„С дълбока сърдечна болка, гняв и ярост идваме във този град. Този град някога беше наш. После се явихте вие – незнайно откъде, от небитието сигурно – и ни го отнехте. И колкото пъти си го връщахме, толкова пъти ни го взимахте отново. Ето, днес трябваше да дойдем в него като у дома си, или по-добре – като господари. А идваме в чужбина, и то само като гости. Като равни. Какво унижение!
Този град някога беше сравнен със Рим. А ние бяхме не само сравнени – ние се нарекохме така. Нарекоха ни „Втори Рим“. Рим, но „втори“. А искахме да бъдем като първия. И щяхме да бъдем, ако не бяхте се явили вие. И кой ви изпрати? Несъмнено, Бог. Но защо, Господи?
Вие взехте не само този град – вие взехте вярата ни. Тази вяра, с която ние искахме и още искаме да властваме над света. След това я изговорихте на вашия език и я дадохте на други. А те я отнесоха – и то на вашия език - до края на земята. Дотам, докъдето ние не бяхме и сънували, че ще стигнем. И как ще властваме сега над вас и над останалите? Защо Бог ни унизи така?
Но ние се заклехме, че ще ви премахнем. Изтребвахме ви със оръжие. А след като загубихме оръжието си, нападнахме ви със лъжи. Употребихме всички подлости, които човешкият ум някога си е представял. Открихме и възпитахме безброй подлеци, предатели и лъжесвидетели. Извършихме всички престъпления, и дори съумяхме да ви ги припишем.
Накрая дойде време, когато повярвахме, че сме ви убили. И точно тогава, преди век и половина, вие възкръснахте – като от ада. И тогава ние извикахме пред лицето на целия свят: „Бъдете проклети! Проклети до края на вековете!“
Но само седемдесет години след това си взехме думите назад. Какъв срам!
Вие сте камъкът, в който се препънахме. Поради вас ни се случи онова, за което пише псалмопевецът: „Се, боле неправдою, зачат болезн и роди беззаконие. Ров изри, и ископа и, и падет в яму, юже содела. Обратится болезн его на главу его и на верх его неправда его снидет...“
Защото сега, след хиляда и повече години, разбрахме, че Бог ви е помагал. Не на нас, а на вас. И защо? Не знаем.“