- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 230
- 6
За всички, които я познават, Дани Чакалова е изключителен човек без всякакви уговорки. Дори днес, на 88 години, тя не е изгубила любопитството си към нещата от живота, чувството си за хумор и уникалния си усет да преценява хората. Прихванала е това умение от шопите, нейните съкварталци от Драгалевци, с които живее от дете. Удивителната книга на Дани „Шопски летопис“ има пет издания, но не влиза в полезрението на телевизиите и книжните класации.
Първият й контакт с шопите не е било любов от пръв поглед, а по-скоро шок, твърде подобен на този, който изпитала на 6 години, когато я изпращат ученичка в един австрийски пансион в чуждоезична среда. Когато семейството се премества в Драгалевци, шопският говор й е също толкова непознат, както и немския език. Но как така учената жена се привързва към описваните като хитреци, глупаци и герои на множество анекдоти „дървени шопи“? Според Дани Чакалова ключът към тази загадка се крие в трезвия реализъм и непоклатимия разсъдъчен подход на шопите към окръжаващата ги действителност.
Литературният критик Георги Цанков казва в предговора си към летописа: „Самозабравили се пишман граждани десетилетия се опитваха да превръщат в екзотика и евтин майтап мировъзрението на простия селски човек, който уж те гледа наивно, а за миг те преценява колко струваш. След Елин Пелин дойде времето на тъпите анекдоти: както душата на народната песен отлита в „модерния“ аранжимент, както човешкото на неповторимия бит по селата се превръща в печалбарство и във фалшификат по естради и скроени надве-натри сборничета.“
Книгата на Дани е толкова важна, защото е изключение от бутафорните фолклорни продукти, достигнали апогея си в поп фолка. Невероятните страници за шопите в летописа на Дани не са просто добре стъкмени смешно-тъжни случки, погледнати от висотата на учената жена, а проникновени притчи, разказани непредубедено, със съпричастие и тъжна усмивка.
Тя е постигнала същото магическо внушение и в книгата си „Просрочен дълг“, в която главен герой е нейният баща Димитър Ножаров. Завършил машинно инженерство в Германия и получил там възможност за академична кариера, предпочел да се върне в България. Той е част от умните и образовани българи, претърпели челен сблъсък с комунизма.
<p>Седим с Дани в този прекрасен слънчев есенен ден в къщата й в Драгалевци най-сетне след редица разминавания и отлагания от моя страна. Питам я как се чувства в тези гадни времена.</p>
<p>А тя ми казва<strong>:</strong></p>
<p><strong>„Добре се чувствам! Толкова е хубаво да се срещаш с хора, които обичаш.“</strong></p>
<p>Малко ме досрамя от споделеното клише, явно прихванато от телевизионните предизборни дебати. И все пак откъде Дани черпи тази ведрост и добронамереност към свят, който опровергава всеки опит да бъдеш нормален?</p>
<p>Но тя не се впуска в глобални разсъждения, а казва съвсем просто:</p>
<p><strong>„Виж, нещата при мен някак си се нанизаха около това, че живея между шопи. И това ме принуди да се вслушвам в шопския говор. Аз съм от Габрово. Моят баща е минен инженер и отидохме с него в Балкана, а тогава бях много малка. Но нямаше училище и когато трябваше да тръгвам в първи клас, ме пратиха в пансион. Там си седях до края на гимназията. Бях в немския колеж „Санта Мария“, който всъщност беше австрийски. Уточнявам, защото в ония времена австрийците хич не се обичаха с германците. Там разбрах много неща, но което научих най-напред, бе, че когато искаш да направиш нещо, първо трябва да си помислиш, дали ще ти бъде приятно, ако същото го направят на теб. И ако решиш, че ще ти е приятно, направи го. Но ако не, по-добре недей да го правиш. Съвсем простичко нещо, нали, но ако го спазвахме...“</strong></p>
<p><strong>„Когато бях в първи клас, попитах, какво е грях. И те ми казаха, че грях е да можеш да направиш добро и да не го направиш. И вечер, преди да си легнеш, ми казаха, помисли си какво си правил през деня. Имало ли е някакво добро, което е можело да направиш, а не си го направила, тогава побързай да го оправиш. И недей да се мъчиш да шикалкавиш, защото Тоя отгоре вижда всичко. Но оттам нататък е много трудно. Защото искаш да го направиш, но си викаш – е, не мога сега, по-късно ще го свърша. Или решаваш, че това не можеш да го направиш, докато всъщност можеш. И ако си добър човек, това несвършено добро ще те човърка непрекъснато, няма да те остави, докато не го направиш. И като тръгнеш по тоя път, няма отърване. Но на добрия човек и Господ помага.“</strong></p>
<p>Малцина знаят, че Дани беше сред най-активните привърженици на СДС по време на „краткотрайното ни опиянение на разкрепостени роби“. Но не точно „привърженик“, а неуморен деятел, ентусиаст, всеотдаен активист и критик на всичко, което смята за лошо. Когато започна сриването на сините, тя не можеше да се примири. От нея знам, че лично е занесла молбата на Иван Костов за членство в СДС в 1995 г. Това е годината, когато той става лидер на съюза и две години по-късно вече е министър-председател с първия пълен управленски мандат. Дани Чакалова и Иван Костов живеят на една и съща улица – „Крушова градина“, но тя е много дълга и не се срещат. Вече не е толкова разпалена на тема политика, но казва:</p>
<p><strong>„Навремето бях много голям привърженик на Костов. За мен обаче той се оказа голямо разочарование, защото изневери на хората, които държаха на него. Струва ми се, че е човек, който не обича хората. Сега казва, че вече не бил политик.“</strong></p>
<p>Дани Чакалова споделя още, че най-много обаче е разочарована от царя.</p>
<p><strong>„Всъщност двама политици ме разочароваха в тези години. Другият бе Симеон. Той излъга много хора, които го посрещнаха с големи надежди. Не си спомням кой от неговите министри в самото начало на правителството цитираше стихотворението на Христо Смирненски „Стълбата“. Когато запътилият се към властта стига върха на стълбата и поглежда надолу, струва му се, че хората танцуват весели и щастливи. Така му изглеждало от високото, докато те се биели и блъскали, озверели от безност и нещастия. И какво стана? Симеон взе властта и се оказа точно като описания от върха на стълбата. И като взеха да го критикуват, каза, че българите трябвало да си сменят чипа, сигурно за да станат весели и щастливи. Той да беше сменил своя. Мисля, че има неща, които се случват независимо от нас, ще се случат, каквото и да правим. </strong></p>
<p>Дали можеха да ни се разминат някои от най-лошите неща през всичките тези 25 години на прехода?</p>
<p><strong>„Не, не можеше. Така ми се струва. Сигурно е трябвало да минем през всичко това, да го преживеем. Било е неизбежно. Не сме готови за друго. Не можем да прескачаме собствения си опит. “</strong></p>
<p>В края на своя „Шопски летопис“ Дани е оставила една кратка „бележка на летописеца“. В нея казва нещо за един от своите герои шопи, който след девети 1944г. помагал на народната власт за „текезето“ и се изявявал нещо като началник. Но като видял какво става, не можел да си криви душата и се поболял човекът.</p>
<p><strong>„Нашият селски страдалец не се самоуби като почитания поет-партизанин , депутат от Великото народно събрание през 1990 г. Нито като бащата на моя колежка, висш партиен функционер, който около перипетиите на „възродителния процес“ изпадна в дълбока депресия, започна да страни от всички, защото се чувствал виновен за това, в което той и неговите съидейници вкарали насила целия български народ, и накрая се хвърли от петия етаж. Природата се смили над селския ни вожд и просто го обви в безметежната нирвана на една тиха склероза, в която той вегетира дълго, без жабетата да могат да нарушават кроткия му унес. Колко прав е Адам Михник, когато твърди: „Най-страшното на комунизма е онова, което идва след него.“</strong></p>
<p>Дани си спомня за една баба Радка, балканджийка, която им идвала на гости в Драгалевци:</p>
<p><strong>„Балканджиите са много хубави хора. Дойде баба Радка, донесе ни яйца и масло и седне на раздумка. „Абе, Миче - оплаква се тя на майка ми от булката, - мине- не мине половин година и тая нашата грабне бохчата и хайде на баня. За кой се докарва? Ами ний като не ходим, да не би да вонтим? Тя много трябва да внимава, щото на жената и полите й са душмани. Била съм съвсем малка, някъде към 4 години, и като децата, прихващаш, каквото чуваш. Бай Дончо, който също идваше, бях чула например да казва за майка ми: „Ма Радо, тая булка на инженера, ама тя просто в чашка да я изпиеш.“ </strong></p>
<p><strong>„Някъде около 1931г., започнали да затварят мините, защото нямало кой да купува въглищата и всички работници оставали без работа. Тогава баща ми, инж. Ножаров, се грабва, отива в София и предлага да направи коксови пещи, които дават възможност мините да продължат да работят. Големите собственици обаче не са сигурни, че той ще успее да построи тези пещи и го карат да се подпише, че носи пълната отговорност. Ако не се получи, връща парите. И той подписал документа и поел този риск. Когато майка ми го прочете, припадна. Баща ми беше все по големите неща, искаше да прави високи пещи и да го запомнят като „Железния човек“. Завличат го със 100 000 лв., които са били големи пари по онова време. Три години той изплаща чуждия заем, но не се отказва да строи високите пещи. Майка ми трепереше от цялата работа , щото не знаеше какво ще стане. По негови чертежи изливат частите за пещите и седеше в Плачковци, където се правеха. Ние му носехме храна, защото не се прибираше. “ </strong></p>
<p>Дани разказва спомени за баща си, в които обаче няма нищо патетично и героическо, типично по шопски.</p>
<p><strong>„Една вечер сме си легнали с майка ми и сестра ми и изведнъж се появиха два плъха. Баща ми, който отказваше да спи с пижама, и му ушиха басмяна нощница, скочи и грабна триножника на майка ми, която беше много добра цигуларка. Ние трите пищяхме, а той със смешната си нощница и триножника в ръка подгони плъховете и успя да ги убие. Малко след това се появила готвачката баба Руска, която спяла на долния етаж и отишла при колегата на бащата на Дани инж. Маринов, който спял в другата стая. Почукал на стаята и разправя: „Дойде баба Руска и рече да дойда да видя какво става, защото, вика, господин инженера уби госпожата и децата. До едно време пищяха, а сега млъкнаха всичките.“ Беше много смешно.“</strong></p>
<p>Днес образованите българи заминават на Запад, защото няма добри условия у нас за кариера и нормално заплащане. Но какво се случи, за да се стигне до тази огромна бездна между поколения, ценности и перспективи за България?</p>
<p><strong>„Нищо не става, защото не е узрял българският народ. А кога ще стане, един Господ знае.“</strong></p>
<p>Дани в момента е диктува кратки спомени за нова книга. Нарича ги „разкази за хора, които обича“. Ето откъс от един от тези разкази за Мишо Драгалевски, които публикуваме с нейно разрешение и уговорката, че са още в работна фаза.</p>
<p><strong>Михаил Ковачев, син на генерал Ковачев, на когото има кръстена улица в Драгалевци с псевдонима Мишо Драгалевски, както го познаваше голяма част от софиянци с различно образование. </strong></p>
<p><strong>Мишо имаше два образа. Единият на много начетен човек, библиофил, един от тримата преводачи на „Евгений Онегин“, който очароваше всички и те твърдяха, че от трите превода на „Евгений Онегин“ най-сполучлив е този на Михаил Ковачев. За зла чест Младен Исаев се полакоми да му открадне този превод и да го обяви за свой. </strong></p>
<p><strong>Другият образ го показва като глава без врат, прилягаща направо върху рамената. Като прибавиш към това и небрежния му външен вид, случаите да констатираш, че е облякъл панталоните си върху пижамата, не бяха чак толкова редки. Караше много от по-чувствителните дами да избягват да го гледат, но това не му пречеше. </strong></p>
<p><strong>Той се отказа от това да живее със сестрите и майка си в София и остана в една малка виличка, построена от неговия зет в местността Рудината, близо до Драгалевския манастир. Там милостивото му сърце прибра една циганка, която беше без квартира. Той я приюти под претекст да му чисти заедно с нейното момченце Пасчо. С този си жест той осигури на циганката жилище, друго какво – не знам, но раздуха страшно много клюки в цяло Драгалевци. Още повече че като нямаше циганката на кого да остави своето момченце, Мишо го хващаше за ръка и го водеше със себе си. </strong></p>
<p><strong>И въобще Михаил Ковачев, библиотекар на Богословския факултет и автор на „Ктитори в Зографския манастир“, които беше основно проучил, преди да ги издаде в книга, заради което прекара няколко месеца в Зограф, беше един недостатъчно оценен интелектуалец. Разбира се, че никой не му беше крив за това, защото той достатъчно сам си постилаше да си създаде едно не особено благоприятно мнение за себе си. Така също му пречеше и милостивото му сърце, което бе готово да приюти всеки, който има нужда от грижи. </strong></p>
<p><strong>Такива бяха четири сестри Ковачеви на негови роднини, свищовлийки, стари моми, които му се друснаха да живеят при него, когато след бомбардировките в София трябваше да избягат от софийското си жилище и да отидат някъде на по-тихо място. И това тихо място той им предложи да бъде неговият софийски дом. Но един от двамата му братя се напил една вечер и изгонил четирите сестри от къщи по нощници. Избягали – къде, при Мишо Ковачев. Той ги беше приел без възражения и единстветото нещо, което искаше от тях, беше да бъдат по-малко шумни, когато той работи, и да не клюкарстват по адрес на този или на онзи. </strong></p>
<p><strong>Случвало се е да пристигне у нас и да се оплаче на майка ми и на мен: „И представете си, мили дами, не само че съм ги прибрал, не само че ги храня, не само че се грижа за тяхното благополучие, но на всичкото отгоре те ми намират кусур и ми се предлагат във вид на взаимна помощ. А аз не можех да се примиря с подобно нещо, защото то бива-бива, ама чак до взимане помощ не съм стигнал. Като имате предвид, че на всичкото отгоре те бяха между 45 и 50 години, непрекъснато дразнеше моето естетическо чувство, защото чорапите им бяха от времето на Балканската война, обувките им бяха с токове, които се събират долу, след това в остър ъгъл отиваха нагоре, от което кракато им изглеждаха О-образни. В такива случаи съм чувал, че в Свищов казват „Малиий“. </strong></p>
<p><strong>Като прибавите към това и обстоятелството, че при една визита в Драгалевци ги бяха нахапали кучетата и ги изплашили до смърт, а той говореше само за това, че ще потърси кои са били тези нападатели на четирите госпожици, за да им даде дневната си дажба хляб като награда за това, че са скъсали тези допотопни чудовища, които дразнели естетическия му вкус.</strong></p>
<p><strong>В сградата на софийския му апартамент, където живееха със сестрите му, на най-горния етаж бяха пуснали да живеят едни белогвардейци. Майка му на Мишо, по произход македонка, носеше всичките белези на македонския характер, като един от тях беше, че тя през цялото време се ядосваше на рускинята белогвардейка, която седяла, четяла френски романи или хрупала конфект, а оставила мъжа си да пере и да чисти.“</strong></p>
<p> </p>
