- Автор: Гласове
- 02 Ное 2023
- 5752
- 53
Автор: Мартин Петрушев Следвайте "Гласове" в Телеграм
Капитализмът стана безалтернативен, когато обеща, че неговото бъдеще може да бъде единствено и само подобрена версия на зададеното от самия него настояще. А това настояще се поддържа чрез приравняване на всичко, включително и миналото, до оголената му експлоатационна стойност на капиталистически продукт. Затова капиталистическото бъдеще по неизбежност означава растеж чрез нарастваща експлоатация. Марк Фишър, който през 2009-та година пише кратката, но фундаментална за нашия век книга „Капиталистическият реализъм“ и в нея предлага размитото вече понятие постмодернизъм да се замени с капиталистически реализъм, казва:
Силата на капиталистическия реализъм отчасти произтича от начина, по който той усвоява и потребява цялата предшестваща история. Това е един от ефектите на присъщата му „система за еквивалентност“, която може да припише парична стойност на всички културни предмети – независимо дали става дума за религиозна икона, порнография или „Капиталът“.
С това капитализмът убива културата. След първоначалните си качествени проявления, които повдигат стандарта на живот в дадени географски ширини, капитализмът се извращава в желанието си за все по-голямо разрастване и постепенно започва да прояжда всичко, до което се докосне. А трудно бихме се сетили за нещо, което да не е докоснал. Рамката му вече е толкова глобална, че всяка антикапиталистическа тенденция само подхранва самия капитализъм със своето по правило насмешливо и маргинално поведение. Затова вече е невъзможна истинска революция, а само симулакър на революция, която да напомни кой е действителният играч на сцената. В спомената книга Марк Фишър пише как в киноиндустрията често „злите“ са в образа на капиталистически корпорации, които зрителите побеждават чрез главните герой и допълва: „филмът изиграва антикапитализма ни вместо нас, като така ни позволява да продължим с безнаказаната консумация.“ Всички антикапиталистически настроения се явяват по-скоро като игра на антикапитализъм, която отваря клапана, за да отпусне малко пара.
Населението беше превъзпитано да вярва в капитализма като в единственото решение, края на историята и върха на цивилизацията, а народомасите се втурнаха презглава към него и буквално се издавят по моретата, само и само да вкопчат нокти в неговата финансова пирамида. Отникъде не се задава алтернатива – Китай е хибриден капитализъм, Русия е олигархичен капитализъм, западният свят продаде своите държави на наднационалните корпорации, а Африка и Южна Америка гонят капиталистическите стандарти и се приравняват по тях. Това е предварително обречено движение. Приобщаването на още хора в тази система за хищническа експлоатация, действително прави по-голямата част от човечеството ненужна, защото въвличането на всички в култа към всевечното нарастване прави този култ практически неосъществим.
Социалната стандартизация на консумеризма и агресивната реклама кара хората да потребяват неща, от които нямат действителна нужда. Според изследване (описано в книгата на Димитър Събев „Маркетинг, потребление и икономически растеж“) средностатистическият американец е подложен на 5000 рекламни сигнала дневно. За сравнение може да кажем, че един ден, част от който прекарваме в сън, има 1440 минути. Грубата сметка е, че средностатистическият американец е превърнал будното си време в платформа, до която във всяка една минута пет реклами получават свободен достъп. Това безусловно навлизане в личното пространство цели да изстиска целия възможен потенциал за потребление и да те накара да се почувстваш беден и нещастен, ако не можеш да потребиш всичко и навсякъде. Но колкото повече хора се разболяват от желанието за това ускорено потребление, толкова по-наложително става понижаването на консумационния стандарт.
С времето западно-капиталистическият поток от бързащи хора, вечни отлепени от вчерашното себе си в преследване на несметни богатства, плъзна във всички държави и социално прослойки. Поражда се себичен и озъбено-корпоративен устрем на живеене, в който човеконенавистните пориви се маскират с обидно плоско лицемерие. Зад всичко това стои един мъгляв център, който Фишър много сполучливо сравнява със „Замъка“ на Кафка. Нароени по колцентровете роби на технокрацията поемат целия антикапиталистически гняв върху себе си, а телефонна връзка с вътрешността на замъка няма.
Днес социализмът, национализмът, олигархията, технокрацията, лявото, дясното, либерализмът, консерватизмът или което и да било размито или не дотам политическо понятие, не се стреми да пребори капитализма, а да го овладее в своя полза. Тук видимо най-добре се справя технокрацията с нейния радикално позитивистичен мироглед. Тя взема превес в най-ключовата битка – кой ще капитализира всичко – от природата през животните до най-недостъпните кътчета на човешкото тяло. Ако можеше, всяка телесна клетка, всяко невронно окончание щяха да станат обект на капитализацията. Желанията, кликовете, лайковете, крачките в магазина, секундите на бензиностанцията, празните пространства около пътните платна – всичко това е капитал. Самата критика на капитализма се капитализира и този текст е пример за това. Телефони, екрани, слушалки, сторита, реклами, новини – дори да успее да се изключи за момент от всичко това, съвременният човек го държи на една ръка разстояние, защото е развил зависимост към него. Трудността да мислим алтернатива на капитализма идва от това, че често идеята за тази алтернативата стига до нас, само когато се включим обратно в неговия поток. Това може да е причина да изпаднем в правомерна паника, но тази паника веднага ще стане обект на капитализацията, защото машината се специализирала в монетизацията на страха и отклоненията в човешката психика. И така кръгът се затваря.
Само лека дистанция е достатъчна, за да видим как капитализмът се намесва във всяка свободна ниша – паразитира върху екологичните катастрофи, войните и политическите противоречия, често създадени от самия него по същата причина. Той изтласква идеологиите и религиите, защото цели да ги замести, и е безразличен към социалната политика, пенсионерите и раждаемостта, ако те не вдигат неговия марж на печалба. Внучетата вече са по-склонни да продадат баба си и дядо си, за да търкат билетчетата на капиталистическите си блянове, отколкото да развият умението да използват ума или ръцете си. А когато протрият премного стотинки в билетчета, се стичат в София, залепват по седалките на колцентровете и стават боксови круши на едрия капитал.
Дали сме обречени да живеем в стомаха на този глобален кит? По-скоро да, особено с киберпространстовото, пришито в джоба ни. Но да допуснем, че има алтернатива. Да си представим, че свещеният джихад в Близкия Изток не е част от капитализма, въпреки оръжейната индустрия, която го подхранва. Това ли бихме искали? Или да разгледаме четвъртата политическа теория. Дугин е точен в критиката си към капитализма и неолиберазлизма – той обрисува как чрез либерализацията човекът изважда от цялото самия себе си, а капитализмът бърза да приватизира извадената част. Така създаването на индивидуума като постмодерен конструкт, също се оказва обект на капитализация. Но Дугин иска почти насилствено да интегрира човека обратно в цялото по начин, който може да се оприличи със свещен джихад срещу капитализма. При това той иска да зачеркне целия модернизъм и високата култура на 20-ти век, само защото тя стъпва върху индивидуализацията, което е напълно неприемливо. Но ако се търси алтернатива, тя би трябвало да е в подобен мащаб и да
стъпва върху метафизиката, за да се захване със самия корен на проблема, който вече е дълбоко антропологичен. Струва ми се, че създаването на алтернативен модел на капитализма е единственият начин да оцелеем като вид на тази планета. А друга няма, колкото и да се опитват да ни продават мечти за завладяване на космоса, за да оправдаят безмерното капиталистическо разрастване. Ако наистина капитализмът е най-доброто, което човечеството може да измисли, то тогава няма изход от бездната на безидейната постчовешка обреченост.
