Европа като заплаха за самата себе си

<p>В своите многобройни научни и публицистични статии 75-годишният философ се застъпва за правото на намеса във въоръжени конфликти в името на защитата на мирното население, защитава чеченците и грузинците в Кавказ и упорито критикува Запада за склонността да си затваря очите за постоянното присъствие на злото в света.</p> <p><strong>Г-н Глюксман, в светлината на интелектуалния и екзистенциален опит, който 20 век Ви даде като на антитоталитарен мислител, тревожи ли Ви бъдещето на Европа?</strong></p> <p>Аз и никога не съм вярвал, че след края на фашизма и комунизма са изчезнали всички опасности. В историята не съществуват празни места. Европа не е напуснала пределите на историята, когато изчезна желязната завеса,макар че от време на време на нея явно точно това и се иска. Демокрациите са склони да игнорират или да забравят трагичната страна на историята. В този смисъл бих нарекъл сегашното развитие на събитията крайно тревожно.</p> <p><strong>Европейското общество вече 60 години, от самото си зараждане, сякаш се движи от криза към криза. Сякаш са станали част от нормалния режим на работа.</strong></p> <p>Чувството за криза характеризира съвременната история на Европа. Това позволява да се направи извод, че Европа не е страна и не е национална общност, в която протичат естествени процеси на сближаване. Също така не можем да я сравним с древногръцките градове държави в които при всички разногласия и съперничества е съществувало единно културно пространство.</p> <p><strong>Но европейските страни също са обединени от общи културни аспекти. Съществува ли такова нещо като европейски дух?</strong></p> <p>Европейските страни не си приличат една на друга и затова сливане между тях е невъзможно. Обединява ги не принадлежността към една общност , а един обществен модел.<br />Но европейската цивилизация и западният начин на мислене естествено съществуват.</p> <p><strong>Какви са характерните им черти?</strong></p> <p>От гърците- Сократ, Платон, Аристотел &ndash; западната философия е наследила два основополагащи принципа: човекът не е мярка за всички неща, той прави грешки и се поддава на злото, но, въпреки това, той е отговорен за себе си и за всичко, което прави или не прави.<br />Приключенията на човечеството е изцяло творение на хората. Бог не е участва в тях.</p> <p><strong>Отсъствие на непогрешимост и свобода. Не Ви ли се струва, че тези опори на европейската мисъл са недостатъчни, за създаването на устойчив политически съюз?</strong></p> <p>Европа никога не е била единна нация-даже в християнското Средновековие. Християнството винаги е било разделено&ndash; римско, гръцко, протестантско. Европейска федерална държава или европейска конфедерация е далечна цел, ледена абстракция. Лично аз смятам, че не си струва да се преследва тази цел.</p> <p><strong>Тоест, Европейският съюз се стреми към утопия, както от политическа, така и от историческа гледна точка?</strong></p> <p>Бащите-основатели на Евросъюза обичали да апелират към мита за каролингите. Не напразно наградата на ЕС е наречена в чест на Карл Велики. Но внуците на Карл Велики в крайна сметка разделят империята му. Европа &ndash; това е единство в разделението или разделение в единството. Но както и да го наричаме, във всеки случаи тя не е единно общество в религиозен, езиков или дори нравствен смисъл.</p> <p><strong>И все пак тя съществува. Какви изводи можете да направите от този факт?</strong></p> <p>Кризата на Европейския съюз е резултат от качествата свойствата на неговата цивилизация. Проблемът е там, че ЕС не определя себе си на основата на своята идентичност, а точно наопаки. Цивилизацията съвсем не винаги се крепи на общия стремеж към по-добро. Често, напротив, нейната задача е да предотврати и да табуизира злото. От историческа гледна точка Европейският съюз е защитна реакция срещу ужаса.</p> <p><strong>Излиза, че си имаме работа с негативно определена структура, възникнала в резултат на опита от &nbsp;двете световни войни?</strong></p> <p>В Средновековието вярващите са се молили: Господи, защити ни от чума, глад и война. Това означава, че общността съществува не в името на доброто, а против злото.</p> <p><strong>В наши дни мнозина смятат, че смисълът на съществуването на Европейския съюз е в това да не допусне нова война. Актуално ли е това все още сега, когато призракът на войната е изчезнал от Европа?</strong></p> <p>Балканските войни в бивша Югославия и кръвопролитията причинени от Русия на Кавказ не са толкова отдавнашни събития. Европейският съюз е създаден, за да се противопоставя на трите злини: първо против паметта за Хитлер, срещу Холокоста, расизма и ултранационализма, второ-срещу съветския комунизъм и Студената война, и трето-против колониализма, отказът от който беше твърде мъчителен за някои от членовете на европейската общност.<br />Тези три злини помогнаха за формирането на общото разбиране за демокрация-централна цивилизоваща тема за Европа.</p> <p><strong>Може би сега на Европа и липсва ново обединяващо предизвикателство?</strong></p> <p>Нямаше да бъде трудно то да се намери, ако Европа не се държеше така безразсъдно. В началото на 1950-те години основата на Съюза поставя Европейското споразумение за въглища и стомана &ndash; първият наднационален икономически алианс в областта на тежката промишленост. Всъщност, споразумението, обединило Рур и Лотарингия, е било средство за предотвратяване на война. Както всички разбират, негов аналог в наше време би станал някакъв европейски енергиен съюз. Вместо това Германия предпочете сама да започне преход към възобновяеми енергийни източници, игнорирайки европейското измерение на този процес. Всички водят поотделно преговори с Русия за доставките на нефт и газ. Германия подписа споразумение за строителство на тръбопровод в Балтийско море, независимо от съпротивата на Полша и Украйна. Италия участва в проекта Южен поток-тръбопровода през Черно море.</p> <p><strong>Тоест, всяка страна преследва собствените си интереси, сменяйки съюзниците и сключва двустранни съглашения, противоречащи на духа на Европейския съюз?</strong></p> <p>Този образец на зловеща какофония демонстрира, че страните от ЕС сега не искат и не могат да създадат единен фронт против външни заплахи и предизвикателства, с които Европа се сблъсква в глобалния свят. Това засяга болното място на европейския цивилизационен проект-в неговите рамки всеки предполага, че би трябвало да е способна да съществува сам за себе си, но при това всеки иска с негова помощ да оцеляват заедно. Всичко това облекчава задачата на Русия и нейния президент Владимир Путин. При цялата слабост на този ресурсен гигант той все още запазва значителна способност да причинява вреда, и тази способност техният президент използва с охота.<br />Безотговорността и безпаметността създават условия за нови катастрофи-както икономически, така и политически.</p> <p><strong>Винаги ли европейските неудачи започват с провала на френско германското партньорство?</strong></p> <p>Характерен пример и символичната нищожност на празнуването на френско-германското помирение, в Реймската катедрала в началото на юли. Фрау Меркел и мосю Оланд практически нямаха какво да си кажат освен няколко плоски шегички за лошото време, което сякаш често съпровожда техните срещи. Това не съответстваше на никакви интелектуални, исторически, философски и политически стандарти.</p> <p><strong>Все пак не е възможно да се възпроизведе въодушевлението от срещата на Шарл де Гол и Конрад Аденауер от преди 50 години. Може би, просто отношенията са влезли в някакъв коловоз.</strong></p> <p>Отношенията са станали ограничени. Нашите политически елити страдат от политическо късогледство. Аденауер и де Гол са разсъждавали в съвсем други категории. Те са помнели трите войни между Германия и Франция, две от които световни и са мечтали за демократично обединение на континента и за преодоляването на разделянето на Европа, договорено в Ялта през 1945 година. Именно този стремеж е бил движещата сила на германо-френското помирение.</p> <p><strong>И тези цели бяха постигнати през 1990 година с падането на Берлинската стена. Дали пък изчезването на заплахите и разделението не е отслабило това вътрешно сцепление?</strong></p> <p>Бившият френски президент Франсоа Митеран и бившият канцлер Хелмут Кол искаха новият цимент за Европа са стане валутния съюз.&nbsp;И той сега освобождава центробежните сили. Но корените на проблема лежат по-дълбоко. През 1990 година изглеждаше, че е настъпил краят на историята, а заедно с него и краят на заплахите, изпитанията, идеологиите, големите конфликти и споровете. Това се наричаха епохата на постмодерното.</p> <p>Меркел и Оланд плуват с &bdquo;моментността&rdquo; на постмодернизма, който, както пишеше философът Жан-Франсоа Лиотар, се отказва от големите истории с тяхната претенция за всеобхватна легитимност. В наше време европейските лидери мислят и действат в ритъма на графиците на изборите и допитванията до общественото мнение.</p> <p><strong>Лидерите на Франция и Германия са в постоянен контакт и отношенията между двете страни сега напомня на рутинния бит на стара съпружеска двойка. Може би, освобождаването от бремето на историята все пак има своите преимущества.</strong></p> <p>Невъзможно е да се освободиш от историята. На хоризонта винаги се задава ново бреме. Ако френско-германската семейна двойка иска да се пенсионира, нека да каже. Но ако Европа не се движи напред я очаква изоставане.</p> <p><strong>Жалбите за изгубените жизнени сили, декаданс и упадък са постоянна тема в европейската история. Сега, за щастие, ние преживяваме необичайно дълъг период на мир. Нима не можем да смятаме, че дори само това е голямо постижение на Франция и Германия.</strong></p> <p>Разбира се, ние престанахме постоянно да сме на ръба на глобална и политическа катастрофа, заплахата от която висеше над нас през 20 век.</p> <p>Но в периферията на Европа се забелязват прашещи тенденции-например, срещата на сталинизма и стария европейски национализъм в Унгария и Румъния. Не трябва да забравяме и Гърция-това е страна, в която много неща са странно-нелогични, страна, чиято история е била чудовищно хаотична от момента, в който през 1830 година получава независимост. След 1945 година Гърция преживява гражданска война и диктатура. В много отношения тя сега е противоположна на Европа. Тя е настроена антинемски, просръбски, често и проруски.</p> <p><strong>Европейският Съюз обаче не е загубил своята привлекателност, никой не напуска доброволно еврозоната.</strong></p> <p>Сократ е казвал, че никой не постъпва неправилно по своя воля. Аз го разбирам така: Лошите неща се случват, когато се поддадем на слабости. На мен не ми се струва, че търсенето на решения и пътища за изход от финансовата криза е някаква свръхчовешка задача. В края на краищата, лидерите на ЕС както и преди от време навреме ги намират.</p> <p><strong>Изход от критичните ситуации, които възникват те намират обикновено на брюкселските срещи, коти осе провеждат все по-често. Но с дългосрочните решение кой знае защо не се получава нищо.</strong></p> <p>Защото няма глобална перспектива. Европейският съюз е изгубил смисъла на съществуването си. Начините да се усъвършенстват европейските институции и да бъдат приспособени към потребностите на момента винаги могат да бъдат намерени. В това можем да разчитаме на изобретателността на политиците и юристите. Проблемът съществува на друго ниво-ако старите европейски страни не се обединят и не започнат да действат единно, те просто ще загинат. Това е въпрос на оцеляване.</p> <p><strong>Но нима европейските лидери не признават това?</strong></p> <p>Ако го признават, тогава къде е единството? Въпросът за размера в епохата на глобализацията се превърна в ключов. Госпожа Меркел, безусловно, разбира, че съдбата на Германия ще се решава и в задния двор на Европа. Затова тя не без колебания все пак избра единството-макар и с уговорки. И, въпреки това, тя позволява кризата да разделя Германия, Франция, Италия и Испания. Ако нашите страни са готови под натиска на пазара да пожертват единството, те ще загинат-и заедно, и поотделно.</p> <p><strong>Тоест, вие смятате, че идеята за общата европейска съдба още не е пуснала корен?</strong></p> <p>На практика не. Глобализацията носи със себе си глобален хаос, а глобален полицай, какъвто дълго време бяха САЩ вече няма. Играчите може и да не се стремят към война, но и не може да се каже, че си желаят доброто един на друг. Всеки води собствена игра и в тази анархистична бъркотия Европа е длъжна да заяви за себе си и да се научи агресивно да реагира на заплахите. Путинска Русия, която се стреми да си върне част от изгубените територии е заплаха. Китай с неговото робство и бюрократизъм е заплаха. Войнстващият ислямизъм е заплаха. На Европа и е нужно отново да се научи да мисли в категориите на враждебността. А, например, немският философ Юрген Хабермас не разбира това и продължава да говори за благия космополитизъм, който е способен да обедини всички и да ги направи граждани на света.</p> <p><strong>За много страни в света Европа е символ на свобода и права на човека.</strong></p> <p>Да, но тези идеали и ценности не се съединяват в едно цяло и не формират перспектива. Европейските страни безусловно притежават привлекателен плурализъм на ценностите, но да ги представя във вида на своеобразен каталог не е достатъчно. Вместо това е нужно да умеем заедно да се противопоставим на предизвикателствата. Европа сега е застинала в нерешителност, която понякога може да прерасне в лицемерие.<br />Съществуват два начина да се избягват предизвикателствата: да се обърнеш настрани и да се преструваш, че ги няма и можеш да се предадеш на фатализма-безнадеждно да свиеш рамене и да кажеш, че нищо не може да се направи.<br />Великият историк Арнолд Тойнби оценява културите по техните способности да реагират адекватно на предизвикателствата. Готова ли е Европа да погледне в очите съдбата си? Съмнявам се.</p> <p><strong>Не е ли свързано това с отсъствието на лидери?</strong></p> <p>Работата не е само в това, но и в интелектуалната криза, в безразличието на общественото мнение и в изолационизма. Погледнете европейските избори. Каква роля играе в тях външната политика и мястото на Европа в света? Преди няколко години ЕС създаде длъжността комисар по външна политика и въпроси на сигурността. Катрин Аштън получи собствено министерство с няколко хиляди служители. И къде е тя, с какво се занимава и на кого, всъщност е интересна?<br />21 век ще бъде епоха на големите континенти. Ако Европа не успее да влезе в този нов свят, тя ще се върне в 19 век. В такъв случай нашата политическа дейност ще се основава единствено на далечни спомени. Европа ще стане континент на носталгията.</p> <p><strong>Как може да бъде съживен този поток на интелектуална енергия? Германските и френските мислители дълго време бяха взаимно очаровани един от друг. Може да се каже, че тази тенденция се е запазвала от времето на Френската революция до 1968 година и студентските движения.</strong></p> <p>Това беше интерес породен от конкуренция и съперничество. Но в последните десетилетия интелектуалната дистанция значително се увеличи. Между нас винаги е имало различия в начина на мислене. Не случайно Хегел Париж от епохата на Просвещението за пример на духовното царство на животните, заради възприетите форми на самоизразяване. Французите обожават спора и разногласията, полемиката. В техните дискусии имало нещо от театъра и журналистиката, но малко академична строгост. Немците работели над големите обясняващи системи, опитвайки се в света на знанието да компенсират недостатъка на политическо и религиозно единство.</p> <p>Сега и двете страни са изпаднали в интелектуална депресия. Във Франция интелигенцията като обществена класа въобще не съществува повече, а последователността на интелигенцията липсва и от двете страни на немско-френската граница. Заблудила се е в постмодернизма.<br />Мисленето сега е толкова раздробено и натоварено с нюанси, че то избягва истинските изпитания. Може да се каже, че напълно отразява европейската политика.</p>