- 10 Sep 2020
- 280
- 35
И в други общества имаше комунизъм, имаше диктатура, и те бяха зад Желязната завеса, но такъв срив, какъвто има в България във всички сфери, няма никъде другаде с изключение на бившия Съветски съюз. Налице е плашещо съвпадение на процесите, които текат тук, и ситуацията там. Което потвърждава второто клише, че България действително беше най-верният сателит на Съветския съюз, защото ни идва отвътре, това каза пред ГЛАСОВЕ магистърът по право, доцент и доктор по социология. И още: Живеем в една грамадна „Перла”, в балкански мащаб, и няма какво да се учдваме, че тази социална, демографска и икономическа структура ражда съответната политическа култура и практики. България на 20-ата година от прехода уж към демокрация, пазарно стопанство и пр. се срива и няма да се посвеня да кажа, че върви към авторитарни практики в политически план.
<p><strong>Какво се случва с България и българите 20 години след падането на Желязната завеса?</strong></p>
<p>Най-втръсналото клише е, че историята се повтаря, а тя всъщност никога не се повтаря. В случая мисля, че имаме не повторение, а фарс. На двайсетата година от така набедената за сакрална дата 10 ноември 1989 г. може би си идваме на думата най-сетне. Със сериозно закъснение, разбира се. Явно сме от категорията бавноразвиващи се общества във всяко едно отношение. Оказа се, че голяма част от нашите базови проблеми не се коренят в комунизма, социализма, в тежкото минало и в неясното бъдеще. <br /><br /><strong>Изправени сме пред много нелицеприятни проблеми, първо – що за народ сме, второ – що за общество имаме, и трето – а сега накъде? </strong><br /><br />Защото и в други общества имаше комунизъм, имаше диктатура, и те бяха зад Желязната завеса, но такъв срив, какъвто има в България във всички сфери, няма никъде другаде с изключение на бившия Съветски съюз. Налице е плашещо съвпадение на процесите, които текат тук, и ситуацията там. Което потвърждава второто клише, че България действително беше най-верният сателит на Съветския съюз, защото ни идва отвътре.<br />Като социолог не обичам статистиката, защото социологията не е статистика, както мнозина си мислят. Но неотдавна ми попаднаха едни статистически данни, които сверих с други статистически данни и картинката, която се очерта, е повече от тревожна. Например по данни на Световния икономически форум и на други организации по развитие на инфраструктури в широк смисъл – комуникации, пътища, съобщения и т.н., България е някъде на 120–125 място от общо 135–136 държави в света. Според друго изследване по качество на инфраструктурата е на 140 място, по инвестиции в наука – на 90 място.</p>
<p><strong>За тази година ли са данните?</strong></p>
<p>Да. По свобода на медиите, при всички условности на индексите, вече стана известно, че сме на 68-о място от 175 държави, по индекс на корупция сме на последно място в ЕС и след 70-о място в световната класация.</p>
<p><strong>Даваме ли си сметка за последствията от това, което казвате?</strong></p>
<p>Именно тях искам да очертая. В структурата на българската икономика в края на 2009 г. преобладават сектори като шивашка и текстилна промишленост, дървопреработка, дървообработване, мебелна промишленост, строителство, услуги. Това означава, че делът на машиностроенето, металообработка, информационни и други технологии е под 15–20 %. Делът на селското стопанство се е увеличил, но това селско стопанство е с тренд към примитивизация в най-лошия смисъл на думата. Тази структура на българската икономика показва, че имаме икономика с ниска принадена стойност, висока норма на ръчен труд, ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, или казано простичко, това е структура на икономика на страна от развиващия се свят. С демографската структура ситуацията е подобна. За 20 години, без да сме водили война, населението е намаляло с 2 милиона, 1 милион е напуснал страната, имаме отрицателен демографски прираст, и то за сметка на държавотворния народ, имаме депопулация на огромна част от територията ни, имаме типичен пример на тенденция, характерна за страни от Третия свят – свръхурбанизация на един-два центъра, в случая София и два града на морето. Всичко това какво идва да покаже? Имаме социална, икономическа, демографска структура на държава от третия свят 20 години след падането на Желязната завеса. С други думи, България с бързи стъпки се е запътила по пътя на деградацията във всяко отношение. <br /><br />И това не може да бъде заличено с приказки или декларации, че видите ли, ние сме страна, членка на ЕС. И което е още по-страшно, аз не виждам тенденция да се правят опити да бъде спряна тази деградация. Това са мощни инерционни процеси, които дори и с наличието на воля, каквато изобщо няма според мен, трудно биха били овладяни. Първо, трябва да сме наясно с мащаба на проблемите. А според огромната част от населението в България проблеми няма.</p>
<p><strong>Достатъчен ни е сериалът „Перла”...</strong></p>
<p>Живеем в една грамадна „Перла”, в балкански мащаб, и няма какво да се учдваме, че тази социална, демографска и икономическа структура ражда съответната политическа култура и практики. България на 20-ата година от прехода уж към демокрация, пазарно стопанство и пр. се срива и няма да се посвеня да кажа, че върви към авторитарни практики в политически план.</p>
<p><strong>В разговора ни преди изборите вие определихте политическия ни живот като съчетание от развит феодолизъм, разпаднал се посткомунизъм и някакви наченки на олигархичен капитализъм, сега добавяте още един -изъм. Възможно ли е наистина да стигнем до авторитарно управление?</strong></p>
<p>Тези неща са описани по книгите. Не трябва да се изживяваме като някакъв много уникален случай. Доста примери мога да изброя за държави с прилично икономическо, социално и културно развитие като Аржентина, Чили преди Пиночет, Уругвай, даже и Парагвай в известен смисъл, т.е. страни със сходни на българските параметри са се сривали и са изпадали в класацията на най-долнопробните, най-мракобеснически авторитарни диктатури в света. Не виждам защо си мислим, че обстоятелството, че сме в Европа, може да ни спаси от този вариант. Напълно възможно е да стигнем дотам, защото имаме монокултурна икономика, демографски срив и най-лошото – ерозиране на човешкия капитал и деинтелектуализиране на нацията. Разбира се, с някои изключения, но като цяло това е тренд. За първи път имаме устойчива тенденция за увеличаване на неграмотните хора в България и ако доскоро това бяха основно цигани и роми, сега нараства „българският” дял. Това, което се случва в България, е много опасно. По времето на комунизма през 50-те и 60-те години – ще използвам любима метафора – беше прекършен гръбнакът на българското общество. В резултат се получи атомизация на довчерашните селяни и тяхното обгрижване и вкарване в квази индустриални практики, т.е. напълването на панелните спални в големите градове с тях, за да обслужват измислената едра социалистическа индустрия. Всичко това доведе до появата на една лумпенизирана обществена маса, която вече не е нито селска или патриархална, нито модерна в смисъла, познат ни от модерния свят. С други думи, имаме прекрасните изходни условия за създаването на всякакъв вариант на авторитарен режим. Точно тази маса крепи такъв тип политически практики.</p>
<p><strong>Нямате ли усещането, че емоционалната неинтелегентност на хората всъщност ги кара самите те да искат авторитарно управление?</strong></p>
<p>Нямам усещането, имам убеждението, че това е така. Знаем, че български избори не се печелят „за”, а „против” и големият вот, който беше даден на последните избори, беше мотивиран всъщност от две много мощни политически мантри. Едната е антиелитарна, което е точно обговарянето на всички тези дълбинни настроения, докарали апропо през 1917 г. болшевиките на власт в Русия, и втората е антитурската, която също работи безотказно. Хората, които изработиха и индуцираха този тип настроения, знаеха чудесно, че резултатът ще бъде потресаващ. И той е налице.</p>
<p><strong>Ето го моста към втората тема, по която искам да поговорим – 100-те дни на правителството на Бойко Борисов в 20-те години преход.</strong></p>
<p>Тези сто дни нищо не показват. Това е поредната безсмислица, защото едва ли един проект може да бъде разбран за сто дни. Понякога са нужни само сто минути, понякога и сто години са недостатъчни. Знам, че това е клише, и в този смисъл сме длъжни да отделим внимание на темата. Но всъщност това е и удобен повод за правенето на някои анализи и изводи. На този етап виждам няколко важни неща. Първо, ще го кажа директно – виждам липса на обща управленска визия. <br /><br />Второ, виждам няколко добри попадения сред министрите, дано те не ме опровергаят, но като цяло в управлението на очи се набива една сива посредственост. Трето, виждам масово неработещи механизми на управление на страната – и на микро- и на макроравнище. Четвърто, не виждам никакво разбиране на кризата и визия за излизане от нея, налице са само хаотични опити за адаптация, т.е. имаме опортюнистично нагласяне към едни или други ситуации. Пето, няма елементарна яснота за връзките между изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Шесто, слаба и некомпетентна законодателна дейност – в царството на цецките и фидоските (по думите на Татяна Дончева) компетентен човек не може да вирее. <br /><br />За ГЕРБ и в частност за Борисов парламентът не е нищо повече от една безгласна институция, която трябва да парафира предварително взетите решения. И дори няма опит това да се прикрива. Всъщност обаче подобно отношение имахме и при управлението на тройната коалиция, също и при Костов. И като казах преди малко некомпетентност – тя не е случайна. Беше изтеглена поука от опита на НДСВ, че компетентните хора с времето се еманципират и за да се избегне този риск, подборът на хората в парламента е целенасочено направен. Ако първите години на прехода бяха пяната на прехода, това сега е тинята на прехода – това е най-народното управление, колкото и да звучи странно. Историята не се повтаря, но може да се направи аналогия с времето на Александър Стамболийски и това, което се случва сега. Седмо, очевидно се разчита само и единствено на закърпване на дупките в бюджета, т.е. няма активна бюджетна и финансова политика, чрез която държавата да се опита да излезе от кризата. Действа се чисто по патриархалния почин: „Дайте да затегнем коланите, да закърпим дупките, да си приберем вересиите и да се хванем за зеленото напролет”. Цялата патриархалност в нейните най-лоши постмодерни измерения се разкрива пред нашите очи. Нещо повече, сивата посредственост триумфира на много нива.<br /><br />А най-притеснителното е, че това е много устойчиво във времето.</p>
<p><strong>Може ли да се направи известен паралел между устойчивостта на сивата посредственост преди 1989 г. и сега? Макар и със закачлива усмивка, Борисов каза, че ГЕРБ трябва да управлява 30 години. Този тип шегички някак без усилие напомнят на Тодор Живков.</strong></p>
<p>Именно. Но се сещам и за друго, което той каза. „Веднага отиваме на избори”. Беше, когато имаше някакви плахи опити на измислената анемична опозиция, че можела да поиска вот на недоверие в парламента. Той е абсолютно убеден, че ще получи по-голяма подкрепа на едни следващи избори.</p>
<p><strong>Костов определи точно повишаването на доверието в правителството като един от плюсовете през първите му 100 дни. Ерго, на хората им харесва да ги управлява сивата посредственост.</strong></p>
<p>Един анализатор скоро каза нещо, с което съм съгласен. Според него нашите западни партньори са стигнали до песимистичния извод, че на този етап това може да роди българското общество. И си казват: по-добре да подкрепяме това, за да не се получи нещо още по-лошо.</p>
<p><strong>А западните ни партньори антикомунисти ли са?</strong></p>
<p>Мисля, че от много отдавна тази дистинкция комунисти–антикомунисти не работи на запад. На т.нар. ни западни партньори антикомунизмът на думи не им пречеше да работят с комунистическите режими през тези 45 години. И примерът „Бокова” няма да е последното доказателство за това. Не са една или две държавите в Европа – не бих се поколебал да назова Австрия, където парите на комунистическия блок се изпираха легално със знанието и на двете страни. Така че наивните утопични надежди на хората, че някой ще ни помогне да се справим с комунизма и последствията от него, следва да отидат в миналото. И аз мисля, че това е позитивното в иначе негативната ситуация. Знаем, че приемането на България в ЕС беше геополитическо решение, което изобщо не кореспондираше с реалностите в страната въпреки реториката за обратното. Ясно е също, че монолитен Запад не съществува. Но така или иначе, някаква намеса в българските дела от Запада може да се очаква само ако управляващите в близките няколко години направят груби грешки в геополитически план. Или ако драстично посегнат на санитарно изискуемите установени стандарти в страните от ЕС.</p>
<p><strong>Да поговорим малко за образите на прехода. Приличат ли си? Има ли някаква „червена нишка”, която ги свързва?</strong></p>
<p>Едната интерпретативна схема, която обикновено се смята за опростителска и елементарна, е теорията на заговора. Че през цялото време става въпрос за реализация на плана как да променим всичко така, че всъщност да не променим нищо. С други думи, че тези 20 години са една имитация, че управляващите са същата клика отпреди 10 ноември 1989 г., която само е сменила инструментаруима, адаптирала се е към новите геополитически условия, поставила е пешки, които от време на време жертва и заменя. А неведомата публика ги възприема като нови лица, изкачили се на сцената след бурни политически битки. Чрез тази система от хитри управленски ходове се постигат две неща: от една страна, запазване на статуквото, а от друга – имитация на непрекъсната промяна. Отвъд иронията на някои набедени либерални политолози и социолози, които изобилстват и на българския политически пазар, аз не бих отхвърлил с лека ръка някои от базовите постановки на тази обяснителна интерпретативна схема за случващото се тук. Не е нужно да си чехълче, за да познаваш устройството на чехъчето. Просто е нужно да се погледнат хората, които държат командните позиции в българската икономика.</p>
<p><strong>Те видими ли са с невъоръжено око?</strong></p>
<p>Не. Когато участвах в проекта за мрежите на прехода, се оказа, че винаги се работи с посредници на второ, трето и четвърто ниво. Това показва, че през цялото време действителните титуляри на активите, на богатството никога не излизат на повърхността. Но че се сменя антуражът, е факт. По този повод нещо интересно – на последния пленум на БСП за първи път през тези 20 години се постави въпросът за куфарчетата с парите и за това как са станали комунистите капиталисти. Тоест за първи път се постави любимият за мен въпрос, който всеки средно грамотен политически човек би трябвало да зададе. Кого собствено представляват българските политически партии? Тъй наречената експертна политологическа и социологическа мисъл по този въпрос започва да носи от девет кладенеца вода, че в постмодерността това не е актуално, че става дума за едни големи идеологеми, имиджови образи и пр. Но да се върна към интерпретативните схеми. Втората интерпретативна схема е, че никой нищо не е бил предвидял, че всичко е плод на опортюнистично наместване на политическите и финансовите групи, на хората от партийната номенклатура и бившите служби за сигурност, които поради естествената си осведоменост, компетентност, взаимна спрегнатост по една или друга причина са се намествали най-добре през годините, без да моделират т.нар. преход. По този начин това, което прилича на координирана политическа стратегия, всъщност е крайният резултат на едни браунови движения, на естествения подбор на хора и идеи. От гледна точка на политологическата и социологическата теория живият живот не е нито едното, нито другото – той е и двете. Но тези, които ме убеждават, че целият процес е бил оставен само на случайността, на брауновото движение на поповите лъжички в българския преход, са или част от играта, или глупави. Хубавото на големите провали е, че който има очи и уши, вижда и чува, че нещо изначално не е както трябва. И че интерпретативните схеми, които коментираме, нямат за цел да осветят, а да замъглят още повече истинската картина. И без да изпадаме в конспиративни теории е ясно, че ако искаме да има честен анализ, той би трябвало да мине дълбоко под повърхността на привидността, която ни се представя за реалност. <br /><br />Та за образите, което беше първоначалният ви въпрос. На нас ни се представят сенките в пещерата като истинските герои в истинския живот. А действително истинските играчи и техните мотиви за конкретни политически и икономически действия и решения през тези 20 години не могат да бъдат разгадани по причудливите движения на сенките по стената на пещерата. Така че който се опитва да ни праща там, очевидно иска да ни направи част от играта на сенките. Царството на сенките е царството на мъртвите.</p>
<p><strong>Говорите ли тези неща на вашите студенти?</strong></p>
<p>Говоря ги и съм потресен от глуповатата реакция. Те не познават събитията от съвсем близкото ни минало. Това е тематика, която дълбоко не ги интересува. Имаме отровено от цинизма на тези 20 години младо поколение.<br /><br />С изключение на 10–15 хиляди души годишно, които заминават на запад да учат и не се връщат. А тези, които остават тук, и всъщност цялото общество се контролира по един от най-лесните начини – предлага му се многотия от нищо.</p>
