- 10 Sep 2020
- 337
- 5
"Политическата коректност като идея изглежда прекрасно – нима не е нужно, особено у нас, публичната реч да е коректна и толерантна към различните хора! Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени в миналото социални групи се конструира нова идеология. Тя цели превръщането на тези повече или по-малко реално дискриминирани социални групи (напр. евреи, мюсюлмани, чернокожи, роми, жени, хомосексуалисти, хора с увреждания и пр.) в политически малцинства. Използва предразсъдъците на мнозинството, на "нормалните", към тези групи, давайки им необосновани и незаслужени привилегии дори в противоречие със закона. Това води до обратна реакция на „нормалните” групи, които не искат да се примирят с привилегиите на малцинствата, а от друга страна, води до претенции на всяка социална група да стане привилегировано малцинство, да разпределя по-голям дял за себе си от "демократичната баница". Това казва в интервю за ГЛАСОВЕ политологът доц. Момчил Дойчев, който наскоро представи книгата си "Политическата коректност срещу либералната толерантност".
<p><strong>Що за феномен е политическата коректност? Приемате ли дефиницията, че тя е идеология, нещо повече – че това е новата идеология на Европейския съюз?<br /></strong></p>
<p>Под „политическа коректност” се разбират поне четири феномена: задължителна употреба на специфичен, „политически коректен език” в публичната и всекидневната реч; политическо поведение – строго съобразено с правилата на политическата коректност; господство на особена идеология на политическата коректност, която вменява употребата само на този политически коректен език; политика на политическа коректност, която следи за спазването на тази идеология и нейните правила и санкционира „нарушителите”.</p>
<p>Употребата на специфичен („политически коректен”) език се налага следователно по предписание – за да има определени правила в публичната и всекидневната реч. Тук не става дума за някакви абстрактни идеи за неутралност, безпристрастност, търпимост и почтеност, а за спазване на определени правила в публичната и всекидневната реч, които кодифицират норми за позволено и непозволено говорене. Това произтича от по-важната, от същностната характеристика на политическата коректност – нейното неприемащо, непризнаващо и отхвърлящо отношение към нетолерантния език („словото на омразата”), изразявано чрез употребата на пейоративни (бел.ред – израз, с който нещо се омаловажава и се определя като негативно) термини и изрази.</p>
<p>Политическата коректност, с други думи, на практика трябва да бъде нетолерантна, доколкото е насочена пряко срещу т.нар. „език на омразата”, използван от различни радикални, антилиберални, шовинистични, расистки и ксенофобски политици, а и обикновени граждани за дискредитиране и дискриминиране на различни социални групи в обществото – расови (евреи, араби, китайци, чернокожи), религиозни (мюсюлмани, християнски и други нетрадиционни религиозни общности), етнически, сексуални и други малцинства.</p>
<p>Следователно макар по презумпция политически коректният език да е език на толерантността, зачитането на правата, свободите и достойнството на подценявани и дискредитирани социални групи (които съществуват във всяко едно общество!), той е нетолерантен към тези, които не защитават тези групи.</p>
<p>Политическата коректност като идея изглежда прекрасно – нима не е нужно, особено у нас, публичната реч да е коректна и толерантна към различните хора! Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени в миналото социални групи се конструира нова идеология. Тя цели превръщането на тези повече или по-малко реално дискриминирани социални групи (напр. евреи, мюсюлмани, чернокожи, роми, жени, хомосексуалисти, хора с увреждания и пр.) в политически малцинства. Използва предразсъдъците на мнозинството, на „нормалните”, към тези групи, давайки им необосновани и незаслужени привилегии дори в противоречие със закона. Това води до обратна реакция на „нормалните” групи, които, от една страна, не искат да се примирят с привилегиите на малцинствата (или дори изобщо с тяхното съществуване), а от друга страна, води до претенции на всяка социална група да стане привилегировано малцинство, да разпределя по-голям дял за себе си от „демократичната баница”. Резултата можете да видите в днешна Гърция. Всяка седмица стачки подред на всяко малцинство – лекари, учители, превозвачи, фермери, авиодиспечери, митничари, полицаи – до безкрай и обратно. В резултат – хаос и 400 млрд. евро външен дълг. Безпокоя се, че в последните месеци България с усилени крачки върви по гръцкия път. Ако това се превърне в нова идеология на ЕС – не виждам как той ще просъществува до 2020 г.</p>
<p><strong>Защо смятате, че политическата коректност се противопоставя на либералната толерантност? Не се ли основава и тя на модерното схващане за толерантността като ценност, която не просто признава правото на съществуване на другия, на различния, но и демонстрира готовност за съгласуване, за компромис при конфликт между различни ценности и интереси?<br /></strong></p>
<p>Класическата либерална толерантност според мене (и не само според мене) се подменя с идеологията на политическа коректност. Това вече е факт. Това става чрез спекулиране с класическите либерални ценности, които са общочовешки, а не само западни, още по-малко принадлежащи само на либералната идеология.</p>
<p>Има достатъчно примери, които потвърждават необходимостта от използването на така разбирания политически коректен или правилен език. Навсякъде по света съществуват факти на дискриминация на различни индивиди и групи от населението, които исторически още не са преодолени. Но те се дължат не на идеологии на омразата, а на предразсъдъците, невежеството, примитивизма на масовото съзнание, на съществуващи в културата нетърпимост към различието и различните. Тук могат да бъдат отнесени всички ограничения и табута, които различни култури са имали или все още имат към отделни социални групи по сексуален, възрастов, расов, етнически, религиозен, здравословен, имуществен, образователен, политически, културен и още какъв ли не статус... Но това не означава, че тези предразсъдъци ще бъдат преодолени чрез забрани и наказания. Напротив – историческият опит е показал, че това има обратен ефект. И точно това се цели от левите посткомунистически идеолози.</p>
<p><strong>Какъв е произходът на политическата коректност? Защо обвинявате в този „грях” само левите активисти, левите интелектуалци и политици?<br /></strong></p>
<p>В основата на тази нова екстремистка левичарска идеология стои Маркузе – политическия идеолог на Франкфуртската неомарксистка школа. Той разработва механизмите за разрушаване на буржоазното гражданско общество, като се използват маргиналните слоеве в него. Идеята му е чрез призив към нова, „освободителна толерантност” да бъде разрушена „репресивната толерантност” на буржоазното общество, като се използва разрушителният потенциал на маргиналните групи.</p>
<p>Това всъщност стои в основата на по-късната идея за налагане на политическа коректност, чрез която левите идеолози се надяват да разрушат гражданското общество и изобщо буржоазната цивилизация в САЩ и Западна Европа от края на 80-те години. (Тоест веднага след краха на „реалния социализъм” – грандиозния ляв проект на ХХ век!).</p>
<p>Макар да използва постиженията на фройдизма, Маркузе е ревизионист марксист. Несъгласието му с Маркс е по отношение на съвременната социална група, която е в състояние да разруши буржоазното общество. Маркс смята за революционна класа „пролетариата”, който е призван да унищожи буржоазното общество. Но това се видя, че не стана и не може да стане, защото капитализмът създаде благоденствие и просперитет за тази „експлоатирана” (според Маркс) класа и тя към 60-те години на ХХ век вече „се бе обуржоазила”. (Не се сбъдна „пророчеството” на Маркс за абсолютното обедняване на пролетариата!) Затова според Маркузе истински революционни в развитото капиталистическо общество са различните ощетени от природата или от социалните предразсъдъци социални групи. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент, това е бомбата, която ще взриви буржоазно-капиталистическо общество. Трябва просто да се използват предразсъдъците в обществото по отношение на тези ощетени и онеправдани социални групи. Според Маркузе цялата патология (или по-точно – онова, което масовото примитивно съзнание смята за патология!) трябва да бъде определена за норма, а досегашната норма – за патология. Затова трябва да бъдат използвани предразсъдъците по отношение на маргиналите в развитото буржоазно общество. „Под станалите консервативни народни класи, пише Маркузе в „Едноизмерният човек”, има субстрат от парии и аутсайдери, други раси, други цветове, потиснати и експлоатирани, безработни, и такива, които не могат да бъдат наети... Тяхната революционност ще взриви (frappe) системата отвътре...” По-късно в „Репресивната толерантност” (1965) той доразвива тези свои идеи с призив за „нова толерантност” към точно тези „репресирани” маргинални групи. От манипулирани, индоктринирани и репресирани те трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а „нормалните им човешки качества” – като недостатъци! „Едва тогава – заключава Маркузе в „Репресивната толерантност” – най-после ще разрушим буржоазното общество“.</p>
<p><strong>Твърдите, че борбата с политическата некоректност се води със също толкова политически некоректен език. Какво имате предвид, дайте примери.<br /></strong></p>
<p>Много просто – използват се също така пейоративни термини – екстремисти, фашисти, фундаменталисти, при това не към реалните екстремисти, а към хора, които осъзнават проблема и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин.</p>
<p><strong>Кой е по-сериозният проблем – тиранията на политическата коректност (както се изразяват нейните критици) или агресията на характерния за някои радикални, расистки и ксенофобски настроени политици и граждани език на омразата?<br /></strong></p>
<p>Сега в България на преден план наистина стои като че ли агресията, понякога не само вербална, на различни радикали (най-вече червено-кафяви или кафяво-червени пишман националисти, расисти и ксенофоби). Но не бива да си затваряме очите пред факта, че у нас и сега престъпниците са с повече права от жертвите на престъпленията, че престъпниците и насилниците остават ненаказани, че мутрите вместо в затвора шестват по медиите като „звезди”, че политически проститутки са стожери на морала, че бивши милиционери станаха милионери, че национални предатели ни учат на патриотизъм... Това е резултат и на криворазбраната свръхтолерантност като част от идеологията на политическата коректност.</p>
<p><strong>Позната ли е политическата коректност в България, по какъв начин тя присъства (не присъства) у нас?<br /></strong></p>
<p>Позната е, и още как. Включително и при социализма – тогава кражбата се наричаше – „присвояване”, терорът над собствения народ – „прочистване на обществото от нездрави елементи”, немотията – „социалистическо благоденствие”, безправието – „истинска демокрация”. След краха на комунизма грандиозният посткомунистически грабеж на бившата номенклатура се нарича „преразпределение на обществените средства”, мутрите – „добре облечени бизнесмени”, а новите неокомунистически олигарси – „честни частници”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Кои са според вас отблъскващите страни на понятието „гражданско общество”?</strong></p>
<p>В понятието за гражданско общество не виждам нищо отблъскващо. Напротив. Отблъскващо е, че у нас все повече гражданското общество се подменя с мутренско общество – в икономиката, политиката, културата, медиите. Като че гражданите намаляват, вместо да се увеличават, а се увеличават поданици, които осъзнават единствено, че от тях нищо не зависи... Това нямаше да се случи, ако повечето интелектуалци си бяха на мястото, т.е. ако вместо да наричат черното бяло, а бялото черно, назоваваха нещата със собствените им имена.</p>
<p><strong>Ако границите на толерантността са така трудно постижими, а вероятността да ги налучкаме с морално мотивирани и фиксирани забрани и правила се свежда до нулата, то не се ли превръща изобщо демокрацията в илюзия, в „невъзможна ценност”?<br /></strong></p>
<p>Границите на толерантността не са непостижими и дори трудно постижими. Напротив – те са много ясни. Трябва да сме толерантни към всичко, което не вреди на личността и обществото. Не можем да бъдем толерантни към крадците, убийците, насилниците, към проповядващите насилие и омраза идеологии (комунизъм, националсоциализъм, ислямизъм, ксенофобски национализъм, расизъм (независимо какъв). Не можем да бъдем толерантни и към крайните форми на сексизма и феминизма, макар в много случаи техните идеолози да изглеждат по-скоро смешни, отколкото опасни. (Например разпарчатосването на идентичността на Иисус Христос – той за политкоректните примитиви е едновременно Бог, мъж, жена, гей, бял, черен, червен, жълт, евреин, ескимос и пр.) Но всъщност може би наистина неговата идентичност е универсална – защото принадлежи на всички, които го признават. Дори насилниците и убийците получават прошка, стига искрено да се покаят.</p>
<p>И понеже това е така – демокрацията не е невъзможна ценност или „измама”. Тя не е нещо, което се яде и се пие, както ни уверяват днешните рециклирани марксисти. Тя е толерантно и компетентно управление на закона – когато го постигнем, тогава ще можем да се похвалим, че преходът е свършил. А не както онези „добре облечени” леви социолози, за които преходът е свършил, защото те и техните приятели и покровители са се награбили. Ще им припомня думите на Радой Ралин от далечната 1964 г. „Успяхте да се награбите. Сега помислете за слабите!” Нали сте леви бе, „другари”?</p>
<p>Демокрацията е постижима и постигната навсякъде, където не се възприема като даденост, а за нея всекидневно се воюва, понякога в буквалния смисъл. Защото враговете й днес са прекалено много и силни, навсякъде по света, но особено у нас. Но тяхната победа, както винаги е ставало в историята, ще е пирова. <em><br /></em></p>
<p><em>*Момчил Дойчев е завършил философия в СУ "Св. Климент Охридски" през 1981 г. В периода 1989-2001 г. е научен сътрудник в Института за философски изследвания – София, 2001-2006 г. - доцент по теория на политиката в ЮЗУ Благоевград. От 2006 г. е преподавател по политология, доцент по теория на политиката в НБУ. Членува от тяхното създаване в Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990–1991) и заместник-председател на Партията на свободата (1996–1997).</em></p>
<p><em>С доц. Момчил Дойчев разговаря Димитрина Чернева<br /></em></p>
