- 10 Sep 2020
- 69
- 6
Чака ни не експлозия на нагнетени обществени противоречия, а „имплозия” и спихване на всичко, което е останало от обществения интегритет Изкуствеността на паянтовата конструкция, наречена български политически живот, по определение изисква всекидневните дози масиран медиен наркотик и систематична обработка на популацията, чиято глава бездруго е натикана дълбоко в миазмите на катадневното икономическо оцеляване., това каза пред ГЛАСОВЕ социологът Иво Христов. И още: Иронията на историята е, че преди 10 ноември 1989 г. прокуратурата всъщност беше част от МВР. Изглежда, че основното движещо противоречие на българския преход е, че колкото по-натам отиваш, толкова по-насам идваш.
<p><strong>Винтервю за ГЛАСОВЕ преди парламентарните избори миналата година илюстрирахте политическия живот в България с цитата от „Туинпийкс”: „Совите не са това, което са”. Казахте, че не знаем как да наречем нещото, което се представя за политически живот тук. Наблюдавате ли някакви промени в това нещо? </strong></p>
<p>Въпреки станалия досаден рефрен за т.нар.„свръхполитизация” на обществото ни през изминалите 20 години, последното нещо, което може да се каже по този въпрос е, че в България въобще съществува политика – поне такава, каквато е позната в т.нар. развити демокрации. И тук съвсем не става въпрос за някакви външни, несъществени разлики. Огромният обществен ажиотаж (особено през 90-те години), който се представяше за политически кипеж, за активен политически живот, за изострени политически страсти и противоречия, всичко това иде да прикрие голия факт, че в България политика няма. Политиката, сферата на политическото, е възникнала, съществува и е възможна само и единствено там, където са налице обособени групови интереси, които намират своя израз, поле за отстояване, налагане и сблъсък в особената сфера на политическото представителство. Нищо подобно няма в България след 1989 г. (не че в предишните 45 години е имало). Обособени (при това властни) групови интереси у нас съществуват, но последното, което биха желали техните носители, е те да бъдат обявени и манифестирани публично. Първо, защото те са обществено нелегитимни, второ, те са такива, защото тяхната реализация преминава през по-нататъшната маргинализация на това, което наричаме българско „общество”, и трето, защото те представляват нищожно малцинство по отношение на огромната маса от все по-деградиращи групи от хора. Това базово противоречие предопределя защо театърът на марионетките ще бъде представян непрекъснато за „истинския” политически живот и защо марионетките ще бъдат представяни за носители на автентична политическа и обществена воля и интерес.</p>
<p>Изкуствеността на паянтовата конструкция, наречена български политически живот, по определение изисква всекидневните дози масиран медиен наркотик и систематична обработка на популацията, чиято глава бездруго е натикана дълбоко в миазмите на катадневното икономическо оцеляване. Съвършено различен е въпросът за това, доколко самата тази популация е в състояние да произведе автентични политически и обществени алтернативи. Позволете дълбоко да се усъмня в това, доколкото историята на т.нар. „преход” ни дава очевадни доказателства за това как поетапно се редуцират и ликвидират всички икономически, институционални и социални предпоставки, правещи възможни (поне на теория) алтернативни политически стратегии. Пред нас се разкриват просторите на все по-нататъшно раздробяване и атомизиране на общественото тяло, процеси, които от един момент насетне придобиват своя собствена автономия, вътрешна енергия и които вече са в сферата на необратимото. Това, което ни чака, въобще не е експлозия на нагнетени обществени противоречия, както някои ни уверяват. Чака ни „имплозия” (всъщност тя вече тече) и спихване на всичко, което е останало от обществения интегритет. И това го казвам с болка, а не от дежурната поза на вечно черноглед интелектуалец…</p>
<p><strong>Тоест поради липсата на политика и деградацията на обществото няма условия за появата на алтернатива на днешното управление нито вдясно, нито вляво?</strong></p>
<p>Имал съм вече възможност да кажа, че категорично отказвам да интерпретирам българските „политически” и по-общо казано, обществени процеси през дистинкцията на т.нар. „ляво” и „дясно”. За вечно демагогстващата квазиполитическа говорилня и нейната готова на всичко политологическа, медийна и социологическа прислуга тази взета назаем от развития свят примитивна политическа картинка носи ред вътрешни и външни дивиденти. Вътрешните дивиденти се свеждат до това, че чрез нея се замъгляват и прикриват действителните социални и икономически разделения в обществото ни, а външните осигуряват политическа легитимация и благодатно спонсорство и прочее благини от съответните международни политически централи. В този контекст не намирам за необходимо въобще да навлизам в очевидно изкуствено създадения и от време на време притоплян по конюнктурни съображения дебат за „лявото” и „дясното” у нас.</p>
<p>Подозирам, че създаваните като своеобразни политически „орки” алтернативи на днешната властваща конюнктура ще притежават цялата „прелест” на генното политическо инженерство, разгръщано в последните 20 години. Двете вътрешно несъвместими задачи, които трябва едновременно да изпълняват разните политически мутанти, рожби на дълбините на българския олигархически Мордор, включват обиране на протестния вот на все по-пауперизиращото население и същевременно, което е ясно от само себе си: политически, икономически и управленски слугинаж на своите създатели. Има нещо особено перверзно в цялата ситуация на съвременната българска действителност – енергиите, които докарват на власт поредния изкуствен (псевдо)политически конструкт, са породени в една значителна степен от тези, срещу които те са насочени. По този начин чрез периодично „обяздване” на социалното недоволство се осъществява неговият контрол и опитомяване. Проблемът е, че това води до все по-голямо износване на и без това не особено качествения наличен „политически” човешки материал и оттам до трескавото търсене на клишето нови „политически” лица и „субекти”. В помощ на тези творчески напъни на дирижиращите българската политическа менажерия идват вече видимите резултати от цялостната обществена деградация в последните десетилетия – икономическа структура, достойна за страна от третия свят, тенденции в демографската структура, които, ако продължават в същите темпове и характеристики, ще доведат в обозрима перспектива до същностна подмяна на българския етнически и цивилизационен субстрат, сриване на образователния и по-общо, културен ценз.</p>
<p><strong>Не залагате на по-млади хора, които могат да излязат на сцената?</strong></p>
<p>В обществен (а това ще рече и в политически) оборот навлизат генерации, в които като цяло е прекъсната нишката на културната, образователната и цивилизационната памет. И това няма нищо общо с дежурното негативно мърморене по отношение на новите поколения. Късата памет, имплантираната примитивна потребителска култура, преобладаващият социален непукизъм, никаквият исторически хоризонт и липсата на каквито и да е било стойностни обществени ориентири в настоящето превръщат тези генерации в удобна маса за каквато си щеш политическа и обществена манипулация. Като същевременно систематично и масирано се втълпява, че имаме щастието да живеем в най-добрия от всички възможни светове.</p>
<p>Всъщност, ако трябва да сменя оптиката – страната плътно се е настанила (и е настанена) в периферията на развития европейски свят, който засмуква по-доброто, което така или иначе се ражда или създава тук. Резултатът е негативна селекция на обществени практики и вегетиращи в различна степен цивилизационни островчета в някои сфери.</p>
<p><strong>Да поговорим за настоящия образ на трите власти. Как тече животът в Царството на цецките и фидоските?</strong></p>
<p>Това, което се случи с парламентаризма у нас в последната година, изобщо не е изненада. Първо, с изключение на първите години на „прехода”, парламентът е последното място, в което се изработват и прокарват действителни управленски и законодателни решения. В повечето случаи той е само инстанцията, легитимираща взетите на друго място такива решения. И тъкмо това „друго място” подгрява систематично чрез медийния си антураж негативните настроения на мнозинството от хората тъкмо към парламента и парламентаризма като цяло. Не че в годините различните легислатури и разни одиозни парламентарни мишоци нямаха трески за дялане. Но някак си твърде подозрително е, че на публиката непрекъснато й се сервираше неблаговидният образ на Народното събрание като място на първородния политически грях, докато действителните господари на деня някъде встрани и в сянка разпределяха политическите и най-вече икономическите шансове. Така че това, което се случи с Народното събрание при управлението на ГЕРБ, не е нищо друго освен привеждане на фактическото към официалното състояние – ярка демонстрация на пълно неглижиране на т.нар. законодателна „власт”, която е такава само съгласно формалните диспозиции на Конституцията.</p>
<p>Друг и при това далеч по-съществен е въпросът защо набеденият за „суверен” т.нар. „народ” (другото безсъдържателно клише на конституционната демагогия) гледа на цялата тази операция с тотално безразличие и неприкрито злорадство. Но темата за демистификацията на „лошите” политици и „добрия” народ у нас все още е на нивото на затъналия в блатото съдия-изпълнител и хихикащия в тъмното Андрешко.</p>
<p><strong>Персонифицирана ли е изпълнителната власт? Премиерът Борисов непрекъснато говори в първо лице единствено число: „аз строя магистрали, аз давам пенсии, аз плащам, аз определям...”.</strong></p>
<p>„Социализъм”, „капитализъм”, „тоталитаризъм” и прочие абстрактни „-изми” не говорят нищо на атомизираното всекидневно съзнание на „народа”. „Народът” иска да знае откъде идва белият хляб и кой го дава. В този контекст конкретното персонифицирано „даване” и „получаване” на разнообразни благини или наказания става някак ясно и достъпно. Не че има нещо общо с истината. В кръга на шегата: след прихождането на Бащицата Отец (в лицето на Сакскобургготски в началото на милениума) хората не понесоха абстракцията на своеобразната политическа „Света” Троица в лицето на тройната коалиция.</p>
<p><strong>И в изпълнителната власт обаче оставаме с впечатлението, че решенията се взимат „на друго място”. Стенограмите от заседанията на МС обикновено започват с обявяване на дневния ред и продължават с изказвания не по дневния ред. От време на време Борисов „постановява” приемането на поредната точка без всякакво обсъждане...</strong></p>
<p>Съветът на министрите не означава институция, която дава съвети на министър-председателя. Това не е болярски синклит към личността на владетеля, а рационален (поне по определение) колективен орган, където се изработват и налагат определени политики и управленски решения, за които се носи и съответната политическа отговорност. Сегашният тотален управленски хаос и некомпетентност даже не се нуждаят от коментар. Въпросът е какво ще се случи след всичко това. Доколкото за част от набедения за политически „елит” успешната формула е „колкото по-зле, толкова по-добре”, ясно е, че виталността на някои политически вампири е следствие от изсмукването на позитиви от все по-задълбочаващите се в негативна насока общи социално-икономически процеси. Боя се обаче, че ако всичко продължава в този дух, някои от следващите министерски съвети ще имат по-скоро функцията на ликвидационни съвети. Само дето тези, които ще плащат сметката, сме всички ние.</p>
<p><strong>Променя ли се позицията на Синята коалиция към управляващите? Костов поиска, фигуративно казано, главите на двама министри и на шефа на митниците Ваньо Танов, явно няма да подкрепят и бюджета... </strong></p>
<p>Изначалното позициониране на Синята коалиция по отношение на сега управляващата гарнитура много ми напомня за картината, описана от Иван Хаджийски в разкошния му текст „Социализмът в Троян”. Подобно на някои пишман адепти на социалистическата идея от началото на ХХ век, които по време на първомайската манифестация „участват” в нея, стъпвайки с единия крак на паважа (един вид ние сме с манифестацията), а с другия – на тротоара (ще рече: нищо общо нямаме с калабалъка, течащ по улицата), така и хората на Костов и „присъдружния” му СДС гледат да са хем вътре, хем вън от властта. Чакайки последната да се сгромоляса поради собственото си управленско и прочее безхаберие. Всъщност греша – те кротко спъват отзад, когато и където могат и без това все по-зле манифестиращото държавно управление, като същевременно се правят на невинни сеирджии, наблюдаващи зрелището от тротоара. Докато чоплят и плюят семките на политическата демагогия и псевдозагриженост…</p>
<p><strong>Вътрешният министър заяви, че съдебната система служи на организираната престъпност. В отговор Съюзът на съдиите се оплака, че не могат да научат Цветанов на демократична култура. В опасност ли е правовата държава? </strong></p>
<p>Правовата държава отдавна е станала кухо клише в пасианса неологизми, присъщи на т.нар. „преход”. В условията, когато трябваше да се преразпределя гигантски за българските мащаби икономически ресурс, последното, от което имаше нужда, е върховенството на закона и правовата държава. Разбира се, за това си има причини, които са далеч по-фундаментални и отиват назад в историята още от Освобождението насам. Криминалната характеристика е водеща по определение за процесите след 1989 г., тъй като това, което се продаваше на широката публика като „преход” от тоталитаризъм към демокрация, беше и е легитимиране на партийнополитическата върхушка и афилиираните към нея и във нея метастази на тайните служби като новата (стара) управляваща класа. По тази причина законът и правото, по-общо казано, не са нищо друго освен досадна подробност, предназначена предимно за външнополитическа консумация. Относителното наместване на икономическите (а това ще рече и собственическите) пластове в последното десетилетие произведе необходимостта от последваща юридическа ратификация на фактическото статукво. Някъде тук трябва да се търсят първопричините за редица политически процеси, на които сме свидетели понастоящем. От една страна, има неприкрито желание за легитимиране на икономическото статукво, вкл. и по юридически път, но от друга страна – сред част от закъснелите в разпределението или преразпределението има неистово желание за ревизия на икономическите и властовите резултати. В т.ч. и чрез използване лостовете на държавното управление.</p>
<p><strong>Борисов тръбеше, че основен приоритет на правителството е борбата с организираната престъпност и с корупцията. Тези дни стана ясно, че в България за последната година равнището на корупция се е повишило според класацията на “Трансперънси Интернешънъл”. </strong></p>
<p>По повод на „борбата” с корупцията се сещам за анекдота на Радио „Ереван” от времето на „реалния” социализъм, че „такава борба за мир ще падне, че камък върху камък няма да остане”. При положение че значителна част от съществения икономически ресурс продължава да се разпределя и преразпределя пряко или косвено по вертикалните канали на държавните поръчки и различни бюджетни схеми, ясно е, че симбиозата между държавно властване и частно икономическо присвояване всекидневно и ежечасно ще ражда корупция в каквито си искате размери. В страната всъщност липсва конкурентен пазар на ключови икономически ресурси, които продължават да се генерират и разпределят предимно по законите на „мрака”. Ето защо т.нар. „борба” с корупцията ще се свежда по-често до „усвояване” на финансови средства от поредния международен проект или програма, или до показното залавяне на самозабравили се (или неотчели се надлежно) кокошкари.</p>
<p><strong>Нямате ли усещането, че у нас не съдът, а МВР и прокуратурата издават присъди? </strong></p>
<p>Иронията на историята е, че преди 10 ноември 1989 г. прокуратурата всъщност беше част от МВР. Изглежда, че основното движещо противоречие на българския преход е, че колкото по-натам отиваш, толкова по-насам идваш. Това, както и неистовите напъни да бъде „опитомен” съдът, показва, че при евентуален успех в това начинание играта на демокрация (нещо дълбоко чуждо като политическа, ценностна и ментална нагласа на т.нар. български „елити” на прехода) ще е приключила. Както се казва на уличен език: „Наиграхте се! А сега кой откъде е!”.</p>
<p><strong>За борбата с организираната престъпност какво ще кажете? Оказа се, че и “Октоподът” не е това, което е... </strong></p>
<p>По подобие на „борбата” с корупцията, другото тежко клише – „противодействие на организираната престъпност”, в рамките на тези 20 години има за задача да произвежда с думи реалност. Българската организирана престъпност действително възникна много организирано… от държавата в началото на „прехода”. Служебната задача, която й беше поставена, бе да обезпечи експроприацията на доскоро „общонародната” собственост в „правилното” направление, както и да не допуска вероятни икономически и прочие алтернативи. Това последното се извършваше чрез упражняването на систематичен терор и тормоз на зараждащия се дребен и среден частен бизнес и чрез недопускането му в бързооборотни и печеливши сектори на икономиката. Българската „организирана” престъпност като общ профил беше историческо продължение и въоръжената ръка на българската номенклатура. Ако някой от пръстите на тази ръка си въобразеше, че е независим, той биваше отсичан безмилостно.</p>
<p>Всичко това предопределя защо в хода на „борбата” или „противодействието” липсват така жадуваните „високи нива” от политическия или икономическия „елит”, участващи в престъпни схеми. Проблемът изобщо не е юридически. Това ще означава управляващата класа да посегне сама на себе си. Няма как да стане.</p>
<p><strong>Често се казва, че основният проблем на обществото е липсата на справедливост. Но дали правосъдието се схваща като синоним на справедливостта, или хората по-скоро желаят възмездие?</strong></p>
<p>Докараното почти до оскотяване население в годините на налегналата ни псевдодемокрация жадува мъст. Не справедливост, не законност, не разни презумпции за невинност и прочее юридически еквилибристики. За тези 20 години бе нагледно показано, че съдът и други правораздавателни органи са на дистанционен контрол от силните на деня. Но не бива да забравяме, че и „Народният” съд след 1944 г. също бе масово подкрепен от т.нар. „народ”. На тази зловеща и безпросветна струна играят всички проекти за извънредни съдилища, чрезвичайни комисии и др. Тъжното е, че точно тези, които употребиха „прехода” с всичките му прелести и инкасираха икономическите му и политически резултати, сега изтикват на преден закъснелия рефрен за накърнената справедливост. Всъщност далеч по-важният въпрос е защо манипулации като тази намират такава широка подкрепа. За да се отговори обстойно и съдържателно на този въпрос, следва да се види що за „общество” има в България понастоящем, какво се случи с потомците на селяните второ и трето поколение, пребиваващи в панелните гета на постсоциалистическа България, и как структурата на патриархална България, насилена от комунистическия експеримент, роди социалните уроди на днешния ни ден. А обяснителните схеми въобще не минават през елементарните пропагандистки клишета комунизъм – капитализъм и тоталитаризъм – демокрация. Истината е, че ние продължаваме да не познаваме обществото, в което живеем (както казваше Андропов в началото на 80-те години).</p>
<p>Само че кой изобщо се интересува от истината…<br /><br /><em>* Иво Христов е роден през 1966 г. в Киев. Завършва Юридическия факултет на СУ “Кл. Охридски”, специалност право, през 1991 г. Магистър по право, доцент и доктор по социология. Преподава в катедра “Социология” на СУ “Кл. Охридски” от 1994 г. и в катедра “Социология” на ПУ “Св. Паисий Хилендарски” от 2006 г., където от 2009 г. е ръководител на катедра „Социология на науката, технологиите и иновациите”. Работил е като експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси на 38, 39 и 40-ото народно събрание. Член е на Настоятелството на Българския център по нестопанско право (BCNL) – София, и на Българската социологическа асоциация (БСА). Автор на три монографии и множество статии. Женен, има едно дете.</em><br /><br /><strong>С Иво ХРИСТОВ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</strong></p>
<p><em>Интервюто е публикувано в glasove.com на 29.10.2010 г.</em></p>
