- Автор: "Фигаро"
- 27 Март 2022
- 1636
- 26
Автор: Пиер Льолуш, “Фигаро”
“Самият Чърчил в разгара на войната имаше съвсем различен стил: “Не мразя никого, казвал той, и не мисля, че имам врагове - с изключение на Хитлер, и все пак това е професионално…”, пише Пиер Льолуш, бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО, в своя статия във "Фигаро".
Докато войната в Украйна току-що навлезе във втория си месец, в атмосферата на емоционална ескалация, която сега доминира, стана почти неприлично да погледнем причините за този конфликт, дори само за да подготвим основите на дипломатическо решение на конфликта: статут на неутралитет на Украйна в замяна на гаранции за сигурност.
Тази война обаче е само още едно повторение в историята на човечеството на прочутия капан на Тукидид, появил се преди 2500 години по време на Пелопонеската война. Атинският историк бе разбрал, че “най-истинската причина, а също и най-малко признатата за войната, според мен е, че възходът на атиняните вдъхна страх у лакедемонците, като по този начин ги принудиха към войната”. Както Украйна се стремеше да се обърне към Запада от 2014 г., Коркира бе преминала през 433 г. пр. н. е., след гражданска война, от лагера на Спарта в този на Атина. И имперският порив на Атина тласна Спарта към войната.
Но сега дори не е актуален въпросът дали беше мъдро Западът да реши да разшири НАТО до границите на Русия,
включвайки в него и Украйна, която руснаците смятат за сърцето на своята цивилизация. За мнозинството от медиите и публичните личности в западните страни има значение само личната вина на Путин, дълбоко вредния характер на неговия режима и наказанието, което трябва да им бъде наложено.
Разбираем рефлекс впрочем. След толкова седмици на бомбардировки, толкова невинни цивилни жертви, хиляди погубени или принудени да се изселят семейства, всичко това се преживява на живо всеки ден на Запад, чрез магията на смартфона и интернет. Тази война навлиза в почти изключително емоционална, дори ирационална фаза, сериозно възпрепятстваща шансовете за изход от кризата в близко бъдеще.
След като се провали в първоначалния си план за бързо сваляне на режима в Киев, сега Путин се оказва безславно затънал в мръсна война срещу градовете, която напомня за Грозни, Алепо, да не говорим за Сталинград и Берлин по време на Втората световна война. И за да оправдае тази дълга братоубийствена битка,
Путин разиграва “великата отечествена война” в стила на Сталин:
това е ни повече, ни по-малко окончателно слагане на край на украинските “нацисти”, обвинени, че сами разрушават собствените си градове, сякаш това е също въпрос, според думите на самия руски президент, за “прочистване” на руския народ, елиминирайки предателите, чуждите тела, както се “изплюва насекомо, попаднало в устата”…
На този московски пропаганден делириум, достоен за най-тежките часове на Студената война, сега отговаря също толкова ирационалната словесна ескалация на западните държавни глави и преди всичко на американските лидери: “касапин”, “диктатор убиец”, “военнопрестъпник”, който “за Бога, не може да остане на поста”:
повтарящите си войнствени проклятия на Джо Байдън вече не оставят никакво място за договаряне на изход,
въпреки че Държавният департамент се стреми да държи по-премерен тон. Войната в Украйна е представена като “битка между демокрацията и автокрацията, между свободата и репресията… Само Путин е виновен, точка”, така заявява президентът на Съединените щати. Но ако мястото на един “военнопрестъпник” е в Нюрнберг или в Хага, кой ще отиде чак до Москва, за да получи безусловната му капитулация? Самият Чърчил в разгара на войната имаше съвсем различен стил: “Не мразя никого, казвал той, и не мисля, че имам врагове - с изключение на Хитлер, и все пак това е професионално…”.
Но сега ирационалното се съчетава с нечистата съвест на всички западни правителства. Защото, ако Путин е “луд”, ако е престъпник, вече не може да става дума да воюваме с него, освен чрез икономическите санкции, умело изчислени, за да не карат европейците да страдат твърде много от недостиг на газ и петрол. Разбира се, бяха доставени много оръжия, но е малко вероятно те да позволят на украинците да променят съотношението на силите на терен, изправени пред огромната руска военно-промишлена машина.
Тук се намесва третият актьор в тази трагедия: майсторът на емоциите, какъвто се оказа Володимир Зеленски,
напълно непознатият на Запад допреди два месеца президент на Украйна. Ако смелостта му е забележителна, сега той си позволява една спорна ирония, когато се чуди дали НАТО, който обвинява в изчакване, се управлява от руснаците… Достатъчно е Зеленски да се появи на екрана, за да станат като един всички депутати и държавни глави в западния свят и да обявят безкрайната си подкрепа за храбрата Украйна. С изключение, разбира се, да му доставят нападателни оръжия и още по-малко да му помогнат военно.
Емоцията на Запад е такава, че нито едно правителство няма да посмее да окаже натиск върху Володимир Зеленски да приеме форма на финландизация, дори подялба, която може да сложи край на сраженията. Ако самият Зеленски изглежда вече еволюира в тази посока, той рискува много бързо да се окаже в капана на собствената си пропаганда, след като убеди своя народ, че победата е на една ръка разстояние, че Русия може да бъде победена.
Как ще накара Киев да приеме като минимум окончателната загуба на Крим и Донецк и да приеме режим на полусвобода, след като присъединяването към НАТО е записано в украинската конституция от 2019 г.?
Колкото до Владимир Путин, той не може да отстъпи на този етап и да се изтегли жалко след полупоражение в Украйна, без да рискува президентството и дори живота си. Той ще предпочете да разбие Украйна, да превърне Мариупол и Харков в нови Грозни, докато тя не се предаде и не приеме вероятна подялба, която би дала на Русия, освен Крим, Донецк и вероятно почти целия северен бряг на Черно море. Да не говорим, разбира се, за окончателното отказване на така ампутираната Украйна от всяка прищявка за присъединяване към НАТО.
За съжаление, трябва да се опасяваме, че най-лошото все още ни предстои. Тукидид не беше предвидил появата на смартфона и политиката на масови емоции.
Заглавието е на "Гласове". Източник: Pierre Lellouche: «La difficulté d’une issue négociée sur l’Ukraine à l’heure des émotions de masse»
Превод от френски: Галя Дачкова
