- Автор: Гласове
- 15 Апр 2023
- 12792
- 62
Автор: Александър Симонов, военен кореспондент ФАН Следвайте "Гласове" в Телеграм
Благодарение усилията на бойците и техния командир се случи събирането на семейството на 11-годишно момиче, което цяла година преживява в Бахмут под контрола на украински формирования, и нейната майка, която по стечение на обстоятелствата през цялото това време се намира в Първомайск и не знае нищо за съдбата на дъщеря си.
Историята трогва до дъното на душата. Изглежда за тази една година на провеждане на специалната военна операция, след историите в Мариупол и ежедневните обстрели в Донецк и други мирни населени места, престъпленията на украинската страна вече не са нещо удивляващо. Но това, което се върши, наистина няма граници. Нашият специален репортаж е за това, което детето е преживяло в Бахмут. За това как украински доброволци насилствено са прибирали деца от родителите им и как украински военнослужещи са стреляли в гръб по бягащото малко момиче.
Оксана Бородай
- Разкажете, как попаднахте в Първомайск, какво ставаше в това време с нея, как се случи всичко?
- Как да ти кажа... През февруари, след един голям обстрел, ние все още чакахме – майка ми прекара инсулт, има смущения в мисълта, тежко е да бъде склонена на каквото и да е. Но когато вече започнаха да падат снаряди в двора, тогава тя се съгласи. Близо до дома имаше автобус, с него беше и единствената възможност да отидем в Артьомовск.
Детето:
- Издържахме осем дена, мама гледаше доброволците и познатите и реши да вземе автобуса. Отидохме на спирката и веднага ни казаха, че няма да дойде автобус, защото има силен обстрел, казаха, че той може веднага да се превърне в гроб.
Майката:
- От Артьомовск искахме да отидем в Старий Оскол, в Белгород.
- А, значи сте искали първо в Артьомовск, а след това в Русия?
- Да, да, ние имаме в Русия, родната ми се сестра е там. Мислехме да отидем там. Но стана така, че пристигнахме, а границата беше затворена.
- Разкажи, как живя цяла година в Артьомовск без мама?
- Много лошо. Защото мама винаги е била с мен. Имах приятелка, Алина, тя също беше без майка си, нейната майка беше в Донецк, не помня, не бяха излезли от Донецк, а майка ѝ също беше в Русия, беше избягала през прозореца, но тя не беше успяла да излезе. Но тя реагираше нормално, не ѝ беше мъчно за майка ѝ, нямаше нужда от нея, защото майка ѝ се е отнасяла лошо с нея и даже ѝ беше по-леко без нея. Тя е живяла с баба си, баба ѝ е неин настойник. И Алина се чувстваше добре без майка си, а аз не мога без мама.
- Кои са най-неприятните ти преживявания през това време?
- "Белите ангели".
- Какви са те?
- Това е полицията, представяха се като някакъв вид военна полиция и търсеха деца. Когато за първи път дойдоха за мен, аз бях в мазето, показаха на дядо ми моя снимка, дядо почна да се застъпва за мен и даже приятелите ми започнаха да се застъпват за мен, за да откажат тези военни украинци. А те започнаха да говорят, „Майка ти е убита от Русия, трябва да те изведем в Германия. А срещу тези Бели ангели много хора кълняха, проклинаха ги. Те казаха, че пак ще дойдат и след една седмица дойдоха, искаха да ме вземат. Те ме видяха, питаха за името ми, показваха моя снимка, че уж някакъв човек ги е помолил да ме намерят. Казал им уж „Помогнете ми да я намеря и да я изведа“ и така нататък.
- Тоест фактически те са искали да те вземат насила. А те много ли бяха?
- Много. На пазара, малко момиченце, на около четири годинки, с родителите ѝ се били скрили от обстрела, Белите ангели отишли, натикали момиченцето в колата, а родителите ѝ седят там и нищо не разбират. Почнали да се разправят, „Върнете ни детето“, а те обърнали и си тръгнали. Взели детето и тръгнали. Родителите нямали избор, защото насочили към тях автомати. Те не искали да дават детето, сложили го зад себе си, а другите започнали да стрелят във въздуха и да викат „Дайте детето“. Детето самó тръгнало, защото не искало да пожертва родителите си. Затова и аз не исках да отивам, защото знаех, не вярвах, че Русия е убила мама. Аз изобщо не вярвах.
- А кой ти каза, че майката ти е убита?
- Белите ангели. Не го казаха на мен, казаха го на дядо ми. После дядо ми каза, а аз започнах да се смея, и му казах „Намерил си на кого да вярваш“. Ето, както виждате мама е тук, всичко е наред.
Майката:
- Да, тя ми разказа, че са идвали и са взимали деца и че нея са я крили.
- Баба ѝ и дядо ѝ са я крили?
- Да, баба ѝ и дядо ѝ, други хора, които са били там с момичето. Казаха ми, че са се опитвали да я вземат и аз съм им много благодарна, защото просто не мога да си представя как щеше да бъде... Добре, майката я няма с нея, бащата го няма с нея, но баба ѝ и дядо ѝ са там, как така ще я взимат от баба ѝ и дядо ѝ. Изобщо не разбирам как е възможно да се взимат деца от родителите. Все едно какви родители. Любящи родители е най-добре. Но искам да знам – за какво ги взимате и къде?
- Най-важното е къде, да.
Военнослужещ:
- Защитавахме централната част на Бахмут, защитавахме граждански домове. Натъкнахме се на дом, от където, от мазето, започнаха да излизат граждани, да бягат и каха, че в мазето има деца. Имаше дете на 11 години, малко момиченце, изплашена, баба ѝ и дядо ѝ също, отначало те отказаха да излязат, помолиха да евакуираме внучката. При евакуацията на внучката по нас беше открит огън, стреляха и със снайпер, като стреляха не по нас, а стреляха насочено към малкото момиче. При евакуацията, наложи се да я прикрием с нашите бронежилетки. Всичко мина благополучно, отведохме момичето, след това се върнахме и евакуирахме бабата я дядото.
Детето:
- Накрая, когато ме извеждаха, с мен вървеше Вася снайпериста, руснак. Той ме прикриваше, а имаше и още един, не помня как се казваше, но той също ме прикриваше. Когато от девететажния блок по нас започна да стреля снайперист, Вася зад мен ме прикриваше. Аз вървях с първия човек, а от бронежилетката отхвърчаха куршуми, летяха и над мен. По другите не, именно по мен. Но не ме раниха, всичко е наред. После докато пътувахме, замалко да се натъкнем на мина, [описва мината]. Казаха, че тя вече е отработена, но когато по нас стреляха с куршуми, беше...
- А как мислиш, защо и кой може да е стрелял по теб?
- Не трябва да ругая, така разбрах, нали?
- Може, ако искаш.
- Няма да ругая, имам добро възпитание.
- Но май изобщо нямаш прилични думи?
- Изобщо нямам.
- А как смятате, тя променила ли се е за тази една година?
Майката:
- Да. Много е голяма. Тя не е на 11 години. Тя е много по-голяма. Твърде много е преживяла.
- Твърде много лошо, за съжаление.
- Да. Което не е трябвало.
- Какви са плановете ви за бъдещето? Какво искате да направите нататък?
- Това, което сме имали смелостта да обсъдим, това и ще направим.
- А какво сте обсъждали? Ако не е тайна, разбира се.
- Ще живеем, ще се радваме на живота, и че сме заедно. Ще се наслаждаваме на живота.
