- 10 Sep 2020
- 67
- 12
- Г-н Михайлов, удачно ли е според вас разглеждането на Димитър Стоянов като творение на политическия му баща Волен Сидеров. В древногръцкия мит за Пигмалион няма и намек за бунт на оживялата статуя на Галатея. Според вас в българския политически живот “галатеите” противопоставят ли се на своите създатели, или в повечето случаи “пигмалионовците” могат да разчитат на лоялност?
<p>- Димитър Стоянов е произведение на майката, заченат е в нейното въображение. Пастрокът е подизпълнител, каменоделец, а не скулптор. Това тълкувание ми се струва по-убедително. Капка е Пигмалионът. Резултатът от усилието се нарича Митко, евродепутат от партия „Атака”. Той самият не прилича нито на Галатея, нито на Илайза Дулитъл от пиесата на Бърнард Шоу, а на скромен човешки резултат и завидно кариерно постижение. Бунтът му срещу Сидеров няма нищо общо с драмата на предателството, а с еротичното съперничество и с отмъщението на уязвената му майка. Никакво извайване на съвършени образи не съзирам, а кротък фанатизъм на една амбициозна жена, произвела с помощта на Сидеров луксозен евроекстремист. Не си представям Сидеров надвесен над „камъка Митко” с перфекционистки намерения. Представям си го надвесен над себе си.</p>
<p><strong>- Политически или лични мотиви стоят в искането за оставка на Волен Сидеров, отправено от евродепутата Стоянов?</strong></p>
<p>- Нищо политическо няма в това искане. Политическото в този случай е продължение на еротичната война с „принципни” средства. Членовете на разтерзаната фамилия спорят на уставно-партиен език, замерят се с оставки и апелации за повече „съвест” и „мъжественост”. А всъщност боледуват сложните си отношения във фаза на разпад.<br />Разсекретяването на любовните тайни на фамилията е срам за паметта на Вера Кочовска, отвъдния гарант на партията. Ще се обърне в гроба окултната светица. Фашизоидната патетика крие голяма човешка немощ, това се разбира накрая, при лъсването на интимните тайни. От „България над всичко” с изтеглена напред ръка до сбиване на сина и пастрока за момичето Деница. Парабола в жълто. Желязната гвардия на Сидеров подгизва в сантиментални неуредици и постепенно се разкашква. Пасионарната партия свършва със сълзи и сополи.</p>
<p><strong>- Имате ли обяснение защо Волен Сидеров излезе от сферата на политическото и разтълкува искането за неговата оставка като „заговор” и „покушение” срещу делото му?</strong></p>
<p>- Не е излязъл от политическото. Сидеров е нищо без фантазмата враг, врагът го конституира като политически солдат. Мисията на Сидеров е да атакува „зло”, което го атакува, защото е атакувано от него. Идеята е аскетическа, свързана е с претенция за незаменимост, за мисия. Сидеров е войник от Севера на балкански терен. Ариец, никнещ от „православната” почва. Светлината се сражава с мрака, племето с враговете. Това свръхпросто параноидно уравнение има статут на универсален обяснителен принцип. Сидеров не подлежи на критика, защото критиката е злоумисъл, елемент от козните на „злото”. Арийският силует на лидера не покорява с уважение към „обективната действителност” и нейните конвенции, а с безапелационност и воля за скандал. Лидерът е победител или жертва, никога скучен филистер. Той е художествено завършен силует, образцов мъж, хетеросексуал до мозъка на костите. Дълбоко пазената тайна, обаче, е, че става дума за бездарие, за пустота на дъното. Глупостта, комбинирана с безчестие, извисява глас от името на вечната България, на разтревожения национализъм на фрустрирания лумпен. Версията на Сидеров, според която съществува заговор срещу него и неговата партия, ми се струва убедителна, вероятно защото думата „заговор” ми звучи като код на неизбежна съпротива срещу едно опасно и отблъскващо явление. Бедата не е в това, че такъв заговор съществува, ако съществува, а в това, че закъсня. Пръв заговорник срещу явлението трябваше да бъде българската прокуратура – непосредствено след щурмовашките му нахлувания в съда, който за срам на същия този съд прималя от страх и се отказа да съди. Тъй или иначе, със заговор или без него, момичето Деница е на път да свърши делото на реален заговорник. Търсете жената. Заслугата е нейна.</p>
<p><strong>- В редица коментари след скандала в „Атака” се прави прогноза за залез на политическата кариера на Волен Сидеров, доколкото той щял да бъде лишен от съветите на Капка Сидерова, която е имала решаващ принос за възхода му. Споделяте ли подобни прогнози?</strong></p>
<p>- Не познавам ролята на Капка Сидерова, не съм се съсредоточавал да я опознавам. Знам това, което виждат всички: семейната партия „Атака” се превърна в нещастна фамилия Сидерови. От фашизоидната еротика до жълтия сантиментализъм разстоянието се оказа късо. На дъното на проекта „Атака” е сгушен кич, бездарие. Цопнаха, по зла ирония, в турски сериал, в истанбулска драма. Ако финалът е ефект от съветите на Капка, постигнала е много. Оттук нататък нека си почива.</p>
<p><strong>- Можете ли да предвидите как последните скандали около г-н Волен Сидеров и г-н Димитър Стоянов ще се отразят върху начина, по който двамата са възприемани от твърдите привърженици на „Атака”? (Коя страна ще вземат те?)</strong></p>
<p>- Няма значение чия страна ще вземат, същественото е, че са принудени да вземат страна. Привържениците на „Атака” не са склонни към нюансирани разсъждения, а към бурни генерализации и едри типологии, които трябва да поддържат света разполовен и напрегнат. Екстремизмът не мисли с мозъка, а с енергиите на гнева. Една част ще се гневи в полза на Сидеров, друга на Капка, трета на Митко, ще има фенове и на Гаджева (името звучи в контекста някак закачливо, не мислите ли?). Това, което много трудно ще простят на Сидеров, е луксът и подозрението, че плаща за сладък живот с пари на „каузата”. Ако се докаже, че се наслаждава със средства от джоба на партията, ще бъде презрян като банален политически мошеник. Дотук се проваля политически, в качеството си на влюбен. Длъжни сме да пожелаем щастие.</p>
<p><strong>- Виждате ли потенциал и качества у Димитър Стоянов, за да стане алтернатива и конкурент на г-н Сидеров пред избирателите, които предпочитат лесните отговори? Бита карта ли е „Атака” в тази ниша, или още има хляб в тази партия?</strong></p>
<p>- Димитър Стоянов ми се струва изтерзан човек с треперещ глас и необосновано самомнение. Това се набива в очи. Лидерските му качества се изчерпват с арогантния му стил на доморасъл ницшеанец и аурата му на нещо подобно на националистически принц. Допускам, че е прочел нещо от немските консервативни революционери или от Александър Дугин, идеолога на Путиновото евразийство. Не ми се струва годен да поеме наследството на Сидеров, но знае ли човек възможностите на амбициозната му майка... Сидеров няма да миряса, боя се, че ще прибегне до ексцес, за да припомни на деморализираните си привърженици смисъла на „каузата”. Би могъл да ги накара да намразят някоя джамия и да се юрнат отново в малоумна възбуда и организиран безпорядък срещу децибелите на петъчен призив за молитва.<br />Бъдещето на тази партия зависи от таланта на Сидеров да съчини обяснителна версия за актуалната криза, което няма да е лесно, доколкото изглежда изразходван като разказвач на версии. Иначе лумпениатът копнее за водач, за лидер на омразата. Наивно е да се мисли, че екстремисткият радикал на „Атака” може да бъде приютен от умерените партии, с техните евфемизми и Езопов език по етническите въпроси и предразсъдъците на националната гордост. Лумпениатът се възпламенява от пълноценна параноидна реторика, от ярки оперетни жестове и епизодични пристъпи на директно действие. Сидеров няма конкурент в тази естетика.</p>
<p><strong>- Като специалист в психиатрията разпознавате ли наченки на комплекси в българските политически лидери? Например комплексът на Нарцис или направо мегаломания? А може би виждате и хора с комплекси за малоценност в опозицията или пък във властта?</strong></p>
<p>- Нищо им няма на лидерите, живеят си живота и обслужват нашия, доколкото могат. Ако са неизбежни, както се твърди, ще трябва да ги понесем. Ако това ви се струва малко, за да ви утеши, ще ви призная, че и аз не съм особено обнадежден. Властта е мъжко удоволствие, царски път за компенсация на скрити недъзи. Лидер без нарцисизъм е като музикант без слух. Положението рязко се влошава при мания за незаменимост и изключителни качества. В такъв случай доброволното слизане от сцената се преживява като суициден акт, а принудителното – като ампутация на аза и даже като форма на кощунство. Сбогуването с егото е трудна задача.</p>
<p><em>Интервюто е публикувано в последния брой на списание "Тема".</em></p>
