Ирена Тодорова: Културата в България е в риск без централизирана държавна политика

- Преди 20 години интервюирах Явор Гърдев, който бе в началото на своята успешна кариера. Тогава той каза, че България няма нужда от Министерство на културата и че една агенция би вършила по-ефективно работа. Беше провокативно за времето си, което от друга страна беше и единственото време на по-активни реформи. Не знам какво мисли Явор по този въпрос сега, но реших да започна нашето интервю с този спомен и въпрос към Вас - има ли смисъл от Министерство на културата?

- В случай на целенасочена държавна културна политика е все едно дали ще имаме агенция или министерство. В редица европейски държави културата върви заедно със спорта, креативните индустрии, образованието, туризма, има примери дори, където е с младежта. Всичко зависи от фокуса, който държавата ѝ поставя. В европейската практика, струва ми се, само Англия прави впечатление с това, че няма нарочно министерство, а департамент. Във Франция пък отдавна тече дебатът Защо въобще ни е необходимо Министерство на културата. На този етап у нас подобен разговор въобще не трябва да се допуска. В нашия случай това е символно, защото макар и фиктивно придава значение на културата.

Знаете ли, днешната културна политика много прилича на тази от средата на 19 век, когато значително нараства интересът към българското културно наследство. Друг е въпросът, че обстоятелствата, както и мотивите, тогава и сега доста се различават. Днес сякаш започваме отначало, като с това не твърдя, че нищо не е постигнато, постигнато е. Но е време обаче всеки нов кабинет да спре да отрича работата на предишните и да се съсредоточи върху значението на думата „приемственост“.

Е, тогава благодарение на редица общественици, успяват да се съхранят множество писма, грамоти, монети, части от стари сгради и прочее, които по-късно биват дарени или откупени от държавата. Фигури като Васил Априлов, Юрий Венелин и редица други, създават традициите по опазването и съхранението на старините. На свой ред възрожденската преса придава особено значение на всичко това и целенасочено работи по превръщането на старините в ценност, въобще частните сбирки се превръщат във важна стъпка по съхраняване на българската памет. Забележете откъде идва първоначалният напредък по опазване на културното наследство - от гражданите и медиите, нима сега не е същото?

Нека припомня обаче, че по оново време нямаме собствена държава, която да създава необходимите условия по събирането и популяризирането на материалните и нематериалните следи от историята. Всичко е в ръцете на присъщия за това време граждански енусиазъм, който умело ще бъде прекършен по време на комунистическия период. И така, веднага след създаването на българската национална държава, се появява първата официална културна институция - Министерство на народното просвещение, което има за основна цел да събере и архивира документи на български дейци и учени.

Тогавашните управляващи си дават сметка, че колкото по-добре е развита културната политика, толкова по-силна ще е държавата. Уви, този устрем е осуетен донякъде, тъй като липсата на подготвени кадри с базова грамотност и познания по чужди езици, най-вече арабски и турски, се оказва сериозен препъни камък. Забележителен е подходът на Константин Иречек, министър на просвещението по време на режима на пълномощията, който осъзнава, че не е по силите на едно министерство заниманието с култура и предлага издирването на българското културно наследство да бъде ангажимент поне на няколко институции.

Обърнете внимание, че макар и професионално по-неподготвени, тогавашните елити ясно съзнават, че без участието на гражданите и без целенасочена държавна политика е невъзможно опазването и популяризирането на културното наследство.

Ако приемете моята теза, че някои обстоятелства си приличат, то вярвам ще се съгласите, че на този етап е невъзможно да говорим за премахването на Министерството на културата.

Преди повече от 130 години се е говорило за архивиране на културното наследство, а днес говорим за дигитализация. Знаете ли, че поради липсата на стратегия за дигитализиране на културното наследство (разбира се, като част от стратегия за развитие и управление на културното наследство), ние присъстваме не особено видимо в съвременното културно пространство. Вярно, положиха се усилия да се попълнят категориите в Еуропеана, но като теглим чертата, виждаме, че ни чака още твърде много работа.

Интересен е фактът, че в близката ни история имаме един отличителен момент на нарастващо значение на културата, въобще на апогей и той е при Стамболов. По време на неговото управление бюджетът за култура нараства драстично, започва и изкупуването от страна на държавата на ценности, въобще на произведения на изкуството. Друг важен етап в развитието на българската културна политика е при министър проф. Иван Шишманов, когато културата се обвързва с образованието.  Този момент не е за подценяване, тъй като в Университета започват да се преподават дисциплини, които да дадат нужните кадри – архивари, музейни специалисти, въобще специалисти по културно наследство. Особено важно е, че той привлича учителите към издирвателска и събирателска работа по места, увлича ги в процесите по опазване на традициите и затова имаме запазени практики за лазаруване и др. Днес бихме казали, че създава синергия и изгражда мрежа от съмишленици по повод културните наследства. 

Разбира се, препускам из историята, за да не се отвлека излишно, но нека обърна внимание, че периодът до 9 септември 1945 г. е от особено значение, тъй като тогава се поставят основите на българските културни институции и закони, които макар да имат някои свои слабости, създават необходимите предпоставки за последваща ефективна културна политика.

Двете световни войни се оказват пагубни за тъкмо проходилата културна политика. Голяма част от архива е унищожен, а бомбардировките от Втората световна война разрушават фасадите на емблематични и до днес паметници на културата, други, уви, безвъзвратно изчезват от лицето на България. Някои казват, че щетите, които нанася новата държавна комунистическа власт, са далеч по-големи от тези на войните. Така или иначе, следва период на свръхцентрализирана културна политика, където контролът и пропагандата са водещите инструменти по осъществяването ѝ. Тази културна политика можем да определим като инженерна, политика от съветски тип, а за нейно острие можем да посочим нарочно изобретения художествен стил – социалистическият реализъм. И така приоритетите са ясни. Културните институции имат за основна задача да конструират „великия образ“ на новата държава. Галериите и музейте изцяло променят ролята си и започват да функционират като идеологически центрове. Въобще всички усилия са насочени към създаването на различен порядък, в който доминираща роля има антифашизмът. Безспорно това е времето, в което се събира солидно количество архив, разкриват се огромен брой културни институти, паметниците на културата са обект на специална грижа, да не говорим за законодателство, което разглежда дори най-малкия детайл при опазването на културното наследство. Голям брой елементи са вписани в ЮНЕСКО. Така посочени постиженията са впечатляващи, стига основната им цел да не беше непременната идеологизация на българското общество.

Какво се случва с културата след падането на комунизма? Сведохме нейното значение само до нейната излишно раздута, преди 90-те, институционална инфраструктура. Подобен инертен подход автоматично отслаби нейното влияние. В този случай ние имаме още твърде много задачи за решаване и без централизирана държавна политика рисковете са огромни, особено с традициите в България, но и в Европа. Ако ме попитате какво незабавно трябва да се направи, бих казала да не се съсипва постигнатото и спешно да се реализира така необходимата Национална стратегия за култура.

- Какво представлява една добра културна политика, според Вас?

- Това е спорен въпрос. Казвам спорен, защото се сблъскват различни концепции за добра културна политика. САЩ имат ли добра културна политика? Вероятно, щом всички малко или много сме американизирани. Но тази политика е произволна, тя до голяма степен е в ръцете на субекти извън държавата, на частни покровители, които по смисъла на финансовата си мощ създават култура. Имаме и друг вид култура – елитарна култура, каквато е английската. Държавата покровителства, създава високо качество - висока култура, въобще подпомага. Имаме и френския пример, където до голяма степен всичко се мисли за култура и си струва да бъде финансирано.

Ние не трябва да копираме модел, а да го конструираме, като стъпим на добрите български традиции, но това може да се случи, само ако има приемственост между политическите кабинети. Културната политика трябва да се мисли от редица държавни и местни институции, от общности, от политически партии, неправителствени организации, университети, твърде много са факторите, които следва да се ангажират. Днес сме свидетели на едно непрестанно лутане. Не можем да се оттласнем от „траки“ и „кукери“ в културните наследства. С този коментар не оспорвам тяхната стойност, но все ми се струва, че има още какво да разгърнем. Обърнете внимание, че градската и монархическата култура дори не присъстват в съвременния ни разказ. А благодарение на този период ние до голяма степен влизаме в общия европейски контекст. Та това е времето на сецесиона, на нашия разцвет. Най-хубавите ни сгради са от тогава, за жалост една голяма част са разрушени от комунисти и демократи. Не искам да поставям и въпроса за състоянието на Царския дворец....

Добрата културна политика е тази политика, която създава поводи за гордост, която не търпи срам.

- В България има много театри, опери, симфонични оркестри и т.н., които произвеждат култура с качеството на самодейност. Или правят откровена халтура, за да точат бюджета през субсидираните билети. Нещо като художествени колективи към социалистически завод. Очевидно е, че държавата не трябва да харчи пари за такова “изкуство”, но никое управление от началото на прехода не смее да реши този въпрос, защото се надига вой до небесата. От другата страна стоят НПО и частни продуценти, които искат всичко държавно да се закрие, за да има пари само за техните халутри. Къде е златното сечение на този въпрос според Вас?

- Казвате, правим култура с ниво на „художествена самодейност“, но тя по същество е идеологизирана и присъща за комунистическата система, опасявам се, че в наши дни това е трудно да се каже, тъй като аз лично не виждам особена политическа цел. Уви, дали едно културно събитие е с ниска или висока художествена стойност до голяма степен зависи от критериите, които прилагаме към него. Преди Ковид-19 да промени начина ни на живот, бяхме свидетели на немалко успешни постановки в операта, театрите, симфоничната музика и други сценични изкуства. За техния успех говорят разпродадени билети и приходи в театралните каси. Не можем да не отбележим постановките на Софийската опера на сцената на фона на белоградчишките скали, на Старозагорската във Видин - крепостта Баба Вида, традицията на Опера на открито в Пловдив, Мартенските музикални дни в Русе, които имат също дълга традиция.

Няма как да не спомена и успехите на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров, който направи изключителни концерти със световноизвестни имена, в това число и българи. Мога да изброя още примери на спектакли на частни и държавни формации, да, това са само примери от музикалната култура.

Златно сечение не бива да се търси само във финансирането, а в подкрепата на демократизация на културата и нейната елитарност. Нито държавно субсидираните състави и сцени са носители на ниско художествено качество, нито частните продуценти са гаранти за високо качество. Винаги биха могли да се използват процедури за финансово „източване“, както се говори. И тук няма да давам примери, защото не мисля, че това решава проблема. Между двата модела на подкрепа за култура - директно държавно финансиране или чрез различни институции, програми и меценатството има сложна система на отношения. И в двата случая държавата би могла да ги регулира чрез данъчната система например. Така или иначе, колкото и децентрализирана да бъде културата, основните акценти по нейното развитие са в ръцете на държавата.

- България никога не е имала значимо културно присъствие на световната сцена, в литературата, изобразителното изкуство, киното и т. н. Има няколко изключения, свързани с операта или творци, които не се идентифицират с България. От друга страна сме имали и имаме сериозни имена в културата, както и добри национални примери за подражание. При тази обективна ситуация кое е най-адекватното поведение на една национална културна политика?

- Това е заключение, което трудно може да се приеме, защото зависи за каква сфера на изкуството говорим, за какъв период и отново какво сравняваме. Дали творец, който е напуснал България, не е искал да се идентифицира със страната, или не е допускано в България да се говори за него? Големият български творец, писател, художник Николай Райнов има двама синове, но в България за дълъг период не се знае нищо или много малко за Боян Райнов, признат художник, скулптор. Примерите могат да се множат в различни посоки. Затова нека се насочим към проблемите на културните политики, които би трябвало да имат дълъг хоризонт на прилагане, за да има и резултати. Това изисква консенсус относно основните акценти на развитие на изкуствата в България, съобразени с тяхната специфика. Не е случайно, че киното в една европейска държава за определен период е под опеката на Министерството на икономиката. Киното е изкуство, но то е и филмова индустрия и тези два аспекта не би трябвало да се изключват, както разбира се и много други. Затова въпросите за националните политики за българската култура, за изкуствата в България са много и засягат образованието на младите, осигуряване на достъп до култура и изкуства на българските граждани, възможност за творчески изразяване на същите тези граждани. Всъщност това е друг много важен въпрос - изразяването чрез форми на културата като основно човешко право.

- Как си обяснявате факта, че най-добрият стопанин на културно-историческо наследство в България се казва Васил Божков? Не държавата, а един скандален хазартен бос. Въпреки начина на придобиване на колекцията му, той бе напът да направи музей и да изложи голяма част от колекцията си в него, но бе принуден по други причини да избяга. Защо държавата и тук се оказа лош стопанин?

- Законите във всяка държава определят какво означава да стопанисваш добре културни ценности, артефакти, материално и нематериално наследство и тяхното спазване e conditio sine qua non, условие, без което не може, да се гарантира развитието на културата като изкуства и като наследства (материални и нематериални). Да си стопанин означава не само да издирваш, но и да проучваш, да изучаваш, да представяш и да експонираш предмети, да създаваш разкази с тях и за тях и да привличаш публики за активно съучастие в създаването на разказите. Да припознаем само една форма на собственост като единствено възможно условие за добро стопанисване означава да неглижираме дейността на десетки регионални музеи и галерии, чиито екипи имат компетентност и експертиза по изброените сфери на проява на добрия стопанин. Пример от ситуацията на епидемията Ковид-19 показа, че българските музеи и галерии реагираха по адекватен начин и бързо намериха канали за общуване с различни публики и дори разнообразиха посланията си към публиките, не затвориха врати освен в няколко кратки периоди и дадоха възможност на публиките да се запознаят с работата им, която е скрита от погледите – идентификация на предмети, например. В списание „Живи наследства“ от 2020 г. има раздел, който представя новите комуникации с публика на музеи от държави членки на Регионалния център и там ясно се вижда солидното присъствие на българските културни институции. В този смисъл, и комуникацията с публики, и функционирането на музеите и галериите като среда на дискусии и споделяне на емоции, ценности, също е част от ролята на добрия стопанин.

Време е в българското общество да се върне диалогът и разговорите за споделяне на отговорности и надскачане на противопоставянията между институции, например. Това не означава обаче, че частен колекционер е по-лош стопанин, но да обърнем внимание на факта, че у нас се търсят възможности за излагане на частни колекции в културни институти с утвърдени имена. Следователно съвместните дейности са от полза за обществото, но, разбира се, в условия на спазване на закона. Затова въпросът как по-добре да гарантираме управлението на културни ценности и наследства е основен. Дали във Франция на някого би му хрумнало да зададе въпрос дали държавата е по-лош стопанин от групата "Луи Вюитон", когато става дума за управление на културни наследства, съмнявам се. В българската традиция, например, част от големите музеи днес са под шапката на БАН, тъй като те съчетават научните изследвания и тяхното експониране, което е и световна традиция в създаване на музеи.

- Преди четири години Вие оглавихте регионалния център-София, който е един от седемте в света центрове на UNESCO. Какво свършихте за този период?

- Сближаване, мащабност, обновяване, така ме учат пиар специалистите да говоря (смее се). Извървяхме дълъг път през изминалите години и смело мога да кажа, че постигнахме една от основните ни цели, а именно да разкриваме и разпознаваме наследството, да си напомняме един на друг, че културата и битът ни по-често ни свързват. И макар че това внушение не се постига институционално, фактът, че Регионалният център успя да се позиционира като институция, ни помогна значително. Успяхме да ангажираме общностите във всички 17 държави членки, да поощрим доброто регионално сътрудничество. В крайна сметка културната емпатия е съществена част от пълнокръвните международни отношения. Освен това, винаги съм смятала за важно повече хора да са включени активно в каузата по опазване на нематериалното културно наследство. Защото в същината си този тип наследство не се предава на хартия, за него няма написани учебници и наръчници, нито изградени паметници и сгради, които да гарантират устойчивостта/пребъдването му във времето. То е живо, защото такова го правят хората - неговите носители. Вложихме много усилия да достигнем до повече хора, да избягаме от технократското, да работим в реалния свят, да бъдем медиатор между различните страни и гледни точки. Последното е важно, тъй като у нас въпросите, свързани с традиционността, са особено деликатни. А, личната ми кауза бе и все още е достигането до новите поколения - за мен те са единственият, всъщност основен проводник на живото наследство, както и на всичко онова, което движи и променя света. Неслучайно голяма част от инициативите ни бяха насочени към тях. Днес все по-често с различен поглед и нови интерпретации традиционното става ценно, разпознаваемо и припознавано, не само от младите, от всички ни.