- Автор: Гласове
- 15 Март 2023
- 3680
- 3
Интервю с Бачкия епископ Ириней за сп. «Печат» (Сърбия) Следвайте "Гласове" в Телеграм
Според десетилетната традиция на нашето списание Негово преосвещенство Бачкият епископ д-р Ириней (Булович) в разговор с Милорад Вучелич коментира някои от най-съдбовните съвременни проблеми и въпроси, чието решение ще повлияе върху бъдещето на нашия народ, ала не по-малко и върху съдбата на планетата. Обстоятелствата, по-драматични от тези през миналите години, насочиха и този наш разговор: живеем по време на тежка война и има сериозна опасност, че възможното задълбочаване на военния сблъсък може да постави под съмнение оцеляването на човечеството.
– Ваше преосвещенство! Изглежда, че в някои световни централи е разработен план за унищожаване на православието, който активно се осъществява, ако съдим по събитията в Украйна. В навечерието на войната от двете украински разколнически групировки беше създадена тъй наречената Православна църква на Украйна, на която Константинополската патриаршия предостави спорна автокефалия. Може ли да се каже, че тази крачка е една от причините за днешното кръвопролитие в Украйна?
– Само донякъде. Трудно е да повярваме, че Константинопол наистина е желаел сегашното кръвопролитие, когато по един неканоничен начин създаде в Украйна своя парацърковна структура – образувание с църковен облик, но по същината си съвсем не църковно, – създаде я, заобикаляйки съществуващата и числено преобладаваща канонична църква, която самият той до този момент признаваше, пък и сега по същество продължава да признава, защото не смее да я обяви за неканонична или несъществуваща.
Така се появи един невероятен каноничен оксиморон. Патриаршията, която претендира за юрисдикция над цялата православна диаспора на всички континенти, като се позовава на каноничния принцип, че в един град, т.е. на една и съща територия, не може да има едновременно два епископа, сама на практика постъпи диаметрално противоположно на този принцип: в градове и области, където вече има действащи и общопризнати епископи, тя назначи други, паралелни епископи, които при това са неразкаяни и безблагодатни разколници!
Константинопол винаги е знаел, че постмайданната украинска власт, изградена като радикална антируска структура, служеща непосредствено на НАТО и политическия Запад, не само е заинтересувана от превръщането на разколническите групировки в своего рода държавна църква, но и проявява максимална активност в гоненията срещу истинската канонична църква (сплашване на духовенството, заграбване на храмовете и насилствена «пререгистрация» на енориите, терор срещу вярващите...). Както и да е, през цялото време на своето безславно управление Порошенко не напускаше бреговете на Босфор!
Никой и най-малко свещеноначалието на Константинопол не се е нуждаел от особена проницателност, за да разбере, че антицърковните и антируските гонения в условията на война между Русия и колективния Запад на територията на нещастна Украйна ще станат много по-жестоки, отколкото са били преди началото на сблъсъка. Този държавен терор стигна своя връх буквално през последните дни. Илюстрация за това е не само кощунственото нахлуване на полицаи и агенти на службите за сигурност в най-голямата светиня на Украйна, Киево-Печерската лавра, но и поставянето на каноничната Украинска православна църква извън закона и заплахата, че по Божие допущение «проевропейски» и «демократично» ориентираната украинска държава просто ще я забрани или унищожи. От само себе си се разбира, че добродетелните представители на демокрацията и на човешките – в това число и религиозните – права и свободи от двете страни на Атлантика мъдро мълчат. Според тях Киев рицарски (!) защитава техните «ценности» и «идеали», а диктатурата, както те казват, е била и си остава неизменно свойство на Кремъл. О времена, о нрави!
Обществеността отчасти знае, че мнозина косвено, а някои и пряко – като например руския патриарх Кирил, мнозина богослови от Еладската и други гръкоезични църкви, също и представители на нашата поместна църква, както и редица изтъкнати вярващи интелектуалци – своевременно и открито, още преди Константинопол да вземе своето не само спорно, но и антиканонично решение за предоставяне на автокефалия на т. нар. Православна църква на Украйна – са посочвали широкия спектър на евентуалните му пагубни последици.
Предсказаните от тях последици по отношение на вътрешноукраинската ситуация не се забавиха: това е и насилственото превземане на храмовете на каноничната църква, и терорът, и гоненията и т.н.
Надявахме се, че Фенер няма да тръгне по пътя, по който той все пак тръгна. Този път доведе, както предварително му предсказвахме, до още по-голямо задълбочаване и изостряне на болезнения разкол в украинското православие...
Предсказвахме му и последици в сферата на междуправославните отношения – преди всичко разрив в отношенията между поместните църкви, който, както знаем, закономерно се извърши. Самият аз, познавайки лично светейшия патриарх Вартоломей от много години, дори десетилетия, без заобикалки сочех както на него лично, както и на другите константинополски архиереи и богослови възможните последици, които ще има това поддаване на външни политически влияния и това недостатъчно познаване на дълбинните проблеми на православието в Украйна, и призовавах на всяка цена да избегнат намесата в каноничната сфера на Руската църква.
Още тогава говорехме и за това, че Православната църква на всички нива – епархийско, поместно и вселенско – трябва да бъде организирана и да се управлява според принципите на съборността; че само този начин на живот и на управление ни прави заслужаващи доверие свидетели за православието пред съвременния свят и особено пред римокатолиците. За съжаление обаче не бяха взети под внимание нито аргументите на мнозина авторитетни люде, нито светите канони, нито опитът на миналите векове, нито светото Предание на Източната църква.
Всички, които предупреждаваха първите лица на Константинополската църква за последиците, имаха предвид както църковните търкания, така и други проблеми, в това число и братоубийственото насилие в Украйна. Но нямаше как да предвидим, че конфликтите между православни – независимо дали те са били предизвикани или вече след появата си допълнително разпалени от неправославни и дори откровено антихристиянски сили, както вътрешни, така и външни – ще бъдат използвани като пролог и мизансцен за междудържавен конфликт с милиони бежанци, разрушени градове, десетки хиляди жертви сред военнослужещите от двете страни, убити и ранени мирни жители...
Този трагичен развой на събитията е следствие на световни процеси, които са много по-сложни и всеобхватни от отровените отношения между Русия и Украйна (проектът «анти-Русия», държавното преследване на всичко руско в Украйна, особено на църквата, на руския език и култура, многогодишният терор срещу руското и рускоезичното население на Донбас, отказът на НАТО от неутралния статус на Украйна, намерението на Алианса да се придвижи до границите на Русия и т.н.). Аз вярвам, че всички ние, вярващите от всички православни църкви, трябва да изпитваме еднаква състрадателна любов и към едните, и към другите, и да се молим непрестанно на Господа на мира за най-бързо възстановяване на мира между братята. В никакъв случай не трябва да участваме в пропагандата на онези сили, които на думи са за мир, но го «налагат», като изпращат в Украйна все повече оръжия и с това работят за една цел – войната да продължи колкото се може повече...
– Ситуацията в Сръбската православна църква, в християнския свят и в света изобщо отдавна не е била толкова предизвикателна. Какви са според Вас основните проблеми, с които се сблъскваме днес и как въз основа на християнската духовност бихме могли да отделим злободневната политика от, така да се каже, „онтологията” на Тялото Христово?
– Няма теми и проблеми, които да нямат отношение към Църквата, доколкото ги разглеждаме и мерим с мерилото на Христос, на Неговото учение, Неговия живот и чудесата, които е вършил, и най-вече с Неговия кръст и Възкресение. В този смисъл Църквата не приема никакви рестрикции: за едни неща, казват някои, тя можела да говори и да дава своята присъда, а за други не можела, защото за тях имат грижа само „специалистите”, „учените”, политиците и така нататък.
Примери има много. Опитаха се по време на епидемията на коронавируса да ни отнемат правото да се причастяваме, пък дори и да ходим на църква. Сръбската църква се възпротиви на това, докато някои други поместни Църкви не намериха сили, за да свидетелстват под този натиск евангелската истина, Христовото учение. Наскоро някои се опитаха да отнемат на Църквата правото да се изказва по въпросите на брака и семейството. И на това нашата Църква се възпротиви сериозно, а десетки хиляди вярващи се изправиха в защита на даденото от Бога устройство на пола, на светинята на брака и семейството. Опитваха се, опитват се и сега да отнемат на Църквата правото да сочи, че принудително налаганата „джендър идеология” няма място в сръбското училище. И в този случай църковните люде, вярващите, автентичните интелектуалци направиха всичко, за да защитят своя народ, своите деца, и аз вярвам, че, въпреки натиска отвън, въпросната идеология ще бъде елиминирана от школските учебници и от цялата система на образованието и възпитанието.
Няма нищо под небето, нищо тварно и създадено от Бога, което да не може или не трябва да бъде грижа на Църквата. Защо? Защото Бог е създал света, за да стане той Църква, общност на любовта между Бога и човека, между човека и другия човек. Този общност обхваща, през човека, всичко сътворено: съществата и предметите, живата и неживата природа. Целият свят, макрокосмосът и микрокосмосът, трябва да влезне в Царството Небесно, да бъде Царство Божие. А щом е тъй, то как тогава Църквата да не се грижи за своите деца и за цялото Божие творение? Тук спадат и социалните, политическите, медицинските, културните и другите въпроси. Всички те имат духовно измерение и затова Църквата е длъжна да се занимава с тях и в теоретичен план, и в практическия живот. Някои наши богослови често използват термина академична теология, а на мен ми се струва, че по-точно би било да се каже кабинетна теология, лишена от жизнени сокове и органична връзка с живота и спасението. Толкова много са днес проблемите и предизвикателствата в света, и в нашата страна, които трябва да се разгледат и богословски, и интердисциплинарно. Това не са въпроси от злободневната политика, а онтологични, съществени въпроси на вярата и живота.
Съвременният свят, което ще рече и Църквата, е изправен пред твърде тежкия въпрос за войната и мира, както и за употребата на оръжията за масово унищожение. Следват въпросите на биоетиката и предизвикателствата на биотехнологиите, които се прилагат или са на път да се приложат на практика: създаването на живот в лаборатория; генетичното манипулиране на пола на детето; създаването на гени против болести; клонирането на човека и другите живи същества; спирането на стареенето (!), производството на биологични компютри… Срещаме се, дори направо се сблъскваме с цял комплекс въпроси, свързани с изкуствения интелект и промяната на начина на човешкия живот. Първият и главен въпрос тук е въпросът за човешката свобода, за принудата, налагана от компютърния алгоритъм във всичко – от покупката на облекло до избора на брачен партньор. Много професии и социални функции, независимо дали го искаме или не, ще се поемат от роботи или компютърни програми: управлението на превозните средства и транспорта като цяло; снабдяването с ток, вода и топлина; приемането на работа и управлението на трудовия процес; контролът върху личните документи и още много други неща.
Всичко това са теми, които трябва да разгледаме в духа на Евангелието и учението на Църквата, а целият им спектър се свежда до въпроса на всички въпроси: дали ще изберем Христос или Антихриста? Дали ще останем свободни и отговорни личности, богоподобни разумни същества, или ще бъдем, според ироничната дефиниция на Платон, само едни голи двуноги без крила? Ще бъде ли човечеството едно голямо семейство в Божия Дом, или само сбор от номера (не личности!), както е предвидил гениалният Замятин преди сто години в своя футуристичен роман „Ние”? Или една Оруелова „животинска ферма”, в която всички „свине” са еднакви и равноправни с изключение на някои, които са по-еднакви и по-равноправни от другите? Православните християни и другите вярващи в Христа, както и всички хора, които вярват в Бога и Неговата правда, знаят какъв ще бъде крайният резултат – триумф на Доброто над Злото. Ала с кого ще бъде всеки един от нас, с Бога или с антибожествените сили – това е въпросът сега, това е вечният въпрос.
– Преди да предостави автокефалия на т.нар. Православна църква на Украйна, Константинополската патриаршия анулира томоса от 1686 г., с който Киевската митрополия е присъединена към Московската патриаршия. Специалистите по канонично право смятат това действие на Константинополската патриаршия за незаконно; не го признаха и повечето православни църкви. Тази крачка на Фенер обаче предизвика радост у някои организации, наричащи се православни църкви, например т.нар. Черногорска православна църква и Хърватска православна църква. Възможно ли е да настъпи момент, когато Константинополската патриаршия ще започне да раздава томоси за независимост на такива «църкви»?
– В годината, когато беше предоставена фиктивна автокефалия на една несъществуваща църква в Украйна и по-точно на две насилствено и временно обединени разколнически групировки – при игнориране на каноничната и единствено съществуваща църква в тази страна – във всички официални документи както на Константинополската патриаршия, така на другите поместни православни църкви Киевската митрополия с всички нейни епархии се посочваше като автономна или самоуправляваща се църква в състава на Московската патриаршия.
И ето ти чудо: след 333 години официално съгласие и мълчание Константинополската патриаршия изведнъж по един вълшебен начин се сеща, че собственият ѝ каноничен акт от 1686 г. не е бил коректен и валиден, че Киев, без сам да съзнава това, в действителност през цялото това време е продължавал да се намира под юрисдикцията на Константинопол, който, както се оказва, тъкмо сега, в съответствие със своите уж изключителни права и привилегии, е упълномощен да определи каноничния статут на църквата в Украйна. Между другото, такава църква не е съществувала през 1686 г. нито на теория, нито на практика. Имало е само една малка Киевска митрополия върху малка част от днешна Украйна с нейните стотици епархии.
Повечето православни църкви изрично или мълчаливо възприеха това действие на Константинополската църква като незаконно, неправилно и носещо опасности за единството на православието и именно затова продължават да признават за каноничен митрополита на Киев и цяла Украйна Онуфрий, игнорирайки гражданина Сергей Думенко («митрополит Епифаний»). Нашата поместна Сръбска църква уважава вековния каноничен ред на Православната църква. Придържайки се към него, тя съжалява за развихрилата се дълбока духовно-канонична криза в Православието и молитвено уповава, че тя ще бъде преодоляна. Дай Боже това да стане колкото се може по-скоро! Константинопол наистина показва стремеж да разпространи юрисдикцията си върху цялата православна диаспора на всички континенти и да се меси във вътрешния живот на автокефалните църкви, но аз смятам, нещо повече – сигурен съм, че споменатите от Вас карикатурни псевдоцърковни организации, както и другите подобни на тях няма да станат кандидати за признание, а да не говорим пък да получат томос за самостоятелност, въпреки че мечтаят за това.
– Ние сме свидетели на събитията в Украйна, където специалните служби на украинската държава нахлуват в манастирите на Украинската православна църква, такива като древната Киево-Печерска лавра и някои други храмове и семинарии, провеждайки там обиски и разглеждайки ги като центрове за шпионаж в полза на руската армия. При това компрометиращи материали според украинските полицейски служби са всички книги на руски език и дори коледните и великденски послания на патриарх Кирил. Стигна се дотам, че на териториите, контролирани от украинската държава, богослужението може да се извършва само на украински. Имало ли е подобни примери в миналото?
– Не. Никъде и никога.
– Логиката на «Православната църква на Украйна» са възприели и някои други псевдоцърковни структури, създадени на каноничната територия на Сръбската православна църква, – най-вече тъй наречената «Черногорска православна църква», която не признава сръбския език и кирилицата и използва латиница. Може ли да настъпи ден, когато подобни организации, опрени върху подкрепата на мощни полицейски служби, ще поискат забрана на богослуженията на сръбски и на употребата на кирилицата?
– Аз не вярвам във възможността на този сценарий нито в Черна гора, нито някъде другаде. В Черна гора, слава Богу, православието вече спечели историческа победа над държавния проект за налагане на една съмнителна секта, създадена в полицейски участък в Цетине. В Черна гора наблюдаваме един уникален парадокс. Случва се двама родни братя да се определят в национален смисъл по различен начин: единият като сърбин, другият като черногорец. Черногорският феномен е особен. Некръстеният атеист, «генералисимусът» Мило Джуканович основава «църква», но не кръщава в нея внука си, защото знае, че създаденото от него не е никаква църква. Той го завежда чак в Истанбул, където, за да спази реда, пали свещ, без обаче да се прекръсти, което всъщност е добре, защо за него кръстът не означава нищо. И все пак епохата на Мило по Божия и човешка правда е отминала завинаги. Между другото, аз познавам Мило още от времето, когато той беше не просто сърбин, а сръбски националист. Кога е лъгал себе си и другите – тогава или сега? Това би трябвало самият той да разкаже на хората, но ми се струва, че няма да го направи.
– Константинополската и Московската патриаршии са в момента в трагичен конфликт, който се влоши още повече от юрисдикционния конфликт между Москва и Александрия в Африка – нещо, което отново е следствие от факта, че Александрийската патриаршия, следвайки Фенер, призна легитимността на украинските разколници. Носи ли тази ситуация опасности за единството на православието?
– Толкова, колкото и ситуацията, създадена от вече споменатите решения на Фенер.
– Под огромен натиск от страна на киевската власт Украинската православна църква престана да споменава патриарх Кирил и взе решение за окончателна «автокефализация», подкрепена от самостоятелно варене на миро. Крачка, която е канонически спорна. Доколко в този случай става въпрос за политика и доколко – за съборността и Църквата като цяло?
– Отказът от споменаване на Московския патриарх, направен под огромен натиск от страна на режима, както Вие правилно казахте, е напълно обясним психологически и морално. Но значението на тази крачка, струва ми се, не трябва да се преувеличава. Православната църква в Украйна, в Русия и в целия православен свят запазва своето вероучително и канонично единство, и това обстоятелство е единственото църковно мерило за случващото се. А варенето на миро не променя нещата: исторически и канонически правото на това има всяка епархия, а да не говорим за всяка автокефална църква.
– След кончината на митрополит Амфилохий вярващият народ на Черна гора решително застана на страната на митрополит Йоаникий и епископ Методий. Как оценявате текущата религиозна ситуация в Черна гора?
– И преди сме говорили с Вас за духовното съживяване и пробуждане на народа в Черна гора след почти осем десетилетия насилие от страна на властодръжците, чиято цел беше радикална промяна на идентичността на народа на Черна гора и обезбожаването на всички черногорци – както сърби, така и други.
Надявам се, че ситуацията ще продължи да се стабилизира. Добър знак стана подписването на основното споразумение между черногорската държава и Сръбската православна църква. След оттеглянето на изигралия безславна епизодична роля бивш премиер Кривокапич, следващият премиер на Черна гора Дритан Абазович (между другото, албанец по народност), действайки според закона, въпреки заплахите, отправени срещу него, изравни църквата на мнозинството – Сръбската православна църква – с останалите църкви и религиозни общини, чиито отношения с държавата вече бяха уредени по-рано.
От момента на нашето запознаване и беседа по време на посещението му при сръбския патриарх аз го смятам не само за достоен човек и отговорен държавник от «старата школа», но и за мой приятел, и затова сега използвам случая, за да призова върху него Божията благословия (на албански bekim).
Остава още голямо поле за дейност – например, да се възстанови преподаването на вероучението в училище, но аз вярвам, че в ситуацията, когато положението на църквата в обществото се нормализира, моите събратя-архипастири Йоаникий и Методий ще могат много по-лесно да реализират правата ѝ, отколкото преди.
– Какви са отношенията с Македонската православна църква – Охридска архиепископия начело с архиепископ Стефан, чиято автокефалия наскоро беше призната от Сръбската църква? Как върви процесът на реализиране на договорките, направени между двете църкви?
– Отношенията, слава Богу, са не просто добри, а братски. По същество, екзистенциално, духовно ние бяхме, сме и ще бъдем една Църква. След възстановяването на евхаристийното и канонично единство с майката-църква, в нашия случай – със Сръбската църква (трябва да се отбележи, че по времето преди св. Сава тя е влизала в състава на Охридската архиепископия), а с това и с цялото вселенско православие, ние си имаме работа със следната ситуация – на пръв поглед необичайна, но всъщност единствено възможна: формално двете църкви се отдалечиха една от друга (защото една от тях, бидейки автономна, стана автокефална), но съдържателно и екзистенциално се сближиха и се обединиха много повече от когато и да било.
Нашите братя от Северна Македония осъзнаха и се съгласиха с това, че Сръбската патриаршия не върши нищо, което да е против тях, не се инати безсмислено по въпроса за автокефалията, която те толкова дълго и горещо желаеха, че заради нея тръгнаха дори по пътя на разкола, но че Сръбската църква в качеството си на майка-църква именно за тяхно добро изисква като условие за постигане на тази заветна цел нещата да се извършат по каноничен начин, чрез връщане към законния статут на широка автономия в състава на Сръбската църква, който им беше даден през 1959 г.
И веднага щом те извършиха тази крачка, Сръбската църква без поставянето на каквито и да е условия и без забавяне ги благослови не само с връщане към единството, но и с дългоочакваната автокефалия. Нашите братя се убедиха, че Сръбската църква не е против тях, а за тях, че тя не е против автокефалията им (в края на краищата те в течение на векове са били независима, макар и формално не автокефална църква), ако тя спомага за по-голям успех на духовната и пастирската дейност за спасението на душите, за народа. Та нали в края на краищата църковно-правният статут на една или друга църква по никакъв начин не влияе върху онзи онтологичен факт, че всички поместни църкви образуват една съборна Църква.
Впрочем, разликата между автокефалния и широкия автономен статут в действителност е минимална: в първия случай първойерархът или предстоятелят споменава на богослужение предстоятелите на всички останали православни църкви, а във втория – само своя непосредствен кириарх; по същия начин в първия случай изборът на предстоятел не изисква задължително формално утвърждаване, а във втория тази процедура се подразбира и на практика се свежда до една формалност; отказ може да има само в случай, че кандидатът е несигурен във вярата или неприемлив в морално отношение, или пък зад него стоят нецърковни фактори, т.е. силите на този свят – политически или други.
Накратко казано, автокефалията не внася в битието на поместната църква някакъв допълнителен съществен елемент, някакво особено онтологично свойство, но означава система на организация и взаимодействие на големите църковни области за по-добро осъществяване на първостепенната задача на Църквата – спасението на хората.
Строго погледнато, автокефалията е историческа категория. Тя се е появила достатъчно късно, след като Църквата е усвоила първо митрополитската система на управление, и се е развивала постепенно. Трябва да се подчертае, че на най-ранния етап на християнската история всяка поместна църква, оглавявана от епископ (днес бихме я нарекли епископия или епархия), е била напълно самостоятелна (както бихме казали днес, автокефална), но винаги и задължително в единство с всички останали поместни църкви.
Нека не забравяме, че в течение на вековете някои автокефалии са изчезвали, а други са се появявали. Но въпреки всички тези промени фундаменталната организация на Църквата, подробно документирана още върху страниците на Новия Завет, тоест от самото начало на историята на Новозаветната Църква, Църквата Христова, е оставала винаги една и съща, неизменна, основана върху епископалното устройство.
– Докъде, след даването на автокефалия на Македонската църква, се стигна с уреждането на статута на църковната организация в Северна Македония? Тъй като бяха отправени някои критики, свързани с недостатъчно обяснените канонични основания за признанието на МПЦ, какво бихте казали Вие като дългогодишен участник в преговорния процес?
– Статутът на църквата в Северна Македония е канонично напълно и изрядно уреден. Изпълнени са двете главни условия: от една страна, не мина тезата, че Сръбската православна църква трябва просто да признае едностранно прогласената автокефалия през 1967 г.; от друга, ние на дело показахме, че за нас приоритетни са единството на Църквата и спасението на душите на два милиона вярващи православни християни, а не каквито и да било частни интереси. „Някои критики по повод недостатъчно обяснените канонични основания за признанието на МПЦ”, за които споменахте, нямат основа нито в църковното право, нито в еклисиологията като цяло. Те свидетелстват само за мненията и становищата на отделни наши интелектуалци, в мнозинството си добронамерени, ала не и богословски компетентни, като една голяма част от тях са само декларативни, а не практикуващи християни, а някои дори твърде рядко стъпват в храма, и все пак смятат, че могат да четат лекции на сръбския патриарх, че дори и на събора като цяло. Ще бъда колкото открит, толкова и брутално искрен: онези, които написаха „отвореното писмо“ до Светия архиерейски събор на Сръбската православна църква и го поучаваха на какво има право, а на какво не, показаха само едно – че знаят твърде малко за природата и мисията на Църквата.
В действителност статутът на една поместна църква е въпрос на всеправославен консенсус и приемане, но при това се тръгва от майката-църква, в този конкретен случай от нашата църква. Така е каноничната норма и историческата практика. Виждаме я от историята на всички по-нови автокефални църкви (Руската, Сръбската, Българската, Румънската, Полската, Чехословашката, Албанската): всяка от тях е получила автокефалия по инициатива на своята църква-майка, в техния случай от Цариград, към чиято юрисдикция са спадали преди това, а след това е дошла и рецепцията на останалите православни църкви. Точно така постъпихме и ние: първо дадохме автокефалия, а след това съобщихме на всички църкви, от Цариград до Тирана и Прага. Ситуацията в момента е следната: практически всички поместни църкви са завързали литургично и канонично общение с новосформираната църква, някои вече са я признали и за автокефална, някои го отлагат, докато не се стигне до съгласие по въпроса за официалното ѝ име, а Българската църква изнамери едно Соломоново решение: призна ѝ автокефален статут под името „църквата в Северна Македония” (тоест нито „Македонска”, нито „Охридска”). Нашата Сръбска църква оставя въпроса за името отворен и ще приеме всяко име, което ще бъде плод на общо съгласие, а дотогава приема името, с която тази сестринска църква нарича сама себе си: името „Македонска православна църква – Охридска архиепископия”. Надявам се, драги приятелю, че с този отговор аз поне донякъде обясних каноничните основания на начина, по който Сръбската православна църква реши този колкото комплексен и сложен, толкова и важен въпрос.
– Смътните времена, в които сръбският народ живее вече повече от три десетилетия, въздействат разрушително върху душевния живот на индивидите и семействата. В последно време зачестиха актове на насилие, когато бащата напада сина, а синът – баща си, брат – брата, а брачните партньори се нахвърлят един върху друг. Как нашата църква гледа на тези случаи? Има ли начин да се повлияе на тези хора?
– Вие говорите за насилието в семейството, ала то е само част от голямата палитра на насилието, което се шири при нас, откакто започнахме да следваме цивилизационния развой на съвременния западен свят: насилието при децата и младите, сексуалното насилие, душевното или психическото насилие, насилието в медиите, мобингът…, фундаменталисткото религиозно насилие, което присъства и в земите, в които живее нашият народ, и така нататък, и така нататък. Съобщават ни за масови разстрели в учебните заведения и клубовете, на обществени места, така че ни се струва, и то не без основание, че живеем в цивилизация на насилието.
Думите от книга Битие: „…Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26) и „…видя Бог всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31) ни показват, че човекът е създаден, за да е образ на Троичния Бог, за да живее в любов, общност и хармония, а не за да върши насилие. В природата на човека, както тя е създадена от Бога, няма тъмни страни, а насилието, без оглед на това колко пъти се повтаря и колко масово и ужасно е то, е последица от човешкото грехопадение, тоест нещо вторично за човека. Още на първите страници на книга Битие четем за последиците на грехопадението, за първото злодейство в историята – насилието в семейството, братоубийството, а св. Стефан Лазаревич в своето Слово за любовта прецизно диагностицира първия убиец в историята на човечеството с думите: „Каин, чужд на любовта…”
Християнският философ Лешек Колаковски казва, че насилието е елемент на културата, а не на човешката същност. Описвайки падналото човешко същество, Достоевски чрез своя герой Иван Карамазов казва, че от всички живи същества само човекът върши насилие за удоволствие и с желанието да види как другият страда, и така „произвежда зло, както пчелата произвежда мед”.
Ако, обръщайки се към днешния момент, оставим настрана факта, че насилието в днешния свят е дошло масово като последица на освободеното от големите революции – френската, октомврийската и т.н. – насилие, то ще видим, че днешната ескалация на насилието е естествена черта и плод на либералния капитализъм, който действа на всички нива според максимата унищожи конкурента, тоест живей в условията на война на всички срещу всички. Така че насилието – също и семейното насилие, за което Вие споменахте – не е наш, а глобален феномен, плод на постхристиянската ера, на модерния либерален капитализъм, и не сме ние онези, които са най-зле в това отношение.
Църквата, обръщайки се преди всичко към хората, изповядващи Христа Господа и смятащи се православни християни, говори за това, че всеки един акт на насилие е нова, прясна рана върху тялото Христово. Църквата винаги има предвид истината, че нито един човек не е дошъл на този свят, за да върши зло, и че всеки един от нас винаги има шанс да се покае, да се промени и да върши добро, заради което е и бил призован от нищото към битие. Като започнем от разкаяния разбойник на кръста, много са примерите от Светото Писание и житията на светиите, когато насилници, дори понякога ужасни злодейци, са се превръщали в истински покаяници и праведници. Християните трябва да са готови да проповядват Евангелието Христово не само с думи, но и най-вече с личен пример, и да осигурят помощ и утешение за жертвите на насилието. А понеже свещениците са в постоянен контакт с народа, те трябва, когато е възможно, да предвидят ситуациите на потенциално насилие и заедно със социалните служби да работят за тяхната превенция.
За предотвратяване на ескалацията на насилието най-голяма отговорност има, разбира се държавата с нейните просветни, социални, медицински и полицейски служби, но също и с възможността си да попречи на промоцията на насилието в медиите. Вместо филмите и предаванията с агресия, секс и насилие, които често окупират къщите на хората в течение на 24 часа на ден, трябва да се показват позитивни примери и човеколюбиви дела. Сигурно е, че в полза на насилието работи и съществуващото днес рестриктивно отношение към вероучението в училище. Защото иначе дванайсетгодишният план и програма на вероучението трябва да развива при учениците любов и хармония с всички хора и с природата. Изтъквайки факта, че през последните две години в Сърбия са убити повече от 40 жени, а през последните десет – около три стотици, искам да изпратя чрез Вас следното послание до църковните и обществените институции, както и до медиите: приятели, всички трябва да се противопоставим на релативизирането на този проблем, защото неговото пренебрегване или толериране означава, че приемаме насилието като някаква нова нормалност в нашия живот.
– Живеем в епохата на интернет и социалните мрежи, в които могат да се видят и чуят много полезни, но и немалко съмнителни, отровни и недобронамерени неща. В една епоха, когато благодарение на модерните средства за информация лъжата може много лесно да се „продаде” за истина, когато тъмните сили имат възможността да се развихрят много повече от когато и да било, по какъв начин вярващият народ може да се предпази от такива нападения, от тези съзнателни покушения срещу неговата душа и съвест? Как днес могат да се запазят и спасят православните души?
– Въпросът за влиянието на интернет е твърде сложен. Затова моят отговор не може да обхване всички аспекти, нито да отговори на всички проблеми, като започнем от това какво влияние има мрежата върху реалната информираност на ползвателите – като новини, реклами и т.н., – и стигнем до въпроса за емоционалното ѝ въздействие. Все пак преди всичко трябва да се има предвид, че интернет е медия и че всички негови форми и варианти – порталите, сайтовете, блоговете, социалните мрежи, подкастовете и т.н. – имат медийна природа. В света на традиционните медии (печата, радиото, телевизията) все пак съществуват определени правила, както и държавни регулатори или други регулиращи институции, а също и журналистически и синдикални сдружения с кодекси за поведение и съдилища на честта. В интернет, който обединява всички писмени, звукови и визуални форми, няма нищо такова. Не съществуват регулатори, а само всеобща пазарна борба за посещаемост, а с това и за маркетинг, т.е. за реклами, влияние, въздействие върху обществото. При това се служи на едни социални групи и интереси в ущърб на други. Несъмнено е, че преимущество спрямо традиционните медии, поне донякъде регулирани, играещи по известни правила, получават много бързо интернет-медиите, които в борбата си за оцеляване не подбират средства: тук има какво ли не – и конспирология, и порнография, и тъй наречените fake news, и лъжливи реклами (дори за лекарства!), и тенденциозни полуистини, а също и всичко, което ние, гражданите, сами изливаме и бълваме в социалните мрежи. Затова като точно може да се приеме мнението, че всичко, което едно общество като институции и индивиди публикува в интернет, представлява правдив портрет на ценностите, които то изповядва, и на пътя, по който върви.
Без ни най-малко да пренебрегваме факта, че големите медии – които като правило служат на интересите на едрия капитал, мощните лобита и други такива фактори – до голяма степен диктуват мисленето на хората и начина им на живот, все пак нека не забравяме, че отговорността за съдържанието на интернет носим всички ние. Особено държавата носи голяма отговорност, защото тя разполага със средства и капацитет да управлява просветната и културната, а до голяма степен и медийната политика, да пази и да изгражда идентитета на обществото. Няма съмнение, че ако държавата не върши своите задължения, заради които тя собствено и съществува, то обикновените граждани едва ли могат да компенсират тази липса. Нашата държава, например, е допуснала сръбската просвета да се управлява до голяма степен от неправителствени организации, финансирани от чуждестранни фондации за цели, които нямат нищо общо с нашия народ. Освен това държавата е позволила положението, при което вместо образователната стратегия да определя съдържанието и издаването на учебниците, тези неща се диктуват от разюзданата пазарна стихия. Така е, за съжаление, и с културната политика, и с медиите. Забравя се, че икономическият напредък няма да ни донесе много полза, ако престанем да бъдем себе си.
Спрямо интернет Църквата, по мое скромно мнение, има две задължения. Първото е да възпитава християните в контекста на позитивни и душеполезни образователни, културни и художествени ценности. Другото, може би още по-важно, е, използвайки немалкия капацитет, с който разполага, да се включи в тъй наречените нови медии. Те предлагат големи и разнообразни възможности за мисия, катехизация, информиране на обществото за важни теми от живота на църквата и за пропагандиране на всичко онова, което отговаря на евангелската ценностна система – истинските духовни и културни ценности.
Нашата църква трябва да компенсира закъснението, с което тя се е възползвала от традиционните електронни медии. Тесла изпрати първия радиосигнал в края на XIX в., а първите си радиостанции Сръбската православна църква създаде цяло столетие по-късно, в края на XX и началото на XXI в. Църковната телевизия също е създадена със закъснение – вече по времето, когато става ясно, че интернет-форматите получават преднина и като дистрибуция, и като икономичност. Да заключим: наистина тъмните сили в наше време са се развихрили, наистина корабът на нашата църква и народ е заливан от опасни и бурни вълни, но въпреки всичко „портите адови”, както казва Христос, няма да победят Църквата (Мат. 16:18), а Господ винаги ни пази със Своята благодат. Това ни е дадено и зададено: с вяра, надежда и любов да пазим себе си и едни други. Блаженопочиналият патриарх Павле казваше, че Бог помага, когато има на кого. Това не е само един духовит израз. Това е самата истина.
Източник: spc.rs
Превод (със съкращения) за "Гласове": Андрей Романов
