Идолите на свободата. Краят на историята — една зловеща антиутопия

Автор: Андрей Романов за "Гласове"

Хората от по-старото поколение сигурно си спомнят този момент. През 1989-та комунизмът в Европа рухна и точно тогава, на вълната на всеобщото либерално ликуване и еуфория, изплува книгата на американския политолог Фукуяма — Краят на историята. Днес това звучи комично и налудничаво, но по онова време този човек съвсем сериозно уверяваше своите читатели — и милиони хора му вярваха, — че историята е свършила, ето, демокрацията и пазарната икономика са нейният епилог и венец, че човечеството няма към какво повече да се стреми, ерата на щастието и хармонията на тази планета под бдителното око на Брюксел и строгата палка на Пентагона вече е тук. По думите му излизаше, че вечно неспокойната човешка мисъл през вековете е завършила най-сетне своя път и социалните, политическите и нравствени търсения на човечеството са приключили в онова, което един друг англосаксонски автор описа навремето като Прекрасен нов свят. Намерен е отговорът на вечните проблеми! Остава само уроците на либерализма и глобализма да бъдат усвоени от народите по света като от прилежни ученици в училище, — и няма да има повече войни и конфликти, хората ще се радват на всеобщ просперитет на една успешно глобализирана планета, където ще бъдат заличени границите между нации и държави, а националните, културните и религиозните различия ще останат в миналото. 

Фантазиите на Фукуяма бяха допълнени и развити от станалата популярна през последвалите години философия на постмодернизма. Като форма на радикалния релативизъм и нихилизъм — ужасен светоглед за самоубийци! — постмодернизмът изхожда от това, че всеки строго определен възглед за света и човека, всяка социална и морална визия са нещо ретроградно и осъдително. Няма истина, няма Бог и морални норми, няма добро и зло; всичко това са изкуствени конструкти на надменния тоталитарен разсъдък, които трябва да бъдат «деконструирани». Всички философии и религии са останали в миналото, търсенията на разума са приключили — уверяват ни съвсем сериозно постмодернистите — и вечно трескавата, търсеща човешка мисъл трябва да се успокои и да замре завинаги… Тази странна и зловеща пост-философия е обратната страна на това, което днес наричат трансхуманизъм или постхуманизъм — идеята за това, че човекът вече не е нужен и трябва да се превърне в нещо друго, че човешката същност подлежи на също такава деконструкция, както и всичко останало. «Бог е мъртъв», заяви навремето Ницше. «Човекът е мъртъв», добавят днес постмодернистите и постхуманистите. Зловещо, но и доста последователно! Напълно логични изводи от една философия на края, упадъка и смъртта.  

Край на историята или край на либерализма?

Излишно е да казваме, че либерал-глобалисткият рай на Фукуяма така и не се осъществи. Светът днес е разделен повече от всякога, браздят го много пукнатини и линии на вражда, в това число и прокарани тъкмо от религиозни и метафизични различия; човешката мизерия не е намаляла, а се е увеличила, стабилността и сигурността изглеждат все по-ефимерни мечти, под повърхността на привидния мир зреят сили на омраза и разрушение. На смяна на стария идеологически конфликт капитализъм — комунизъм се появи нов: ислям — западна цивилизация, — и нищо не предвещава, че той ще бъде решен в скоро време. Накратко казано, ясно е, че народите по света не бързат да се откажат от своите национални и религиозни особености и да се слеят в една обща безлична маса, управлявана от един център. Всичко това се оказа поредната (анти)утопия. Изгряващата суперсила на XXI век — Китай не прие ценностите на либералната демокрация, а ислямът, който чрез огромните вълни на миграцията залива и завладява все повече Европа, заплашва да погребе самия западен свят заедно с неговите политически утопии и идеологии. Европейската култура днес е в отстъпление, а заедно с нея — и либералният модел. Оказа се, че той не е универсален. Милиони хора по света не намират себе си в него. Той носи в себе си ограниченостите на културата, която го е създала, и на историческата обстановка, в която се е формирал — от Просвещението до наши дни. Вярата в световната победа на западния либерален идеал е част от същата онази утопия на модерността, която създаде и утопията на комунизма, и технологичната утопия на безкрайния прогрес и неограниченото господство на човека над природата. Комунизмът също беше мислен от адептите си като завършек, край на историята. Универсалността и всеобщата приложимост на либералния мит може да се окаже една от последните големи илюзии на европейския човек, за която той ще трябва да плаща твърде скъпо — било чрез студени или горещи войни срещу останалия свят, било чрез изолация и самота.

Главната догма

Не е нужно да си запознат с трудовете на либералните теоретици, за да схванеш най-кресливо налаганата либерална догма. Тя може да се формулира така: свободата е главното антропологично благо и ценност; правата на човека са основният приоритет на обществото и държавата. Ще започнем от второто положение.

Сред най-абсурдните черти на либерализма е маниакалната му съсредоточеност върху човешките права, които той разбира като безусловни и абсолютни, независещи от социалния контекст и културните обусловености, — като част от самата природа на човека, притежавана от него по дефиниция. Учудващо е как една толкова абсурдна теория, противоречаща на здравия разум, на очевидните аксиоми на социалния опит и на всичко, което знаем и вършим като социални същества, е могла изобщо да се появи, а камо ли да се наложи! Нашият всекидневен опит ни учи, че като разумни частици от социалната тъкан ние имаме преди всичко задължения — към нашите ближни, нашето семейство, нашата страна и народ. Само егоистът, горделивият злодей, самовлюбеният нарцис и другите подобни на тях поставят себе си и своите «права» над своя дълг към обществото, над отговорността си пред другите човешки същества. Наистина ли ни предлагате да се ръководим от техния пример? Какво ще стане, ако всеки от нас започне да търси преди всичко «правата» си — в своето семейство, своя клас, училище, университет, научна, религиозна или социална общност? Всички тези социални групи ще се разпаднат. Какво ще стане, ако клетките в организма пренебрегнат службата си на цялото, отдавайки се на егоцентрично самоутвърждаване срещу другите и на борба за «права»? Само едно — рак, разруха, погибел. И наистина, либерализмът с неговата съсредоточеност върху правата и само правата е светоглед на раковата клетка, раковата тъкан. Това е път към социален хаос и смърт. 
Либерализмът апелира към слабите страни на човешката природа, към слабия, нищожния в нас, който иска да избяга от бремето на отговорността и дълга. Либерализмът е подкана към егоиста и циника, освобождение за мързеливия и инфантила. Всяка маймуна иска «права», всеки престъпник, изрод и дебил претендират за тях. И за това днешно нечисто, мътно, безнравствено общество, тази грозна култура на всепозволеността и безчовечието, където вместо любов ни предлагат порно, а вместо култура — чалга, трябва да благодарим на все по-израждащата се либерална утопия и на либералния всепозволяващ Содом. 

Свободата и нейното социално измерение

Ценностният универсум е единно цяло и всяка отделна ценност е валидна и значима само в своята взаимовръзка с другите ценности. Ценността на свободата е безсмислена извън взаимовръзката си с ценностите на общността. Моралната аксиома свобода не съществува извън връзката си с аксиомите на дълга и отговорността. Свободата е първо морална и чак след това юридическа категория. Свободата е морално и социално ангажирана, тя е свобода на гражданина, на един от синовете на народа, а не на частния човек, погълнат от частните цели на своето приватно съществуване. Като гражданско право и гражданска отговорност свободата е мислима само в рамките на гражданския колектив и на едно граждански ориентирано, публично съществуване. Свободата изразява достойнството на отделния, да, но в качеството му един от свободната общност, която, борейки се за бъдещето си, е единствената, която може да даде свобода на своите членове и да ги легитимира като свободни. В своето чисто биологично, родово съществуване никой човек не е свободен. «Правото» е гражданско и морално понятие; никой не би имал никакви права, ако те не му бяха делегирани от общност, която ги е конституирала и признала. Самотният човек, природният човек, човекът на необитаемия остров няма права. Кой ще защити неговото «право» срещу силите на природата, за които самото му съществуване е играчка? Очевидно е, че «правата» не са качества и прерогативи, присъщи иманентно на човешката природа. Природата дава на индивида само едно право — да изпълни жизнения си цикъл и да умре. Правата могат да бъдат делегирани на човека само от една общност, която признава тези права, и извън тази общност правата не съществуват. Като делегирани от гражданския колектив, от полиса, от народа, правата на човека са свързани с дълга и отговорността да служиш на този народ. Човекът, който излиза от гражданските и моралните измерения на своето битие, било като се посвещава изцяло на частни цели и ценности, било като се противопоставя съзнателно на общността, губи на практика и правата си, губи правото си да се позовава на своите права. 

Извън връзката си с гражданското и общностното битие правата на човека водят до празно самоутвърждаване на индивида като такъв, до обособяване на човешките воли, изолация, разпиляване и самота. Индивидът, който изоставя общностното, публичното измерение на своето битие, се връща неизбежно към природната си основа, където няма свобода. Робуването на природните закони, следването на инстинктите го прави играчка на слепите страсти и емоции, обрича го на съществуване, насочено изцяло към възпроизвеждането и смъртта. Всичко това не са празни думи — това се случва всеки ден около нас. Живеем в твърде несигурен свят, в общество, където царуват силите на алчността и злото, в царство на самотни и изолирани воли. Усещаме върху себе си метафизичното саморазрушение на това общество. Все по-деградиращата либерална утопия защитава обособеността на отделните човешки съществувания, но не може да ги обедини в един универсум, един човешки свят, не е в състояние да ангажира многообразните воли с единни и обединяващи ориентири и да ги спои в едно колективно действие. Тя не дава светлина и смисъл на човешкото съществуване. 

Морални и метафизични измерения на свободата

Какво е свободата в чист вид? Ценност ли е тя? Съществува ли свобода на волята? Мнозина мислители са се измъчвали над тези въпроси. Чистата свобода, чистият произвол на Аз-а, свободен от всякаква външна ограниченост и обусловеност, изглежда като философска фикция; такава свобода би пропаднала в парадокса на чистата празна воля без основания за своите решения и актове. Още по-труден е въпросът за ценността на чистата свобода. Има ли произволът морална и аксиологична стойност? Очевидно не. Той е отвореност за зло също толкова, колкото и за добро. Свободата на светеца го води нагоре по стъпалата на моралния свят; но свободата на престъпника и злодея? свободата на дивите зверове? Очевидно е, че в техния случай свободата е нещо зло и опасно, антиценност (disvalue). Така стигаме до извода, че свободата сама по себе си е метафизично и ценностно празна, безсъдържателна; от значение за ценностния свят е само пътят, по който тя ще поеме. 

Днес ние ценим свободата като произвол, свободата на избора, liberum arbitrium, като висше благо и върховна самоизява на личността. Но св. Максим Изповедник вижда несъвършенството тъкмо в необходимостта да избираш; свободният избор е по-скоро нужда, отколкото благо, той е следствие от грехопадението; от интуитивна волята става дискурсивна. Съвършеният следва доброто спонтанно, той е извън ситуацията на избор.

Либералът, поклонник на свободата като ценност сама по себе си, е склонен да вижда в нея една чисто отрицателна категория — свобода на индивида от пирамидата на социалните задължения, която го потиска и смазва, една свобода, която в крайна сметка се свежда до голо самоволие, своеволие, voluntas. Скритата антропология тук е антропологията на Русо, която смята първичния, асоциален, абстрактен човек за добър и извор на доброто, а социалността и държавността — за репресивни сили, които го мачкат. Свободата тук се разбира механично, външно, като свобода от нещо, свобода от външни норми и ограничения — една инфантилна мечта, — свобода от Другите, които са Сартровият «ад». Това е пълна противоположност на християнското разбиране на свободата като вътрешна свобода от злото и несъвършенството, от робството на егоцентричното

Аз, свобода не като своеволие, а като свобода от своеволието. Свободата като волунтаристично самоутвърждаване, както тя се разбира във философията на Новото време, е противоположна на християнската свобода на жертвеността и себепреодоляването, на свободата на Христос, който жертва свободно себе си заради другите. Свободата като произвол, тласкана хаотично от страсти и инстинкти, е в действителност робуване на природата, робска зависимост от природата; такава една свобода се превръща в своята противоположност, в жестоко и безутешно робство. Свободата от произвола, свобода от самия себе си като тленно и ограничено същество, зависещо от своята смъртна природа, тази свобода, достъпна на праведника,  благородния, саможертвения, свободата на Христос, който не реализира своята воля, а се отказва от нея, е истинската свобода на истински свободния човек. 

Няма свобода там, където действат в чист вид законите на смъртното тленно битие, на зависещата от оковите на греха самотна изолирана воля. Свободата от злото и греха — ето единствената свобода, за която си струва да говорим. Всичко останало е несериозно. Дайте на едно гърчещо се в греха същество политически и икономически свободи — и то ще роди само зло. Ето защо човекът се нуждае от дисциплина, възпитание, строгост, от твърди и непреклонни норми. Какво е човекът? Незабележимо тънък слой цивилизация и култура над силите на хаоса, над бушуващи зверски страсти. Човекът е един все още полу-очовечен звяр, само мечта за човека, ескиз на човека! Дивите страсти и нагони в човешката природа са като диви кървави зверове в клетка, обуздавани с много мъка от репресивните норми на морала и културата. Затова трябва да се борим за морал, за съвест, за култура, за строгост и отговорност, а не да абдикираме от тази борба в полза на лигавия и безгръбначен либерален идеал.

Идолите на либерализма 

Много от принципите, съставляващи основата на модерния либерализъм, са от християнска гледна точка едностранчиви, спорни или почиващи върху неадекватни разбирания за социалната реалност и плитка и повърхностна антропологична визия.

Глобализмът размива националните суверенитети; но, желаейки да освободи индивида от бремето на легитимната национална държавност, той предава на практика функциите ѝ в ръцете на една нелегитимна, напълно безотговорна и безконтролна власт — тази на транснационалните корпорации, банки и световната олигархия, които получават възможността да манипулират живота на милиарди хора. Пазарният фундаментализъм — бих го нарекъл пазарен фашизъм, — натрапващ на човешкото общество вулгарните Дарвинови закони на оцеляването, разруши икономиката и социалната сфера на много страни, превърна културата, образованието и здравеопазването в стока и помогна за създаването на едно варварско общество, в което всичко се купува и продава. Партийно-котерийната политическа система, действаща чрез ожесточена конкуренция и борба за власт, разделяща и противопоставяща хората, увековечаваща разкола в обществото, е очевидно противоположна на целите на един мъдър народ и едно здраво общество, основани върху ценностите на братството, обществената солидарност и съгласие. И най-сетне идеологията на индивидуалистичната свобода и абсолютизираните права предполага твърде плитко виждане за света и човека. Абстрактна свобода за абстрактен, несъществуващ идеален човек!

И наистина, във въображаемия свят на либерализма ние намираме една умилително добра, красива и розова човешка природа, която, ако бъде оставена на себе си — laissez faire! — ще се устрои спонтанно сама и ще уреди всичко по най-добрия начин. Излишно е да казваме, че това са наивни и фантастични представи, отдавна отхвърлени от живота, опровергани тотално от реалността. Напротив, християнската антропология е много по-реалистична и трезва, тя осъзнава цялата трагичност на човешкото битие, нееднозначността на човешката ситуация, реалната сила на злото, трудността на човешката задача в този свят. За християнството човечността не е дадена, а за-дадена, тя не е наличност, а цел и борба. Човекът е призван към борба, в това число и със собствената си ограниченост, той е същество, което трябва да надрасне себе си.

На борда на либералния «Титаник»

Какво донесоха на хората у нас годините, през които господстваше либералният мит? Днес можем да се похвалим само с очевидно пакостни неща и крайно съмнителни постижения: болезнен разкол на нацията, демографски упадък и измиране, разцвет на сектите, многократно увеличена толерантност към греха и порока, дискредитация на понятия като «патриотизъм», «национална държава», «национални идеали». Вместо общочовешката и разбираема за всички дума «пол» ни натрапват фамозното «джендър»; създаването на семейство, раждането и възпитаването на деца като традиционна цел на половете се оценява като «завръщане към тоталитаризма», докато еднополовите бракове и свободният като при животните безконтролен секс се рекламират като «модерност» и «свобода»! Върви се към тотално унищожение на традициите и ценностите на нашия народ, като крайната цел очевидно е пълното освобождаване от всички ограничения, които «тоталитарната» религия и морал налагат върху неограниченото вилнеене на човешките страсти и нагони. Идеалите на Левски са предадени, губим и последните остатъци от националната си независимост — ето сега и валутата си — и ставаме колониална държава. Ще оцелее ли все по-измиращият български народ? Или България, както и Европа, ще се превърне в хаотична многополова и многорасова сбирщина, една пъстра мозайка от гета и неконтролируеми зони на насилие и хаос? 
Днес в България ние мечтаем, както винаги, за добър живот… Но някой трябва да обясни най-сетне на този народ, че «добрият живот» — това не са «добри доходи», а добър морал, правда, чест и страх Божи. От лъжлив светоглед и лъжливи ценности идва и безпътицата, в която сме се оказали. Поставяме си лъжливи цели — и затова сме затънали до гуша в лъжата и небитието. И така ще е, докато нещо важно в мозъка ни не се промени. Разумният човек и разумната нация биха се махнали от борда на «Титаник» преди той да е катастрофирал. Ако днес не се замислим над всичко това, утре ще стане късно.

Залезът на утопиите

Опитът на последните десетилетия показва, че либерализмът и неговите издънки — глобализмът и евроатлантизмът — не могат да се справят с предизвикателствата пред съвременния свят: мигрантската криза, глобалния тероризъм и екстремизъм, разцвета на транснационалната престъпност и бурната криминализация на обществото, възраждащия се на много места в Европа и света фашизъм, фамозната джендър-идеология и ЛГБТ-движението. За всички тези проблеми той няма решения. Живеем във времена на хаос и безпътица — обща бездуховност, жесток упадък на морала и културата, криминализация и варваризация на социалната среда, духовна гибел на младите поколения, — и какво може да ни предложи в отговор стерилният импотентен либерализъм? Само своите мантри за всеобщите «права». Като породен и тясно обвързан с традиционната расистка и колониалистка самовлюбеност на Запада, западният либерален модел е безсилен да реши проблема с глобалната мизерия, да заличи пропастта между бедните и богатите, да излекува бедността, неравенството, експлоатацията, да осигури справедлив световен ред, мир и разбирателство между народите. Съвсем очевидно е, че той не може да създаде справедливо и солидарно общество. В икономическото измерение либерализмът се проваля още по-отчайващо. Лансирайки свръхконсуматорски стил на живот и една порочна икономика на алчността и хищническото потребление, той не лекува, а засилва до крайна степен екологичните проблеми, изтощава жестоко ресурсите на планетата и съдейства за измирането на човечеството, а не за неговото оцеляване.     

Залезът на утопиите и илюзиите се откроява особено ясно на фона на вечните ценности на европейската култура, които са я създали и ще поддържат винаги нейната виталност и сила, — на фона на християнството. Християнството, вечният фундамент на европейския етос и цивилизация, е по-универсално и непреходно послание към човечеството от посланието на европейския прогресизъм и либерализъм — и не на последно място защото се основава върху много по-реалистично виждане за човека, много по-трезва метафизика и антропология. Християнството е вечният компас на нашата култура, който ни позволява да различаваме доброто и злото, реалността и илюзиите, истината и неистината. И ако ние, европейците и християните, си позволим малодушието да захвърлим този компас в угода на модерните идоли, то съдбата ни ще е предопределена, — ще се загубим завинаги в пустинята на историята, ще си изгнием в безпътицата и нищото под сянката на надвисналите над главите ни зловещи, построени от човешки кокали стени и кули на Содом.