- 10 Sep 2020
- 86
- 17
Миналата седмица беше представен сборникът „Минало несвършващо. Теренно изследване на топосите на българската памет”. Изследването е съвместен проект на Нов български университет и Американския университет в България. Проведено е основно в периода октомври 2009 – юни 2010 и частично е повторено (само за мюсюлманските малцинства) в периода октомври 2010 – януари 2011. Методиката е смесена: стандартизирани и нестандартизирани интервюта, включено наблюдение, житейски истории. Извадката (1009 души) е представителна по пол, възраст, социален статус със засилен фокус върху малцинствените групи. Ръководител на изследването е Евгения Иванова. Участници са Евелина Келбечева, Иван Евтимов, Дмитрий Варзоновцев, както и студенти от програмите „Политически науки” в НБУ и студенти от АУБ.
<p> </p>
<p><strong>Мария Дерменджиева: Ще започна с един съвсем простичък въпрос. Какво се оказва – обичат ли българите да помнят неща извън собственото си житие и битие?</strong></p>
<p><strong>Евгения Иванова:</strong> Едни обичат, други – не. Затова исках от студентите, които правиха анкетите, да ни описват как са реагирали хората – дали охотно са отговаряли, дали са се замисляли преди това. Ние държахме по възможност да получаваме отговори на прима виста. Оказа се, че тези, които не се замислят, дават отговори, запаметени от училище. По-разнообразните отговори идваха от хората, които не отговаряха веднага. Имаше, разбира се, и мания за оригиналничене при някои. Но, общо взето, според мен излезе, че българите мислят по-скоро в трафарети, защото “Левски, Шипка и Освобождението” са първите, които идват наум…<br /><strong></strong></p>
<p><strong><img src="/uploads/editor/евгения.jpg" alt="" width="298" height="223" /></strong></p>
<p><em>Професор Евгения Иванова</em><strong><br /></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Това са най-масово посочените отговори в съответните категории – личност, място, събития?</strong></p>
<p><strong>Е.И.</strong>: Да. Интересно е съпоставянето между тези водещи топоси, които са с доминиращи проценти – около 30%, и следващите по интензивност отговори, оставащи далеч назад. Разликите са драстични. Важно е обаче да се обърне внимание на графата “Други”. Там сме сложили всички отговори, които са в рамките на статистическата грешка, т.е. под 3%. Тези “други” навсякъде надхвърлят водещите топоси. Например, ако 32% са отговорили “Левски”, то сумата от графата “Други” е 37%.</p>
<p><strong>Евелина Келбечева:</strong> Не трябва да се пропуска, че анкетата е правена сред всички малцинства и социални слоеве в села, малки и големи градове, т.е. имаме различни фактори, определящи тези т.нар. разпръснати отговори.</p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Точно така. Има много голяма разлика между консенсуса в мнозинството – православните българи, и консенсусите в малцинствата. Числата, които споменах преди малко, се отнасят до общия резултат. В групата на православните българи процентът на водещите топоси доминира над другите, т.е. те са отговаряли най-стройно и най-трафаретно. Колкото до малцинствата, те дават подобен тип отговори – Шипка, Левски и Освобождението преобладават почти навсякъде, но интензивността е много по-малка. Например, ако 12% от турците са отговорили “Шипка”, графата “Други” им е 44%. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Прочетох, че една от основните цели на изследването ви е била да установите дали има български Голям национален разказ. До какъв извод стигнахте?</strong></p>
<p><strong>Е.И.</strong>: Със сигурност може да се твърди, че има при българите православни християни, при мнозинството.</p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Приемам този проект като пилотен, като едно измерване на температурата на българската историческа памет. Върху този масив от сведения, които събрахме в продължение на две години и половина, могат да се разработват различни други проекти. Спокойно можем да кажем, че сме първите, направили сравнение между нагласите на мнозинството и нагласите на всички малцинства. Затова е по-засилена извадката на данните, получени от малцинствата. Досега никой не беше изследвал в това отношение не само по-големите малцинства – турци, цигани, помаци, но ние отидохме при араби, руснаци, евреи, татари, каракачани, власи, гагаузи и т.н. Опитахме се да покрием абсолютно целия спектър от българското общество, за да направим нещо като панорамна снимка на българската памет. Аз лично имам проблем с чистотата на термина памет, защото конструираната памет според мен не би могла да бъде използвана със същата терминологична чистота за родова, фамилна или персонализирана историческа памет. Това много ясно се видя при отговорите на циганите, за които най-голямото събитие е срутването на Кулите Близнаци в Манхатън, а най-важният човек в историята е бащата. Има смесване на пластове. Освен деление на етноси и малцинства, направихме и конфесионално разделение, така че имаме отговорите и на католици, протестанти, мюсюлмани и т.н. Искам да кажа, че извадката е представителна – повече от 1000 отговора, и материалът е достатъчен за основа на последваща продължителна и детайлна работа, задълбочаване и прецизиране на изследванията, търсенето на вътрешни връзки и интерпретации.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Искам само да добавя, че колективната памет, за разлика от родовата, винаги е конструирана, тя няма как да бъде спонтанна. Мисля, че и родовата памет в някои случаи може да бъде конструирана, но това е отделна тема. Това прекрасно пролича, както Евелина каза, при циганите. Тези, които имат някакво образование, казват „Шипка, Левски, Освобождението”, при останалите, които не са ходили на училище – за съжаление те са по-младите, имаме отговори от „най-важно място: Централната баня”, например, до „най-важно събитие: намерих си 50 лв.”.</p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Бях изненадана от отговорите в няколко села в Шуменско. Там най-важната личност се оказа Багряна – не поетесата Елисавета Багряна, а синът на Иван Багрянов, който е реституирал чифлика на баща си и им дава работа. Имаме отделни острови, които разбиват триединството на „Шипка, Левски, Освобождението”. Така беше и около Видин, където крепостта Баба Вида излизаше като основен топос, около Кърджали, където турското население отговаряше с „Перперикон”. Интересно е да се наблюдава динамиката на нови и локално конструирани памети. Любопитен е и фактът, че отговорът „Исус Христос” при православните българи е под 3%, докато преобладава при частите от циганското население, които са новопокръстени в различни евангелски деноминации. И при българите протестанти – също.<br /><strong></strong></p>
<p><strong><img src="/uploads/editor/келбечева.jpg" alt="" width="252" height="336" /></strong></p>
<p><em>Професор Евелина Келбечева</em><strong><br /></strong></p>
<p><strong>М.Д.:</strong> <strong>Излиза, че паметта е консенсусна при мнозинството – православните българи, а т.нар. разпръсната памет е характерна за малцинствата. Но дали това „разпръскване” е резултат от постмодерната епоха? Въпросът ми е в контекста на тезата на френския историк Пиер Нора, когото цитирате в изследването...</strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Да, Пиер Нора твърди, че в постмодерното време, когато е дошъл „краят на паметта”, тя се „разпръсква” и плурализира. Дава пример с историята на Франция, когато „разпръснатите” топоси вече доминират над Големия национален разказ. Съмнявам се, че при нас случаят е такъв и това отново може да се илюстрира с циганите, при които отговорите са най-дисперсирани. Трудно можем да подозираме циганите в постмодерност. Според мен това по-скоро е предмодерна „разпръснатост” на паметта, която не е докосната в толкова голяма степен от училището – най-важния модернизационен фактор за формирането на памет. Тук е мястото да кажа за генераторите на паметта, както ние наричаме всичко, което формира памет. Много показателно е, че на въпроса откъде знаят за съответното място, събитие или личност огромният процент посочват училището или учебниците. Доста голям процент сочат също така родителите, семейството, собствения опит („бил съм там”). Това говори за една предмодерна нагласа – през родовия или собствения опит. За голяма наше съжаление постмодерните генератори като медии, интернет имаха много малък процент, т.е. трудно е да се говори за постмодерно „разпръскване” по смисъла на Нора. Ако трябва непременно да го класифицираме в тези категории, то е предмодерно.<br /><strong>Е.К.:</strong> Според мен също има едно постоянно криптогенно, фолклорно отношение към историята. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: В какъв смисъл „фолклорно”?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Сега ще обясня моето предложение за възможна интерпретация на отговорите „Шипка, Левски, Освобождението”. Те са свързани с т.нар. Комитетско десетилетие – периода 1867–1878 г., най-героично-патетичния и романтичен период от българската история. На какво се дължи огромният успех на филмите приказки, на холивудските продукции например? На инфантилизацията (по думите на социолозите) на разпръснатото уж постмодерно общество. Обединяващото е щастливият край. Единственият щастлив край в българската история като че ли е Освобождението. Добре, че я има и Шипка, та да не е само Дядо Иван и ролята на Русия. Но защо отсъства или е съвсем минимален кръгът топоси, свързани с комунизма? Защото там няма приказка...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Ще се върнем на комунизма след малко, нека поговорим още за паметта.</strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Добре. Абсолютно съм съгласна с Жени, че поне от това изследване не излиза някаква постмодерна картина. И аз си задавам големия въпрос какво постмодерно има в българското общество като цяло, което би могло да бъде съотнесено към отношението на хората към историята.</p>
<p><strong>Е.И.</strong> Атомизацията на обществото може да мине за постмодерност, но това е друга тема. Извън „разпръскването на паметта” и наличието на Голям национален разказ има още един критерий на Нора, разграничаващ модерност от постмодерност. Това е „краят на паметта” и нейното преместване и пребиваване в музеите, архивите и библиотеките, а не като реално съпътстващо ни битие. Имаше четири отговора от 1009, които посочиха като най-важно място „музея”, и четирите бяха на цигани. Два отговора имаше „библиотеката”, и то конкретно Александрийската библиотека, и те бяха на арменци. Нито един друг подобен отговор нямаше. Повторих въпросите неотдавна с по-малка извадка от 300 души – никакъв музей, никакъв архив. Тоест историята за нас е съпътстващо битие. Миналото не е опосредено, все още не е извън нас в тази степен, в която може да бъде сложено в музея, и ние да го анализираме и да размишляваме върху него, а не да живеем заедно с него. В това няма нищо постмодерно.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Затова и нарекохме сборника ни „Минало несвършващо” – миналото ни продължава да бъде повече личен опит, пристрастие или емоция, отколкото обект на изследване.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> То продължава да задава смисли на сегашното ни битие. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Струва ми се, че дисперсията на отговорите най-вече е свързана с липсата на образование и с героизацията. Като цяло тенденцията е много ясна: фокусиране в българското, в края на Възраждането и периода на освободителните борби – доминиращите топоси са до края на ХІХ в. и по принцип се наблюдава ясно една обсесия с миналото. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Какви са отговорите от ХХ в.?</strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Най-вече Втората световна война и 10 ноември 1989 г., минимален брой са отговорите, свързани с Балканските войни. Като говорим за периодите – Средновековието също отсъства, няма ги...</p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Всъщност фокусирането, както Евелина каза, е именно върху края на Възраждането. Паисий Хилендарски например има 0,8%, липсват църковните борби – само един грък ги спомена, църковните дейци, свети Иван Рилски, Патриарх Евтимий и т.н.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.: Църковните борби няма как да бъдат водещ топос...</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Когато анализирахме само нашето изследване, това някак не ми се открои. Но сега, тъй като пиша една статия и сравнявам сръбската и българската памет, видях, че свети Сава – основоположникът на Сръбската църква, е на много висока позиция. И изведнъж осъзнах, че ние всъщност нямаме нито един църковен водач в отговорите, Църквата като институция липсва. Княз Борис може евентуално да бъде приет като аналог на свети Сава...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Макар че процентът за Покръстването е страшно малък...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Да, и в този ред на мисли не мога да определя дали липсата на памет за църковната институция се дължи на сегашното състояние на Българската православна църква, или е обратното, сегашното състояние на БПЦ се дължи на това, че Църквата в България никога не е била сериозна институция.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Веднага оспорвам. Първо, имаме титанична борба за налагането на християнството, после, Втората българска държава е изцяло доминирана от византийския тип исихастка църква, която е не само силна институция, но е и паралелна на властта. Затова мисля, че е едно да говорим за институцията на църквата, колко е силна тя и какво влияние оказва в България през Средновековието. Тогава тя е с ясна и твърда позиция срещу езичеството и ересите и това е неразделна част от политическата и идеологическата история на България, това създава новата народност. И съвсем друг въпрос е до каква степен високият клир и теологичната литература, която се създава, достига до населението. Ясно е, че имаме още от Средновековието Марианска падина между високата християнска и теологична култура и това, което народът прави – отива на долмена, мие го, слага цветя и свещи, поддържайки тази паганистична линия, която продължава и до ден днешен. През Възраждането Църквата вече е силно политизирана заради османското владичество и има ролята на първа национална институция. После вече Църквата е унищожена от комунистите. Исках да кажа, че не съм съгласна, че никога не е имало институция на църквата...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Няма я в паметта. Всичко това, което Евелина каза, е абсолютно вярно, но има и друга гледна точка. Затова правя паралела със Сърбия. Не правя оценка, не казвам кое е хубаво и кое лошо. В някои аспекти може да се окаже и лошо. Сръбската църква канонизира всичките си владетели, нито един наш владетел извън цар Борис І и може би цар Петър не е бил канонизиран, а те нямат и жития. В Османския период в момента, в който има действаща Сръбска патриаршия в Печ, Българската патриаршия в Охрид не върши никаква работа. Защо аз мисля, че в България няма Голям национален разказ – защото не са се постарали да го формират дори през Възраждането. Защото ако в Сърбия Църква, народ и елит са заедно и формират национален идеал, в България Църква, народ и елит са един срещу друг. Най-големият патос на нашите т.нар. идеолози на нацията – Ботев, Славейков, Каравелов и др., е срещу Църквата и срещу богатите. Тоест във формирането на българската идентичност има в много по-голяма степен противопоставяне на българи срещу българи – достатъчно е само да си спомним реториката срещу чорбаджиите, която е по-силна от реториката срещу турците или срещу гръцките владици. Дори църковната борба е борба вътре в Църквата. Така че формирането на национален код – при сърбите на национална основа, а при българите на социална, според мен е много важен елемент от националния манталитет в момента. Добре, това може да бъде лошо по отношение на националната консолидация, но може да бъде хубаво по отношение на слабо развития национализъм. Затова казвам, че е нож с две остриета, има различни гледни точки.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Независимо че се отклонихме от темата, искам да кажа, че това е много стар и разгорещен дебат между историците още когато започва академичната историография за Възраждането. След 9 септември 1944 г. социалният разрез вече преобладава и се правят опити да се покаже борбата срещу османската власт като социално, а не национално движение. Не съм съгласна с това, защото колкото и силен да е публицистичният патос на най-късното Възраждане – при Ботев, Каравелов и Захарий Стоянов...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> ...особено силна е при него омразата към чорбаджиите изедници и учените, изобщо към елита...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> ...но все пак доминира националната идея.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Над социалното противопоставяне, имате предвид?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Да, за начина на постигане на националната идея може да има и различни виждания, но тя е доминантата. Левски не върви със социална, а с национална програма, той не тръгва да се бори с чорбаджиите.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.:</strong> <strong>Много е интересен разговорът ни, но нека да се върнем на българската памет и вашето изследване. Стана ясно, че глобалното почти го няма, религиозно-идеалистичното присъства при протестантите, локалното е силно само в някои райони. Как стои въпросът с разреза „героична – травматична памет”?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Героизмът излиза от всички топоси, които досега цитираме: Шипка, Левски, Освобождението, макар че за Левски може да бъде спорно, защото той има и мъченически ореол. Но в повечето случаи, когато имахме възможност освен чистите количествени анкети да правим по-дълбочинни разговори с хората, той излизаше като революционер, не като мъченик. Изборът на национално-освободителните борби като един най-важен период за българската памет недвусмислено показва, че тя е героична. Тук, извинявайте, но пак ще сравня със Сърбия, защото това е изключително характерно, по-характерно от духовните топоси. В едно сръбско изследване, правено почти едновременно с нашето по някаква случайност, отново излиза на първо място Косовската битка, поражението, падането, докато при нас излиза Освобождението. Кодът на националната идентификация при българите категорично е героически, което е и по-често срещаният случай. И психоаналитиците го казват, че е нормално човек да помни хубавите неща, а не лошите.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Историците знаем, че ние фактически нямаме отпор и битка срещу османците и историята с Иван Шишман е измислена, докато Косовската битка е факт, при това не само за сърбите, а за цяла Европа. Мисля, че това е адекватна историческа реакция от страна на българите на действителните събития – няма как да направиш топос от падането на Търново, след като той е предаден. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Първо, искам да кажа, че за конструирането на памет фактологията няма никакво значение, както знаем всички.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Е, все пак трябва да има някакво зърно. Не може да се измисли Косовската битка.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Тя наистина се е случила, но не по този начин, по който е измислена. Първоначалното й отражение съвсем не е като поражение, но нека не влизаме в детайли сега. Тя после е конструирана като най-голямата травма. Докато при нас няма битка, но ние я конструираме като героизъм. Но да оставим Шишман, защото около него нещата са ясни, писала съм за това изчерпателно другаде. Ще дам друг пример: Батак. Ако има място, травматично конструирано в българската национална памет, това със сигурност е Батак. В нашето, а и в други изследвания Батак присъства доста епизодично. Присъства в по-голяма степен при православните българи, но на четвърто място, с 3,8%. Може да се каже, че на практика го няма. Нашето изследване беше доста приближено във времето до скандала около Батак – тогава процентите му бяха малко повече. Но сега, когато повторих изследването, Батак изобщо го нямаше. Дори опитът на президента Георги Първанов да конструира травматична памет през 2007 г., няколко месеца след като бяхме приети в ЕС, по някакви негови си мотиви, които сега няма да обсъждам, не успя. Българските места, с които се мисли Априлското въстание, са Копривщица, Клисура и Панагюрище – героичните места. Травматичното място Батак е локална памет, то беше национално място единствено по време на скандала. Още на следващата година Копривщица, Клисура и Панагюрище си бяха центърът на тържествата, Батак си остана локалното място. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> А по време на комунизма в Батак трябваше да се възхвалят партизаните от отряда „Антон Иванов” и те се наслагват върху костите на баташките мъченици, за да се направи големият континюитет на всички борци за свобода.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Героизмът и травматизмът отново са нож с две остриета, както е и ролята на Църквата. Ние не помним мъчениците си с тази интензивност, с която ги помнят сърбите. Можем да бъдем обвинявани в липса на национално достойнство, неотстояване на светините си и пр., но в същото това време у сърбите, които имат травматичен код, този травматичен код задейства сегашния им национализъм. Ние, слава Богу, нямаме травматичен код и опитът да ни го конструират през 2007 г. не успя. Когато нямаме традиции, формирани от Възраждането в травматизъм, много е трудно да ги създадем през ХХІ век, колкото и да не сме постмодерни. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Защо комунизмът не създаде травматична памет?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Защото изобщо отсъства от паметта на българите. Липсата и на „разказ”, и на „приказка” за комунизма е предопределила и отсъствието на травматична памет за него. Нека кажа как се разпределят топосите хронологически. Отсъствието на Античността за мен е голям индикатор за това, че яростните усилия на комунистическия режим и в частност на Людмила Живкова да провежда политика, експонираща античността като българска, явно са неуспешни в дългосрочен план. Като места топосите от античността са 15% заради изключителните археологически открития, но като събития са по-малко от 5%. Средновековието се движи между 13 и 24%, османският период е 0,9%, за Комитетското десетилетие вече казахме – 39-50%, буржоазният период е също малко застъпен, комунизмът присъства по следния начин: места – 2,2%, личности – 5,7% (основно Тодор Живков), събития – 8,4% (процентът се вдига, защото много голяма част от турците са посочили т.нар. възродителен процес, а доста българи – 10 ноември 1989 г.). <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: И защо няма „разказ” и „приказка” за комунизма?</strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Ако си приложа споменатата вече теория, комунизмът е единственият период, в който няма ясно разграничение кой е добър и кой е лош. Това е най-здраво и тежко охраняваната идеологическа реалия от бившата комунистическата върхушка и настоящия политически елит: изобщо да не се каже какво представлява комунизмът. Ако се каже каква точно е историята на Българската комунистическа партия и нейното спонсориране от Коминтерна и всичко за нейните кадри и пари, рухва една митология за девствеността на столетницата. Когато всички политически сили постигнаха национален консенсус за влизането ни в НАТО и ЕС, в същия момент нямаше абсолютно никакво съгласие по това каква е била историята на България нито преди 9 септември 1944 г., нито до 1989 г. Ако в българските учебници влязат с по едно изречение тези историографски и академични, вече изключително добре документирани събития, като Народния съд, съпротивата срещу комунистическия режим, терора, броя на убитите без съд и присъда и безследно изчезналите, репресираните в лагерите, плюс политическите изгнаници, ще се разбере, че това е периодът на най-големия терор в българската история. Това никога не е конструирано и мислено в този трагичен план, освен от един малък сегмент от българското общество, който се опитва документално да събере тези данни и да ги оформи в някакъв разказ.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.: Това може също да се тълкува като липса на усет за травматизъм.</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Може и така да се интерпретира, но на мен ми се струва, че кодът, през който минава трагичното в Старата история и Средновековието, е много по-митологичен, по-фолклорен или пък засипан с християнска реторика. Дори да оставим най-трагичния период на терора и самогеноцида, който се извършва от 1944 до 1962 г., но никой не говори за горяните – най-продължителната съпротива срещу комунистическия режим в Източния блок. Двете молби на Живков да ни приемат за 16-а република на СССР се интерпретират от съвременните леви историци като предложения, направени, защото той знаел, че няма да ни приемат. Това е пълен фалшификат, защото имаме документите, които показват, че 10 години са подготвяли стъпка по стъпка, ако не федерация, то конфедерация между СССР и България. Едва днес студентите разбират, че тази „просперираща” държава, в която се е живеело толкова „добре”, всъщност е била непрекъснато на ръба на фалита, че е бил продаден Златният резерв и т.н. Ние нямаме най-простичкото осмисляне на това какво е комунизмът като система, като страшно и най-голямо зло, като психологически последствия за хората в дългосрочен план. Абсолютно съм убедена, въпреки че не мога да го докажа, че комунистическите и посткомунистическите елити блокират ревизията и написването на съвременна обективна история на България след 1944 г. Това е изключително последователна стратегия, прокарана на всички нива, особено в медиите. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> Не съм сигурна, че трябва да обвиняваме само комунистическите елити за това, защото скоро, когато отново беше поставен в парламента въпросът за присъствието на комунизма в учебниците, правителството на ГЕРБ заяви еднозначно, че трябва да има обществен дебат за комунизма, в който трябва да участват ученици, учители, родители, граждани. Някак забравиха учените в цялата работа. Реторично питам дали е имало обществен дебат за Средновековието, за Античността, дори за буржоазния период...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Е.К.:</strong> Само за османския период имаше донякъде публичен академичен дебат. Да се върна към комунизма. През последните 10 години имаме вече достатъчно историография за комунизма. Тя има два полюса – една нормализираща теория, другата е за комунизма като престъпен режим. Не може да има помирение между двете теории, защото комунизмът никога не е бил осъден юридически, нито морално, а само на хартия с онзи закон без юридически последствия от 2000 г. Но имаме достатъчно исторически материал, който да смени текстовете в учебниците, замазващи истинската същност на комунизма. Докато това не се случи, ние няма да имаме „разказ” за комунизма. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Д.: Точно това исках да изведем. Говорихме за това, че основният генератор на паметта са училището и учебниците. След като учебниците са пълни с бели петна или фалшива интерпретация на историята, каква памет генерираме? Според мен – генерираме изкривена памет и я институционализираме.</strong></p>
<p><strong>Е.И.:</strong> В някои учебници все пак го има периода на комунизма, но учителите никога не стигат до него. Когато говорим за училището, не бива да мислим само за учебниците по история и литература. А относно паметта и отказът от конструкция е конструиране.<br /><br /><br /><em>Евгения Иванова е професор, доктор на науките за културата, преподава в Нов български университет. Изследователските й интереси са в областите антропология, културология, етническа политика, балканистика. Сред многобройните й публикации са монографиите „Отхвърлените „приобщени”, или Процесът, наречен „възродителен” (1912–1989)”, „Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност”, „Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последният владетел” в националната памет на сърби и българи, както и романът „Фото Стоянович”, получил приза „Роман на годината” за 2008 г.</em><br /><br /><em>Евелина Келбечева е професор, доктор на историческите науки и преподавател в Американския университет в България. Завършила е Софийския университет, специалност „История и археология”. Работила е 10 години като научен сътрудник в БАН. Била е Фулбрайтов стипендиант и гостуващ преподавател в Университета на Калифорния, Ървайн, САЩ. Основен изследователски интерес – митове и фалшификации в историята.</em><br /><br /><em>С Евгения Иванова и Евелина Келбечева разговаря Мария Дерменджиева.</em></p>
