- 10 Sep 2020
- 125
- 15
"Амбициозна църковна реформа, предприета от лекомислени хора, наречени реформатори, рискува да задълбочи кризата и да нанесе още по-големи щети. Фантазирането на православна „реформация” е ликвидационен копнеж, засекретена мечта за смяна на вероизповеданието. На другия полюс на илюзиите е изкушението да се имитира руският модел на съюз с държавната власт и едрия бизнес. Но победата по този път е чисто поражение - отблъскваща, монументална симулация", смята д-р Николай Михайлов.
<p><strong>Д-р Михайлов, Варненският митрополит Кирил беше избран за наместник- председател на Св.синод, той ще ръководи и Софийската епархия. Как ще коментирате този избор и ще се отрази ли той на избора на патриарх?</strong></p>
<p>Този избор означава дисквалификация на митрополит Николай, което радва. Но митрополит Кирил излиза в силна позиция, което пък плаши. Междувременно стана ясно, че пловдивският митрополит оспорва уставността на избора. Борбата за бялото було навлиза в остра фаза. Това се нарича съспенс.</p>
<p><strong>„Алтернативният” митрополит Инокентий е подал молба за регистрация на нова православна църква. Жив ли е разколът в БПЦ?</strong></p>
<p>Може и да оживее. Имат юридически шансове, ще съберат клир, ще се намерят и пасоми. „Автентична десница” копнее за религиозно представителство. Европа ще ги подкрепи. Акосе случи, това ще бъде едно реваншистки мотивирано, имотно ориентирано, корпоративно безобразие.</p>
<p><strong>След 41 г. партриарх Максим начело на БПЦ, какво ще наследи следващият партриарх? Покойният вече патриарх и управлението му може ли да бъдат оценени еднозначно?</strong></p>
<p>Може, но няма да е справедливо. Силата на патриарха беше в компромиса, а компромисът има цена. В края на живковия период, мъдростта на компромиса заприлича на колаборационизъм с разпадаща се власт. Да опресним паметта си. Действаха по инерцията на верноподаническия навик, без никакво въображение за моралната задача и за това, което предстои. Сякаш бяха загубили чувство за реалност. Лъжеха официално, че в България има религиозна свобода, едва ли не мистически разцвет. Лъжеха на фона на процесите в източна Европа, на продишването на милиони. Разминаха се с историята. При това положение, не беше трудно, да насъскат тълпите срещу „църквата на мълчанието” , „полковниците в расо” и „червения патриарх”.</p>
<p>Българският култ към „оцеляването” има морална цена. Живеем с разноските на това „оцеляване”, плащаме скъпо, вероятно прескъпо, но това е нашия „стил”, секрета на прословутото оцеляване. Силата на покойния патриарх беше в монашеска му добродетел, в неговата кротост и в търпението, бих казал в историческото му търпение.</p>
<p>Но търпението не е всичко в преломен исторически момент, нужно е и морално ръководство, реакция на съвестта. Българското търпение е двусмислена добродетел, скрива конформизъм и морално равнодушие.</p>
<p><strong>Максим прекара БПЦ през трудни периоди – първо тоталитарна атеистична власт, разколът в началото на демокрацията? Как и доколко успя да съхрани църквата и вярата и битките попречиха ли на изпълнението на основната мисия на църквата – да е близо до хората?</strong></p>
<p>Няма страшно, църквата и полицията имат висок рейтинг, независимо от всичко. Отвъдното и палката респектират. Имаме едно на ум, изглежда.</p>
<p>Българинът вярва смътно и недисциплинирано. В масовото възприятие, църквата има битово-церемониално предназначение. Църквата кръщава, венчава и опява. Ръси президента със светена вода. Освещава естествения ход на живота. Снабдява населението с чудеса и утешава. „Кръстова гора лекува кръвно и безплодие”, твърди нашето популярно благочестие.</p>
<p>Нашето „православие” е сън на разума, леност на волята и тържество на петте сетива. Църквата не е далеч от хората, а близо до тях, прекалено близо. Нашата църква е повече „православна”, отколкото християнска и повече българска, отколкото православна. Непоклатна е, защото е при корена, при архетипа. Дядо Максим олицетвори силата на тази непоклатност и нещо от слабостта на „българския духовен модел” - идейна слабост, ритуализъм, етическа небрежност. Алиансът на висшия клир с бившите комунисти е ефект на разкола, но и сродство по избор, лявоконсервативен почвенически съюз. Разколът беше манипулиран, но и предизвестен. Сблъскаха се светове.</p>
<p><strong>От какъв нов духовен водач се нуждае БПЦ днес, за да чуваме по-рядко, че е „фасадна институция“ след 45 г. социализъм? За да остане разколът минало? Какво трябва да се промени в порядките на църквата? Къде е мястото й в живота на хората ?</strong></p>
<p>Никаква църковна реформа не може да промени обстоятелството, че живеем в религиозно равнодушен свят. Ние сме религиозно лекомислени хора. И атеизмът ни е лекомислен.</p>
<p>Консумативната разглезеност влияе упадъчно на всички вери и на всички безверия, приспособява ги за масова употреба.</p>
<p>Религията е поносима само в нейната социална и утешителна функция, драматичните й обертонове дразнят. Отвъдното е отвлечена възможност, слух. Адът и раят са за ислямистите. Вечността е страната, от която идва дядо Мраз. Вечен Север. Възкресението на телата се постига в спа центрове. Важно е да се реализираш. Този мирогледен стандарт не може да се коригира с църковни реформи и уставни нововъведения.</p>
<p>Фасадността на институцията, за която говорите е изводима от фасадността на вярата.</p>
<p>Амбициозна църковна реформа, предприета от лекомислени хора, наречени реформатори рискува да задълбочи кризата и да нанесе още по-големи щети. Фантазирането на православна „реформация” е ликвидационен копнеж, засекретена мечта за смяна на вероизповеданието. На другия полюс на илюзиите е изкушението да се имитира руския модел на съюз с държавната власт и едрия бизнес. Но победата по този път е чисто поражение - отблъскваща, монументална симулация.</p>
<p><strong>В момента уставът на БПЦ ограничава ролята на миряните в избора на патриарха. Прекъсната изглежда връзката между епископи-свещеници и миряни. Трябва ли нещо да се промени и какво, как?</strong></p>
<p>Свещенството изгражда стабилността на църковната институция. Епископите са отвлечена власт, номенклатура. Призивът да се ангажират с паството ми се струва рискован. Не е ясно, кое е по-добро, да слязат „долу” или да останат „горе”. Разстоянията са важни, „братствата” трудни. Не вярвам в осъществимостта на идеалния църковен ред. Бих се радвал просто на ред. БПЦ няма да понесе амбициозна реформа, за подобно мероприятие са потребни личности и контекст. И двете условия липсват, особено първото. Миряни искат участие в управлението на църквата, искат гласа им да бъде чут. Това не е лошо, но не е ясно, чий е този глас, дали на „миряните” или на амбициозни хора с неясен мандат и преиграна публична религиозност.</p>
<p>Духовното самозванство е опасно състояние, на аскетически език то се нарича „прелест” , сиреч самомнение. От него произлизат само безредия и „благочестиви” крамоли на „принципна” основа.</p>
<p><strong>Кои зависимости са по-опасни за църквата и бъдещето й – бизнес, политика, Държавна сигурност ?</strong></p>
<p>Трудно е за богатия да влезе в царството Божие, но никак не е трудно да влезе в Светия синод. Това се разбра напоследък. Църквата е богата, а това трогва бизнеса. Развинтва предприемаческата му фантазия. Една част от този „благочестив” бизнес е генетически свързан с Русия, с нейните геополитически домогвания. БПЦ никога няма да обикне Запада, така както обича Изтока, това е аксиома на църковния опит.</p>
<p>Църквата е „зависима”, преди всичко от собствените си културни и исторически обвързаности, тя не може да се абстрахира, от това което е.</p>
<p>Догматически, православието е вселенско вероизповедание, но културно гравитира на Изток.</p>
<p>Изборът на патриарх, вероятно ще потвърди тази обвързаност. Ще наддават и с геополитически аргументи. Бизнесът, политиката и ДС са аспекти на българската участ, елементи от сложното щастие да бъдеш българин. Идеята да си спестим тази зависимост ми се струва леко наивна.</p>
<p><strong>Достатъчно ли е патриархът да не е агент на ДС? Само един от митрополитите отговаря на това условие, има поне 5 г. на поста си и е над 50 г. – Гавриил? Това ли е най-добрият избор в този смисъл? Въобще какъв трябва да е следващият партиарх и как да бъде избран, възможно ли е и нужно ли е да има промени в процедурата на избор и оттам да започне „отварянето“ на църквата към хората?</strong></p>
<p>Битката е между лобита. Което надделее ще избере патриарх. Към короната са се устремили най-амбициозните и най-неподходящите. Пловдив и Варна. Трябва да изберат някой от по-кротките, без досие или с празно досие. Тези са катастрофа. Но човек предполага, а Бог разполага. Дано бъдем помилвани.</p>
<p><strong>Няколко от митрополитите се извиниха и покаяха за досиетата си? А политици, бивши или настоящи, се изказват по въпроса, дори Божидар Димитров си позволи да „номинира“ пловдивския владика Николай?</strong></p>
<p>Добре е да се знае какво иска Божидар Димитров, за да се попречи да стане.</p>
