата винаги трябва да има човек, на практика това невинаги е възможно. Теоретично е възможно. Но когато всичко това се случва и след това продължавате да изграждате все по-голяма и по-голяма деструктивност, без да се опитвате да ограничите рамката. Единственият проблем е, че всички демонстранти на различните площади по света също го казват. И те искат да го решат, като се самосъжаляват и оказват натиск [върху правителствата]. Те имат две илюзии. Първо, не можете да премахнете тази технология. Второ, в международната политика трябва да има елемент на сила. Това е същността на въпроса.
...Може да се окаже, че в крайна сметка сами се унищожаваме. И вече е съвсем достижим моментът, в който машините могат да откажат да бъдат изключени. Много гениални учени вярват в това - и те знаят повече от мен.
Снимка: Getty Images/Guliver Photos
...Учените не са стратези, но те са били засегнати от сътресенията на своето време. И от факта, че ако искате да постигнете някакъв напредък, трябва да тръгнете по определени пътища, които не са непременно популярни. Да се отделиш и да се справиш добре е станало по-трудно.
Това, което имам предвид, изисква двама лидери, които да притежават мъдрост от всяка страна, и вътрешна структура, която да може да го поддържа. Защото опасността за Запада е да каже: "Опасността е отминала". Това е голямата опасност.
...Всички трябва да признаем, че се намираме в нов свят... няма гарантиран курс.
Впечатлението ми от разговорите с китайските лидери е, че това, което ги дразни, е нашето предположение, че сме на прав път и че ако се държат добре, ще им предоставим определени привилегии. И също така, когато говорим за световна система, за система, основана на правила, ние създадохме всички правила. И те искат да участват в каквито и да е нови правила, които се появяват. Има и друга част, която смята, че американците никога няма да им предоставят това право, така че е глупаво да се поддаваме на това. Но ако това се случи, ако погледнете еволюцията на технологиите, концепцията за тези LLMs не е съществувала преди. Преди те бяха немислими.
Сега имаме огромно доверие, като ги захранваме с информация, която по дефиниция никой друг не може да получи. Изграждането на тази научена информация струва милиард долара. Така че в целия свят може да има само може би 10 такива. И тогава се справяте с друга държава, като монополизирате това знание. И ако след това разчитате изцяло на това, което можете да постигнете чрез властта, вероятно ще унищожите света. Защото няма да знаете напълно последствията. Хората, които са започнали Първата световна война, са смятали, че тя ще приключи за шест месеца.
Така че сегашните лидери ще трябва да бъдат силни и освен това да разберат, че не могат да изпитват границите на това.
Втора част:
Със сигурност войната в Украйна беше катастрофална грешка в преценката на [руския президент Владимир] Путин в края на краищата. Написах статия, в която по същество предвидих развитието. Смятах, че решението да се остави отворено членството на Украйна в НАТО беше много погрешно. То беше неразумно, защото ако погледнете от руска гледна точка, през 1989 г. те контролираха Европа до река Елба. След това се оттеглиха оттам, по принуда на вътрешната си система, но все пак - оттеглиха се. И всеки квадратен сантиметър от това, от което се оттеглиха, стана част от НАТО. Единствената територия, която остана, беше страната, която те винаги са смятали за най-малкия брат, най-близък до тях органически и исторически. И сега тя също влиза в НАТО. Така че [това] беше голяма повратна точка, това беше окончателна повратна точка.
А по това време Путин дори беше казал, че няма нищо против Украйна да стане част от икономическа система с Европа, но не и НАТО. Година преди войната той направи предложение за дългосрочното развитие на НАТО. И ние не го взехме на сериозно. Само по себе си то не беше приемливо, но можеше да бъде отправна точка. Нашият преговарящ беше прекрасна дама, много я харесвам, но тя така безкрайно мрази Путин.
Сравнете това с начина, по който Западът реагира на Берлинския ултиматум. И Макмилан, и Айзенхауер го използваха, за да започнат дълги преговори, които продължиха 20 години, докато Никсън и Брежнев не намериха предпоставките за ново Берлинско споразумение, което след това продължи до края на Студената война. Ние не направихме това с Украйна. И всъщност нашите преговарящи казаха по време на преговорите, че един от основните американски принципи е, че всяка страна, която отговаря на нашите изисквания за членство, може да се присъедини. Така че това означаваше, че Русия ще бъде напълно заобиколена от страни от НАТО. Какво да прави Грузия в НАТО? Имаме пълното право да я защитаваме, но защо като част от многостранна институция? През XIX в. Великобритания можеше да се защитава по стратегическа причина. Но нямаше да привлече всички останали.
За Путин членството на Украйна в НАТО е мания. Затова сега съм в странното положение, че хората казват: "Той промени мнението си, сега е за пълноправно членство на Украйна в НАТО". И моята причина за това е двойна. Първо, Русия вече не е конвенционална заплаха, каквато беше преди. Така че предизвикателствата на Русия трябва да се разглеждат в различен контекст. И второ, сега сме въоръжили Украйна до степен, в която тя ще бъде най-добре въоръжената страна и с най-неопитното в стратегическо отношение ръководство в Европа. Ако войната завърши така, както вероятно ще завърши, като Русия загуби много от придобивките си, но запази Севастопол, може да имаме недоволна Русия, но и недоволна Украйна - с други думи, баланс на недоволството.
Така че за сигурността на Европа е по-добре Украйна да е в НАТО, където тя не може да взема национални решения относно териториалните претенции.
Вече доказахме способността си да защитаваме Украйна. Това, което европейците казват сега, според мен е безумно опасно. Защото европейците казват: "Не ги искаме в НАТО, защото са твърде рискови. И затова ще ги въоръжим до краен предел и ще им дадем най-модерните оръжия". И как това може да проработи? Не бива да го прекрачваме по грешен начин. Ако приемем, че изходът е вероятният резултат, това ще бъде някъде по линията на съществуващото [преди 24 февруари 2022 г.] статукво. Резултатът трябва да бъде такъв, при който Украйна остава защитена от Европа и не се превръща в самотна държава, която се грижи само за себе си.
Моята основна позиция беше да не се отваря НАТО за Украйна, а дебатът за [разширяването на] НАТО беше основна грешка, тъй като постави под въпрос възприятията за Русия из основи. Много руснаци, включително и либерални руснаци като Солженицин, който беше голям противник на съветската система, смятат, че Украйна е особен случай. Никога не съм срещал руснак на ръководна позиция, който да не вярва в това. [НАТО] взе парче от доминираната от Русия Европа и не го остави там, а го тласна към постоянно военно приспособяване със съвместни планове с други държави. [НАТО] го преследваше идеологически, защото в изявленията, публикувани след това, казвахме, че всяка страна, която отговаря на нашата вътрешна структура, може да се присъедини към алианса. Всяка страна в Кавказ или Централна Азия. Това превърна сигурността в проблем. Не казвам, че това оправдава руските действия, които се опитаха да върнат на Украйна статута на сателит, или използваните средства. Преди кризата написах статия, че Украйна трябва да бъде мост, а не аванпост.
Снимка: БТА/AP
...Ако войната беше приключила със сегашните основни участници, щях да кажа, че Украйна не е в безопасност, защото националистическият аспект никога няма да бъде спокоен. Украйна е по-сигурна в НАТО, където има гаранцията на съюзниците и се нуждае от тяхното одобрение за военни инициативи.
...През 2014 г. написах, че Украйна трябва да бъде мост. Помислих си, че би било по-добре в Украйна да има неутралитет от финландски тип. Сега, когато Финландия и Швеция се присъединяват към НАТО, това не е възможно. И не е възможно да се каже, че не може Украйна да стане член на НАТО, защото тя е в най-уязвимата позиция [географски]. Америка трябва да изтъкне този аргумент. Европейците не искат Украйна в НАТО. Те искат да дадат на Украйна колкото си искат оръжия, но да я накарат да се защитава сама. Това няма да проработи. Ето защо с неохота подкрепих присъствието на Украйна в НАТО.
...Мисля, че ситуацията се е променила. Ако разговарях с Путин, щях да му кажа, че и той е в по-голяма безопасност с Украйна в НАТО.
Снимка: БТА/AP
Всеки, който изучава историята, знае, че Русия като цяло е била обвързана с Европа поне от XV век насам. И така, голяма част от историята на Европа е свързана с Русия, а в Русия винаги е съществувало това амбивалентно усещане, че живее в уникална опасност от Европа, но също така има уникална културна връзка с Европа. От една страна, тя е искала да придобие европейската култура, но от друга страна, тя [гледа на себе си] като на третия Рим, който ще помогне за определянето на Европа. Путин трябва да бъде възприеман като герой от Достоевски, а не като Хитлер, и то с всички амбивалентности и съмнения относно собствения си народ.
Това е общото ми мнение за Русия. Никога не съм срещал руски лидер, който да е казал нещо добро за Китай. И никога не съм срещал китайски лидер, който да е казал нещо добро за Русия, към тях се отнасят някак си с неприязън. И дори когато Путин е в Китай, към него не проявяват любезност, каквато проявиха към Макрон, [който] дойде на специално място, свързано с историята на китайския лидер, а те не правят това за руснаците. Символиката е много важна в Китай, така че това не е естествен съюз.
Снимка: АР/БТА
Възстановяването на връзката на Русия с Европа [е важно]. Ако Русия не е в Централна Азия като действаща велика сила, тя ще стане отворена за гражданска война от сирийски тип; всички тези многобройни конфликти, които сега са отчасти сдържани, защото са неудобни за Русия, тогава ще бъдат отворени до известна степен за Турция, Иран, със сигурност за Китай, като Индия ще бъде много амбивалентна по отношение на всичко това.
Теоретично може да се каже, че ако Русия и Китай разделят развиващия се свят помежду си, това ще им даде още по-голямо влияние. А доколкото и двете страни смятат, че САЩ ги заплашват, и търсят възможности да изолират Китай, както може би смятат, че сме постъпили с Русия, те ще бъдат по-съгласувани.
Но те не са естествени съюзници. В руската и китайската история не може да се открие нито един лидер, който да се е застъпвал за това политиката му да се основава на съюзи помежду им, при всички сътресения, които и двете страни са преживели. Разбира се, през голяма част от историята Китай е бил твърде слаб за подобна роля.
Снимка: Getty Images
Когато бях с Форд във Владивосток, се отделих, за да отида в Китай, за да ги "инструктирам" - да покажа на руснаците, че разполагаме с китайски вариант. И Дън попита как ми се струва Владивосток, а аз казах, че непреодолимото ми впечатление от Владивосток е студът: "Никога не съм знаел, че на този свят може да стане толкова студено". И тогава - нетактично - казах: "Сега вече знам защо вие, китайците, никога не сте ходили там". А Дън каза: "Какво имате предвид, че никога не съм ходил там, това е наше! И се нарича" - както и да се нарича на китайски - "и всички градове наоколо са наши". И той ми даде имената на всички тях [на китайски]. И едва съвсем наскоро, доста след периода, в който се отворихме за Китай, те приеха границата от 19-ти век. А повечето от тези територии са придобити през XIX век.
И така, по какво биха могли да работят заедно? Малко с Индия, чрез продажбата на руско оръжие. Близкият изток? Това не е естествен съюз. Защото наистина, ако сте били в Китай, защо ви е да търсите Русия?
Презрение, това е основното отношение. И не е разумно да казваме, че искаме да ги отделим от Китай - но това е нещо, което трябва да имаме предвид. И предпоставката за това е, на първо място, да не унищожим напълно Русия във войната.
А след войната [можем] да обявим членството ѝ в Европа за важна цел. Макар че ще бъде невъзможно - и това е разбираемо - да накараме източноевропейците да се съгласят лесно на подобно нещо.
Как заплахата днес се сравнява с предишните епизоди?
На този въпрос Кисинджър отговоря от гледна точка на еволюцията на своето мислене. Същността на суверенитета започва с определянето на интересите на държавите, казва той. И също така е присъщо, че суверенните интереси не винаги ще съвпадат и че държавите ще трябва да обясняват интересите си една на друга. Общото предизвикателство на дипломацията е да свърже тези интереси един с друг, а не да решава проблемите чрез война. В нашия период това се усложнява от вътрешната система, която се изразява особено ясно като система от ценности.
"Започнах да мисля за това много рано в живота си - вероятно когато бях на военна служба по време на войната", казва Кисинджър. "Въпросът как да предотвратим тази катастрофа да се повтори беше традиционен. И конвенционалният отговор в края на Втората световна война беше да се попречи на агресорите да наложат волята си достатъчно рано, така че да не могат да постигнат военно господство.
Снимка: Скрийншот/You Tube
Първата ми книга беше написана по темата за баланса между сила и легитимност в края на Наполеоновите войни. Тя се занимаваше с различната концепция на страни като Великобритания, която гледаше на това предимно като на стратегически проблем, в сравнение с европейското възприятие. Британското схващане беше да бъдеш в стратегическа позиция, за да можеш да постигнеш целите си по военен път; европейската позиция беше да се изпревари развитието на такъв политически проблем.
Когато влязох в правителството, все още клонях към позицията за постигане на стабилност чрез стратегическо превъзходство. Тъй като бях задължен да проучвам военните способности, които се създаваха, и достигнах до позиция, в която моята препоръка щеше да бъде част от окончателното решение за започване на война, все по-често се питах как изобщо може да се създаде стабилна система, основана на взаимно гарантирано унищожение. Това беше доминиращата теория, но тя ни изправи пред парадокс, който не сме разрешили. Всички ние можем да си припишем заслугата за това, че избегнахме ядрената война в продължение на 75 години. Това е важно постижение, но то никога не е било изрично договорено.
...Отличителната черта на администрацията на Никсън беше, че при криза - която ни беше наложена - щяхме да реагираме много бързо, така че да не се плъзгаме с малки стъпки към непредвидена катастрофа.
Това се получи, защото бяхме по-силни от Русия. Макар че това формулиране има своите ограничения, защото в ядрената област "по-силен" не е физически точно описание, тъй като огромно ниво на разрушителност се достига много бързо. И така, във всеки случай кризата приключи много бързо, след като направихме това. И така, това е принцип за управление на кризи, който не препоръчвам. Но той имаше известно приложение в ситуацията.
В хода на правителствената служба научих колко е важно да се използват преговорите за контрол на въоръженията, за да могат двете страни да научат за военния си потенциал и да мислят, да го ограничат по начин, който е вътрешно поносим за всяка страна. Така станах защитник на контрола над въоръженията, въпреки че тогава бях атакуван от неоконсерваторите.
За американците е вярно, а мисля, че и за много европейци, че възгледът, свързан с контрола на въоръженията, се свързва и с възгледа за пълна [денуклеаризация], която не е постижима в настоящия свят, в нито един кратък период. Така че този възглед, който описвам - принципи, ангажимент за стратегическа стабилност - в съчетание с възгледа за цялостна стабилност, стана доста устойчив. Оттогава обстоятелствата се промениха изключително много.
Студената война беше стратегическа ситуация, в която ние започнахме в по-силна позиция по своята същност. Но думата "по-силна" се нуждае от разбиране, защото дилемата беше - и си остава - че страни като Виетнам могат да победят свръхсила, която има ядрено превъзходство, но не желае да го използва. И този дисбаланс се отнасяше и за НАТО [стратегията], която възприемаше руското конвенционално превъзходство и която на свой ред позволяваше на Русия да упражнява доминиращо влияние.
Когато се намираме в свят на противопоставяне с взаимно гарантирано унищожение, от морална гледна точка си длъжен да избягваш това за своето общество. През периода на Студената война [ситуацията] никога не е стигала дотам.
Снимка: Getty Images/ Guliver Photos
..Трябва да направим малки стъпки към контрола на въоръженията, при които всяка страна да представя на другата контролируем материал за новите възможности. Веднъж имах опит в Русия с Брежнев, с когото преговарях за контрол на въоръженията. Обсъждахме споразумение за техническите възможности. И Брежнев каза: "Ще възложа [изпълнението] на министъра на промишлеността", който беше на срещата. Така че аз започнах обсъждането на оръжейните възможности - министърът на промишлеността изпадна в истеричен пристъп. Той вдигна толкова много шум, че го изведоха от залата; после го върнаха, аз започнах да говоря и той отново получи пристъп. Така че не можахме да продължим. А по-късно, когато се замислихме, не бяхме сигурни дали Громико е знаел какви са възможностите на оръжията, защото по това време той беше само външен министър - все още не беше в Политбюро. Основният проблем беше, че техните оръжия имаха по-голяма маса на бойните глави, но нашите имаха по-голяма точност - и ние имахме по-голямо разнообразие от оръжия. Така че за ястребите беше лесно да се заиграят с тези различия, но ако на поста бяха неподходящи хора...
Превод: Денис Коробко, Dir.bg
Източник: dnes.dir.bg