- 10 Sep 2020
- 717
- 70
- Да се фокусираме върху това противоречие – комунизмът, който продължава да живее и след смъртта си в неговите съвременни употреби, и мълчанието за него, сякаш не съществува и не е съществувал. По време на конференцията „Комунизмът – 20 години по-късно” стана дума за това, че у нас комунизмът си тръгна по начина, по който беше дошъл – по силата на външни и независещи от обикновения човек обстоятелства и фактори, а не в резултат на вътрешната еволюция на българското общество. Поради тази причина – както се изрази Михаил Груев – той си отиде само на думи и на практика остана да тържествува в „новата класа”, в манталитета, в целия трансформационен процес. Ако комунизмът не си е отишъл, то кои са онези топоси, онези кътчета и „ценности”, които в най-голяма степен илюстрират неговия живот след смъртта?
<p>- Аз бих употребила думата ценности без кавички, защото ми се струва, че има една морална общност, за която все още са валидни някои ценности, проповядвани от комунизма и приемани от по-голямата част от населението – например колективизъм, солидарност, взаимопомощ. Това не са ценности в кавички, нали ние бихме искали те да съществуват и сега. За съжаление либералният капитализъм, към който преминахме, не може да се похвали с ценностна система, отличаваща се с морално превъзходство над тази, която беше изоставена. Така че ценностите са си ценности без кавички, въпросът е как и доколко те са съществували и по какъв начин сме ги реализирали, ако изобщо сме правили това. Например на базата на това, което съм чела, изследвала и слушала, но също на базата на това, което съм преживяла, мога да кажа, че поне през 80-те години, откогато датират горе-долу моите съзнателни спомени, ние, тогавашните българи нямахме нищо против някои наложени ценности – да си помагаме, да раждаме повече деца, жените да имат възможност да работят...<br /><br /><strong>- Но да имат възможност и да излязат в дълъг отпуск, когато родят дете.</strong><br /><br />- Да, това са неща, с които всички сме били съгласни. Друг е въпросът, че имаше и такива, с които не сме били съгласни. Това, което на мен обаче ми се струва по-интересно, е разстоянието, дистанцията между онова, с което сме били съгласни и това, за което сме били готови да положим усилия да се осъществи. Например аз не съм имала нищо против всички българки да имат по три деца, но имам две. Нека другите да имат по три деца, това е прекрасно, но моята житейска стратегия не предполагаше аз да имам три деца, така че имам две. Някои мои приятелки имат и по едно дете. Тоест никой не е бил против големите семейства с по три деца, против преодоляването на демографската криза и т.н., но някак в индивидуалните, в личните житейски планове на всеки от нас тези неща твърде рядко са били включвани. По същия начин никой не е бил против това да населяваме например обезлюдените райони на Странджа и Сакар, имаше дори специална програма за това, но нека другите живеят там, житейските планове на повечето от нас предвиждаха да не го правим ние, а да живеем например в София, или в Пловдив, или в Русе, или в друг голям град. Накратко, едно абстрактно приемане, което не подчинява на себе си личните планове и действия.<br /><br /><strong>- Тук задължително възниква обаче въпросът за свободата и свободния избор – къде минаваше границата между възможността да направиш свободен избор и да градиш индивидуална житейска стратегия и наложените правила на живеене от страна на режима. Говорите за Странджа-Сакар и големите градове, спомняме си обаче също така разпределението след завършване на висшето образование и липсата на възможност да избираш къде да живееш и работиш.</strong><br /><br />- Точно така. Тогава, когато бяхме подложени на разпределение, ние протестирахме против това и то ни се струваше страхотна несвобода. <br /><br /><strong>- Как протестираха хората тогава?</strong><br /><br />- Протестирахме “контрабандно”, с действията си. Разбира се, може би някои са опитвали, но аз не съм била свидетел някой да каже на официален форум, че това не бива да бъде така и че ние не сме съгласни, защото въпросът беше поставен така – държавата плаща за нашето обучение и следователно държавата би трябвало да може и да разполага с нас за определен период след завършване на образованието, което ни е дала. Тоест един вид контракт, договор. Между другото действително имаше такива договори между големи предприятия, например АЕЦ „Козлодуй” и заводът за полупроводници в Ботевград, които сключваха договори със студенти, изплащаха им някакви стипендии за времето на следване срещу това след завършване те да се върнат и да работят в съответното предприятие за определен брой години. <br /><br /><strong>- Нещо, което звучи актуално и сега.</strong> <br /><br />- Звучи доста актуално, да. Всъщност като казах протестирахме, може би не бях съвсем точна. По-скоро хората тогава се опитваха да заобикалят наложените правила и да се справят със ситуацията като с конкретна ситуация, а не като някакъв казус, който илюстрира принцип. Тоест справяне не с принципа, справяне с конкретната ситуация и то индивидуално. И в тези промеждутъци се случва това, което френският социолог Мишел дьо Серто нарича съпротивата на тактиките. От една страна, имаме стратегиите – това са големите планове на институциите, на идеологиите, на държавата, а от друга страна, имаме тактиките на хората, които нямат своя територия, а се вмъкват в пролуките, в промеждутъците, където контролът не е достатъчно силен. Например, за да избегне човек разпределение, единият вариант е да бъде отличник и да се бори за избор, другият вариант е, разбира се, бракът и затова имаше толкова много студентски бракове, нещо което сега не виждам от години. Е, да не забравяме и мрежата от връзки, тези неформални мрежи за взаимопомощ, когато някой близък казва: „Ще изискам този специалист за предприятието”, или за учреждението или института. Възможност за оставане в големите градове, особено в София, са давали и конкурсните длъжности. Когато човек спечели длъжност с конкурс, например научен сътрудник или асистент в университета, това вече го освобождава от разпределение. <br /><br /><strong>- Мрежата от връзки или „тези неформални мрежи на взаимопомощ”, характерни за социализма, в много голяма степен определят живота ни и днес, вероятно като една от възможните употреби на комунистическото минало.</strong><br /><br />- Да, само че за мрежата на връзките ние не мислим като за ценност – нито сега, нито тогава. Това е просто необходимост. <br /><br /><strong>- Какви са причините за съществуването на тази необходимост?</strong><br /><br />Струва ми се, че тя възниква, защото социалистическата система е обещала неща, които не е била в състояние да изпълни. Нещо като обществен договор: от една страна, хората трябва непрекъснато да участват в някакви мобилизации, стахановски движения, социалистическо съревнование. Спомням си, че един миньор разказваше как за 1300–годишнината на българската държава и в чест на поредния конгрес на БКП миньорите обещали да изкопаят над плана още 1300 метра проходни тунели, а в чест на 70-годишнината на другаря Тодор Живков още 70 метра. От друга страна системата обещава да повиши жизнения стандарт, да повиши благоденствието и т.н. Само че се оказва, че не може да го направи или, ако го прави, го прави твърде бавно, твърде колебливо и твърде избирателно, тоест благосъстоянието на едни се повишава, а на други не. Така че и при социализма съществуват неравенства, само че те не се заявяват. И всъщност това, което сега хората привиждат като доброто, като ценностите без кавички на социализма, това са много често нещата, които са заявени, но не тези, които реално са се случвали. Разбира се, равенството е ценност без кавички, само че при социализма също е имало неравенства, но такива, които не са били признавани, не са били откроявани и за които не е било прието да се говори като за неравенства. Имало е и безработица в един период, но никъде не виждаме да се употребява думата безработица. И много интересно, от всичките няколкостотин интервюта, които успяхме да направим през последните 10–15 години, думичката „безработица” съм срещала два пъти. Само двама човека от над четиристотин души употребяват тази дума, всички други казват: „Не можах да си намеря работа”. Сякаш проблемът не е структурен, а става дума просто за индивидуална ситуация. Така върви мисленето за социализма. <br /><br /><strong>- Казахте няколкостотин интервюта, това е доста богат материал, в който по думите ви блика носталгия по опитомения и одомашнен социализъм, по всекидневието на топлите общности, а не по режима. Тези множество интервюта, които направихте, до какви изводи ви доведоха за посоките на соцносталгията днес?</strong><br /><br />- Трябва да кажа веднага, че това са интервюта с възрастни хора. Разбира се, възрастните хора по-трудно намират днес своя проект, просто защото от живота им не остава твърде много и затова те са склонни да се връщат в миналото с топлота, склонни са да го оценностяват и да гледат на него като на златен век. За възрастните хора миналото винаги се привижда прекрасно, както за нас, не толкова възрастните, се привижда прекрасно нашето детство, независимо от обстоятелствата, при които реално е преминало то. Така че, когато говоря за носталгия, имам предвид носталгията на възрастните. Заглавието на една от книгите на Дейвид Лоуентал, която е преведена на български език, гласи: „Миналото е чужда страна”. Аз бих казала, че за тези хора по-скоро настоящето е чужда страна. Представете си, всички те са пенсионери, някои от тях са вече доста възрастни, тоест лишени от голяма част от социалните контакти, които са имали, с влошено здраве, влошено материално състояние, пред перспективата да губят приятелите си, близките си, брачните си партньори... Напредналата възраст винаги представя едни такива невесели предизвикателства. И независимо дали са преживели социализма или някакъв друг строй, хора на тази възраст и в подобно състояние на настъпваща или вече случила се социална изолация, са склонни да бъдат носталгични. <br /><br />Какво обаче е характерно за соцносталгията? От една страна това е носталгия по обещанията на социализма, а не непременно по самия социализъм. Тоест по онези ценности без кавички, които социализмът е проповядвал, а не това, което реално се е случвало. Имам много фрапантен случай с една жена, за съжаление вече покойница, от едно село в Северозападна България. Когато й казах, че искам да говорим за нейния живот при социализма, тя направи най-напред едно изявление от няколко минути, което беше много силно и много критично. То вървеше по линията на съпоставянето на преди и сега – колко хубаво беше преди, а колко зле е сега. Тя обясни как преди е имало работа за всички, а сега няма, как преди е имало безплатно образование, а сега не е точно така, как преди здравеопазването е било достъпно за всички, а сега не е и т.н. След всичко това тя разказа един живот, който по никакъв начин не се връзва с тази позиция и който всъщност я опровергава. Оказа се, че тя има дъщеря с психическо увреждане и години, години от нейния живот са минали в борба с институциите, за да може да бъде призната съответната група инвалидност на това дете и същевременно то да не бъде настанено в психиатрична клиника, а да бъде оставено в семейството, за да се грижи тя за него като получава тази малка пенсия за инвалидност. Докато тя се преборва да получи пенсията, детето става пълнолетно и борбата трябва да започне отначало. Освен всичко това съпругът й е пияница и т.н., и т.н. Изобщо един наистина много тъжен и труден живот. Ето как житейският разказ опровергава нейната политическа позиция. Иначе тя е била член на БКП, но това сякаш не е помогнало особено. <br /><br /><strong>- Как да си обясним тази носталгия по идеологемите, по една на практика виртуална реалност и контраста с реално преживяното тогава?</strong><br /><br />- Тя не е само по идеологемите, но за това ще кажа след малко. Струва ми се, че това поколение – неслучайно го описах толкова подробно – в момента се чувства под морална обсада. Тези хора виждат, че това, което е било смисълът на техния живот – построяването на социализма – се оказва безсмислено. Това, което те са построили, на нас сега не ни трябва, ние го разрушаваме, или го изоставяме, или го пренебрегваме, или го критикуваме. Нашите ценности са много по-индивидуалистични, в нашето съвремие тази социална тъкан, която те са изтъкали, сега всъщност се къса. И затова ми се струва, че тази вярност към някогашните идеологеми, е по-скоро критика на това, което се случва сега и може би опит на тези хора да окажат съпротива на това ние да преразкажем техния живот от нашата позиция... <br /><br /><strong>Обезсмисляйки го.</strong><br /><br />Обезсмисляйки го, да. Тоест те по някакъв начин искат да отстояват това, че и техният живот е имал смисъл. Много е трудно човек да признае в една напреднала възраст, че всичко, което е постигнал, всичко, за което се е борил и е полагал усилия, всъщност се оказва напразно. Така че това е борба за смисъл, за смисъла на живота на едно поколение. Но вие питахте за идеологемите и аз ви казах, че не са само идеологемите, но и онези топли общности, които споменахте – не социализмът като система, а социализмът като популярна култура: колко весело ни беше, как музиката свиреше, как на всеки 1-ви май предприятието или ТКЗС-то даваше банкет. Или пък топлите общности на приятели, съседи, колеги, които имат далеч по-тесни връзки, отколкото предполагат техните да кажем професионални взаимоотношения на работното място. <br /><br /><strong>Попаднах на едно много хубаво заглавие на ваша книга – „Върху храстите не падат мълнии. Комунизмът – житейски съдби”. Обяснете го, какво имате предвид? Звучи някак емблематично за онази епоха.</strong> <br /><br />Това е един сборник с точно такива житейски разкази, които събирахме през 2006–2007 г. по един от проектите на Института за изследване на близкото минало. Самият проект се казваше „Памет отдолу”, тоест какво си спомнят обикновените хора, а не интелектуалците, които публикуваха вече мемоари и автобиографии, не апаратчиците и хората, които са били с позиции в системата. Искахме да уловим тези, които не са били нито на единия, нито на другия полюс, тоест нито властимащите, нито пък онези, които са пострадали от репресии и чийто живот е бил прекършен. <br /><br /><strong>- Мнозинството от хората в такъв случай.</strong> <br /><br />- Зависи как ще се погледне. Някои от тях действително смятат, че социализмът им е отнел много шансове. Други, напротив, смятат, че именно социализмът им е дал шансове. Разместването на пластовете е позволило например точно на това първо социалистическо поколение да преживее една невероятна възходяща социална мобилност. По този начин да кажем селски момчета от бедни семейства, които са станали ремсисти, след това се изстрелват по върховете на властта, получават висше образование и пр. Има и такива, които дори не са подкрепяли активно системата, но са се възползвали от възможността да получат образование и след това по разпределение да отидат да живеят в град, да работят квалифициран труд. Така че далеч не всички смятат, че социализмът им е отнел шансове. И ние искахме да видим тъкмо пъстротата на позициите в тази средна зона. Както казах, това са съвсем обикновени хора и техните имена не са споменати, тъй като повечето пожелаха да останат анонимни. Те разказват за живота си, който в по-голямата му част е преминал в този период. И всъщност заглавието дойде от перифразата на израз от един от разказите, които са включени в този сборник. Един събеседник ни раказа – озаглавих неговия разказ „От самолет на волска кола” – че бил летец в българската армия непосредствено преди 9-ти септември 1944 г. След това бил уволнен като “фашист” по тогавашната терминология и станал колар в ТКЗС-то в Копривщица. И така от самолета паднал във волската кола. Този човек спомена, че веднъж синът му го попитал полуиронично и полусъстрадателно: „Ти такова голямо дърво ли си бил, че върху теб са падали всички гръмотевици”. И тогава той отговорил: „Еми върху храстите падат ли гръмотевици, върху дърветата падат”. Както разбирате, това заглавие иска да предаде усещане за достойнство, но също и за обикновеност – че върху храстите не падат мълнии, тоест че обикновените хора не би трябвало да са страдали, макар че всъщност това не е така. <br /><br /><strong>Тази соцносталгия, която, както става ясно, в много голяма степен има биографичен оттенък, и този поглед към „одомашнения социализъм” не води ли в крайна сметка до опасността от нормализиране на комунистическия режим? Та нали все пак става дума за един тоталитарен режим?</strong><br /><br />Това всъщност е един голям въпрос, на който няма лесен отговор. И аз нямам такъв. Действително има такива критики от колеги не само в България, а и в другите постсоциалистически страни, че когато се изследва всекидневието при социализма, се показва строят в неговата нормалност. Тоест това е един вид нормализация, която показва, че не е било чак толкова ужасно, не е било чак толкова зле. Ето, вижте, хората са успявали и т.н. Всичко това води до някаква легитимация, сякаш някакво имплицитно, не явно, не изразено, не аргументирано, но все пак заключение, че всъщност това е просто един от възможните начини на модернизация. Подобно разсъждение, разбира се, е доста опасно и всичко зависи от това по какъв начин ще се интерпретират тези изследвания, какъв ще бъде техният подход и как те ще покажат, че тази „нормалност” е била в някакъв смисъл и уродлива, че тя е имала и своя друг аспект, своята друга страна. Така че това, което хората са приемали за нормално, просто защото не са имали алтернатива, може да бъде показано в неговото налагане като тази „нормалност”, която всъщност е изтласкала другите алтернативи. Ненормалното на тази „нормалност” е, че тя е единствена и всъщност пространството за избор е много тясно. Ако малко се отклониш от „нормалното”, това вече е патология, това е девиация, която се наказва. <br /><br /><strong>- До каква степен тази патология все пак се схваща от соцносталгиците, тоест от онези поколения, чийто живот в голяма степен е преминал през социализма?</strong><br /><br />- Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото този случай, който ви цитирах с жената, която казва едно, а животът й свидетелства за друго, е много често срещан. От една страна вървят тези носталгични изявления как преди е било добре, които струва ми се са по-скоро критика на настоящето, а не толкова възхвала на миналото. Тоест това е един начин да се каже, че сега не е добре. И за много хора наистина не е добре и те имат основание да кажат това. От друга страна тогава, когато разговорът е за техните собствени борби, за това, с което самите хора е трябвало да се преборят, тогава вече го има съзнанието за това, че действително животът им по онова време изобщо не е бил песен. <br /><br /><strong>- В началото на разговора ни споменахте днешния либерален капитализъм. Много може да се спори за това до каква степен у нас действително има такъв, но така или иначе либералните ценности са дости по-различни от тези, за които говорихме досега. Нека се фокусираме обаче върху съвременните употреби на тоталитарното минало, вглеждайки се в днешната политическа и икономическа ситуация. Много се говори за приликите между настоящия премиер Бойко Борисов и тогавашния държавен глава Тодор Живков. Може би ако успеем по-отчетливо да изговорим приликите и разликите между тези две политически фигури, ще знаем повече и за съвременните употреби на комунистическото минало.</strong><br /><br />- Една от особеностите на носталгията е, че тя се появява тогава, когато връщането назад вече не е възможно. Не мисля, че днес е възможно някой да печели избори, да печели авторитет или да печели каквото и да е с призив за връщане на миналото или за внедряване на нещо от миналото в настоящето. <br /><br /><strong>- Въпреки соцносталгията?</strong><br /><br />Въпреки соцносталгията. Разбира се, подозирам и сигурно не е трудно човек да се убеди в това, че могат да се продават различни неща, свързани със соцносталгията – например вафли „Морени”, бисквити „Златна есен”, бонбони „Черноморец” и разни други брандове, както бихме казали сега, които съществуваха тогава и които хората, живели по онова време си спомнят с умиление. Съществува един нов термин, изкован от словенския социолог Митя Великоня, специално за да означи това впрягане на носталгията в съвременната икономика и съвременната популярна култура – неосталгия. Не носталгия, а нео-сталгия, тоест едно вече по-игрово отношение към миналото. Разбира се, по принцип то би могло да крие опасности, защото такова игрово отношение към миналото някак си внушава, че то всъщност не е било толкова страшно и пак се връщаме към този въпрос за нормализацията. Но по отношение на страховете за това, че соцносталгията би могла да доведе до някакви сериозни политически последствия, честно казано аз съм малко скептична. Поне социологическите изследвания в Германия, които са правени в източната част, бившата ГДР, не показват някаква директна корелация между носталгичните дискурси и гласуването за една или друга партия. Всъщност няма такава директна връзка. В България също виждаме по-скоро протестен вот в различни форми, не носталгичен. Това, разбира се, не означава, че трябва да сме много спокойни със соцностлагията, но мисля, че все пак тя не е чак толкова голямо плашило, че да се страхуваме толкова от нея. <br /><br /><strong>- Тоест не смятате, че Бойко Борисов е в известен смисъл продукт на соцностлагията?</strong> <br /><br />- Може би, но много ограничено и само по отношение на имиджа. Но забележете, че преди да стане министър-председател, тези паралели с Живков не бяха толкова явни в неговия имидж и толкова подчертавани. Те се засилиха едва след като стана министър-председател и не съм сигурна дали това работи в негова полза. <br /><br /><strong>- Доста говорихме за по-възрастните, но какво е отношението на младите към този период от историята. По време на конференцията „Комунизмът – 20 години по-късно” Михаил Груев заяви, че всеки, който има достъп до съвременната студентска аудитория, знае, че младите хора не изпитват потребност да познават това минало, просто защото знанието за живота преди тяхната поява не е толкова важно за успеха им тук и сега. Вие също работите с млади хора, какви са вашите наблюдения?</strong><br /><br />- Мисля, че е много вредно това, че обучението по история свършва преди този период. Доколкото знам, в учебниците има някакви много пестеливи уроци за този период, но учителите по история никога не стигат до тях. И това е така сигурно защото историците в университета не включват тези въпроси в конспекта за кандидатстудентския изпит. Това, разбира се, оставя една празнина, която всеки запълва, както може – някои с разказите на бабите и дядовците си, които сигурно по-често са носталгични, отколкото обратното, други с това, което научават от интернет и медиите. Всъщност това поле на публичната памет за миналото е доста фрагментарно и то е фрагментарно, защото е трудно да се консолидира около някакви ценности и някакви места на памет. Ако обаче има например музей на тоталитаризма, това би бил един фактор на консолидация в публичното пространство – този музей би бил едно заявяване в сферата на т.нар. популярна история или публична памет на една много силна позиция за това как може да се оцени комунистическия режим. Сега, както виждате, има леко плъзгане към едно благообразно представяне на миналото. Достатъчно е да дадем пример със замисления музеай на тоталитарното изкуство, който в крайна сметка стана музей на социалистическото изкуство и в който социалистическото изкуство е представено с много добри свои образци, така че то е по-скоро изкуство, отколкото социалистическо и още по-малко тоталитарно. В крайна сметка така се получи, че представянето на изкуството надделява над представянето на идеологията. Така че съзнанието на младите е терен, на който тепърва ще има оспорвания и противоборства. <br /><br /><br /><em>* Доц. д-р Даниела Колева е преподавателка в специалност културология, Философски факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на устната история и антропологията на социализма и пост-социализма, публичната и индивидуалната памет, биографичните изследвания. Авторка на монографията “Биография и нормалност”, съставителка на няколко антологии с биографични разкази за периода на социализма. Сред последните й осъществени проекти е сборникът “20 Years after the Collapse of Communism: Expectations, achievements and disillusions of 1989” (“20 години след падането на комунизма: очаквания, постижения и разочарования след 1989 г.”, с Никола Хайоз и Лешек Йешиен), Peter Lang, 2011.</em></p>
