- 10 Sep 2020
- 144
- 6
Свобода Бъчварова: Пътят към Бог минава през любовта към хората
<p>В Бразилия почина българската писателка и сценарист Свобода Бъчварова, позната на широката публика с романите си „Приключенията на Фильо и Макензен“, „Опасен чар“, „Земя за прицел” и др.</p>
<p>Тя е сценарист и на много игрални филми, между които епизоди от сериала "На всеки километър", на филма "Опасен чар", както и съсценарист на филма "Мера според мера" заедно с Георги Дюлгеров и Руси Чанев.</p>
<p>Свобода Бъчварова живееше в Бразилия, при единствената си дъщеря, от 1989 г. През 2005 г., по случай 80-та й годишнина, тя бе наградена с орден "Стара планина".</p>
<p>Родена на 11 януари 1925 г. в семейство с леви убеждения, същата година родителите й - Тодор Ангелов – Божаната и Александра Шарланджиева, емигрират в Австрия, а година по-късно във Франция, откъдето по-късно са екстрадирани във Франция. През този период Свобода Бъчварова се разболява тежко, а болестта й оставя недъг за цял живот.</p>
<p>Тя се завръща през 1930 г. в България заедно с майка си, след като е обявена амнистия за жените емигранти. Баща й остава в Белгия, където участва в Съпротивата, и е убит през 1943 г.</p>
<p>Като ученичка в България Свобода Бъчварова споделя левите идеи на родителите си, заради които е арестувана. След 9 септември 1944 г. майка й участва като обвинител в Народния съд, а самата Свобода заминава за Ленинград, където учи естетика. Там обаче тя се сблъсква със сталинисткия терор срещу съветската интелигенция – Марина Цветаева, Николай Гумильов, Всеволод Мейерхолд.</p>
<p>В този период се запознава с творчеството на големите руски религиозни мислители – Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Лев Шестов, Анатолий Соловьов. Тогава Свобода Бъчварова започва дълбоко да се съмнява в марксистката доктрина.</p>
<p>От брака си с д-р Любен Бъчваров има една дъщеря Елица, омъжена в Бразилия.</p>
<p>През 2008 г. Свобода Бъчварова представи последния си роман "По особено мъчителен начин.....", в който разказва за живота на баща си Тодор Ангелов.</p>
<p><em>Смятам, че който не познава миналото е осъден да го преживее отново</em>, каза тогава писателката.</p>
<p>Препечатваме интервю с писателката от 30 декември 2011 г., на Василка Нанева, публикувано в сайта globalorthodoxy.com.</p>
<p><strong class="PostHeader">- Г-жо Бъчварова, как вие, изявената българска интелектуалка, стигнахте до вярата в Бога?</strong></p>
<p>- Много ми е приятно да се запознаем, макар и «задочно», по модерните технологии за общуване, както вие казвате.</p>
<p>Да говорим за вярата е винаги трудно и, някак си, неловко. Това е толкова интимна тема… Може би най-съкровената, защото е неразривно свързана с любовта… Бих казала, че е нейната дейна форма. Св. Григорий Палама нарича вярата „проникновението на сърцето”.</p>
<p>Едва ли е уместно да се каже, че „достигаш” до любовта. Същото важи и за вярата. Тя е заложеност и дар, среща, вдъхновение… Велика радост, но и трагизъм, поне в моя личен опит.</p>
<p>Апостол Павел казва, че вярата е същност на надеждата, залог за иначе непознатото бъдеще. Тоест, тя е неразривно свързана с риск.</p>
<p>Мисля, че това важи дори и за идеологиите. Защото изкусителното в идеологиите е свързано преди всичко с личния опит и пример, а не е просто въпрос на „идеи”.</p>
<p>„Идея”, която се остава да бъде „постигната” по линия на разума, доводи и убеждения е, в най-добрия случай, мнение или математическа формула и никога няма да бъде вдъхновение нито за превъзмогване, нито за саможертва – върховни критерии за активна вяра, за подвижничество, по прекрасната българска дума.</p>
<p>И по същата логика, рухването на една вяра и разбитите надежди са горчив опит, разгром в живота, свързан с лъжата, с несъответствието на думите и делата, и т.н., а не просто резултат от наличието на по-добри идеи…</p>
<p>А християнството и обръщането ми към него дължа, преди всичко, на мъжа ми и на свекър ми. Приемам го единствено като благодат и висша милост.</p>
<p><strong>- </strong><strong>Има ли с кого да споделяте християнските си убеждения - семейството, църковна общност - и в какво се изразява това?</strong></p>
<p>- Да споделяш вярата си е да споделяш живота си с хората около теб, такива каквито са, а не някакво особено тайнство и членство в специално общество. Иначе се получава избраничество и деление, стигащо до фарисейство – често, голямото изкушение в емигрантските среди.</p>
<p>Митрополит Антоний Сурожкий, сам той бежанец и емигрант и когото дълбоко почитам, е казал много важни истини свързани с въпроса Ви.</p>
<p>„Няма християнин в единствено число… Да бъдеш християнин, означава да бъдеш член на тялото Христово.” А това за него не е само въпрос на църковност.</p>
<p>„Ние загубихме това съзнание на тяло,” казва той. „ Разбира се, днес ние се опитваме да го възвърнем, казвайки, че трябва да се превърнем в общност.</p>
<p>Не! Не трябва да се превърнем в общност - една из многобройните общности на хора с едни и същи вкусове, вярващи в един и същи Бог, изповядващи едни и същи постановки. Това е религиозно съдружие … Христов клуб. И това не е достатъчно!</p>
<p>Тялото не е просто сбор на отделни хора, имащи общите цели, а иначе живеещи всеки сам за себе си.”</p>
<p>За да се осъществи православната вяра като Христово тяло, трябва да сме наясно, твърди той, „че в този свят, където Бог няма определено място,… където Той е чужденец и скитник, ние сме мястото на Неговото присъствие, Неговия дом”… И трябва да се стремим да живеем подобаващо…</p>
<p><strong>- </strong><strong>Какво е най-важното, според Вас, което трябва да научи човек, преминавайки през живота? </strong></p>
<p> - Да търси Божия образ и подобие в лицето на всеки човек, без изключение. И да не забравя, че е смъртен.</p>
<p><strong>- </strong><strong>Как гледате на голямата българска емиграция през годините на прехода - като опасност от загубване на българските корени и претопяване в местната среда или като възможност за разширяване на кръгозора и начин да имаме стотици хиляди "посланици" на България и православието по света (имам предвид, че обикновено, когато се събере по-голяма българска общност, хората в нея искат да имат своя църква)?</strong></p>
<p>- Каквато страната – такава и емиграцията – тоест, многообразна и противоречива.</p>
<p>Не може да представляваш страната си автоматично - само защото си роден и отрасъл в нея. Да си представител е съзнателна и съзидателна дейност.</p>
<p>И не веднъж съм го казвала – за мен емигрантството е преди всичко духовен опит. Учи на отвореност и на преодоляване на кумира, който лесно правим от себе си в атмосферата на домашна суета. А най-важното, емигрантството кара човек да направи преоценка на родината и да заеме съзнателна позиция по отношение на съдбините й.</p>
<p>Тази позиция определя и гражданското ни отношение в новото общество, където се намираме. Не е случайно, че почти всички наши възрожденци, както и много от революционерите ни са били емигранти за дадено време. А и Ганди е бил емигрант, както знаете, и ми се струва, че неговото вдъхновено «<em>бъди сам ти промяната, която искаш да видиш на този свят»,</em> е тясно свързана и този му житейски опит.</p>
<p><strong>- </strong><strong>Вашето пожелание по случай Рождество Христово.</strong><strong> </strong></p>
<p>- Здраве и радост! И да не забравяме думите на Мария Скобцова, (руска емигрантка и участничка в антифашистката съпротива във Франция; причислена е към новоправославните светии на ХХ в.), че „пътят към Бог минава през любовта към хората – друг път няма”.</p>
