- Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
- 17 Юли 2021
- 8060
- 33
- Новата ви книга е посветена на “изкуството да бъдеш французин”. Как бихте определили Франция? Култура, география, история ли е тя?
- Тя е всичко това наведнъж. Защото да определиш Франция чрез нейната историята, означава да забравиш географията ѝ. Да я определиш чрез географията, означава да забравиш нейната геология. Ако го направиш чрез историята, означава да забравиш нейната геология, география, език, литература и т.н. Франция е география, богата на история, която изкристализира в нещо цивилизационно неопределено, което ясно се улавя в нейната музика, литература, език, гастрономия, вина, философия, пейзажи, живопис. Това е стил, тон, начин на съществуване и поведение, дух, който философите или мислителите на цивилизацията са коментирали - Кант, Хегел, Тойнби, Ели Фор, Кайзерлинг, Малро… Това е Дебюси срещу Антон Брукнер, това е телешкото варено срещу чийзбургера, чашата сухо бяло вино срещу металната кутия Кока-Кола, невероятните сирена, които плашат останалата част от планетата с вонята си, това са замъците на Лоара срещу тези на Луи II в Бавария, това е Бергсон срещу Хегел, това са всички пейзажи на великолепните френски провинции, включително отвъдморската, и то в ограничено пространство, срещу милионите квадратни километри на руската тундра, Шарден срещу Греко, Дьо Гол срещу Мусолини.
- Казвате, че Франция безспорно има “християнски корени”. Какво имате предвид? Въпреки че сте атеист и антиклерикал, разпознавате ли се в това наследство и съжалявате ли за неговото отслабване? Защо?
- Преди християнството Франция очевидно има галски, римски, келтски, викингски корени. Но покръстването на Кловис, което е част от интелектуална схема, вече използвана от Константин, според която покръстването на един човек води до покръстването на земята, над която властва, поставя Франция в положението на наследница: гръко-римската цивилизация се застъпва с юдео-християнската цивилизация. Така че Франция е цивилизационна сплав, която смесва платоническия идеализъм за теологията, практичния римски дух за правото, еврейския монотеизъм за религията, католицизма за цезаропапизма.
След това Ренесансът променя цивилизационната крива чрез заличаването на свещеното, въплътено от Просвещението, чието въоръжено крило е Френската революция. Краят на свещеното се застъпва със следващата цивилизация, която вероятно ще бъде постхуманистична. Нищо не може да попречи морално на нейната поява, която се случва с настоящите прегрешения, които никоя етика, нито един морал не могат да спрат. Изкуственият интелект, който създава химери, направени от хора и животни, превръщането в стока на живите хора, премахването на естествената природа за сметка на културната измама, представлява варварство, което един ден ще бъде наречено цивилизация. Ние сме в нихилистичното време на застъпването, в което се застъпват разложението и живота.
Аз съм син на тази стара цивилизация, по-близък до телешкото варено, отколкото до клетъчно клонираното месо, към което вървим с бързи стъпки. Христофор Колумб на тази нова цивилизация се нарича Елон Мъск. С оглед на това, което ни очаква, и с оглед на “будната” (woke) идеология, която работи за появата на тази нова цивилизационна парадигма, разбира се, че съжалявам за юдео-християнската цивилизация. Боря се за нея.
- Франция е също страна на литературата. Изтъквате значението на наследството на Монтен, Декарт, Рабле, Волтер, Мариво и Юго. Как тези шестима писатели изиграха, всеки по-свой начин, централна роля в изграждането на френския дух? Как се допълват?
- Всички вярват в Бог, никой не е атеист. Монтен изобретява френската литературна и конкретна, реалистична и иманента, прагматична и, бих казал, популярна философия, без която Декарт не би бил възможен, следователно Паскал или Спиноза, т.е. след тях европейското Просвещение. Много преди Сервантес, Рабле измисля европейския роман, като връща на реалното и конкретно тяло, което яде, пие, оригва се и пикае, ако ми позволите неговия регистър, неговата истина, на която се подиграваше християнската теология, очарована от целомъдрието на Йосиф, девствеността на Мария, страданието и смъртта на Иисус, който е ял само символи - хляб, вино, риба -, и славното тяло на възкресението.
Волтер изобретява иронията и лекотата да се разглеждат всички теми в дълбочина, това е много френски маркер. Мариво създава високопарността, която е изкуството да се харесваш и съблазняваш чрез езика, речта, дискурса, словото, думите, друга френска особеност. Той е противоположност на Сад, който е мозъкът на насилниците и приятел на деконструктивистите. Що се отнася до Юго, Юго от “Клетниците”, тази книга е шедьовър, той дава хоризонт в политиката на най-онеправданите извън всяка политиканска идеология, която призовава към кръвопролитие. Спомнете си последните страници на “Деветдесет и трета година”!
- Противопоставяте Монтен на Декарт. Защо?
- Монтен не се интересува от създаването на метод и предлага, в духа на античната римска философия, да се мисли с цел изграждане и водене на философски живот, а не да се дърдори, както е често при гърците. Декарт е човек на метода. Първият, който философства много стриктно, не се харесва на професорите, които често властват във философията и смятат, че да философстваш, означава да създаваш понятия и които преподават етика, но живеят като сутеньори. Вторият, който работи в кабинет, обявява, че няма да пипа религията на своя крал и дойката си, той е внимателен с властите и разработва метод, който може да се преподава, без да оказва никакво влияние върху всекидневния живот. Монтен е нечистата съвест на професорите по философия, Декарт е чистата им съвест. Първият е четим и четен от всички; вторият - от специалистите по философия.
- С апетита ви към живота имаме чувството, че се идентифицирате с Рабле, дори с Гаргантюа. С Юго също ли?
- Не се идентифицирам, в това няма никакъв смисъл. Те са гиганти на цивилизацията, в нашата конфигурация на срив на цивилизацията вече има само посредственици, включително и аз! Кой би бил днешният Монтен, Рабле, Волтер? Кой би бил Юго? Да бъдем сериозни… Но тази гениална серия наистина ми е любимата. Това са майстори, които по-скоро вдъхновяват, отколкото да дават поводи за идентификация.
- Пишете, че нашата епоха вече не позволява човек да бъде раблезианец, картезианец, волтерианец, да се прави на Мариво и да се позовава на Виктор Юго? Защо?
- Защото раблезианското тяло е завръщане на потиснатото от християнското тяло: то яде, пие, оригва се, пърди и пикае, ако ми позволите да използвам неговия регистър, и защото всички тези неща вече са организирани от хигиената, която насърчава тялото без плът, без мазнини, без холестерол, без триглицериди, без албумин, без захар, без пол, без кръв, без тютюн - но все пак с хашиш и кокаин. Рабле възхвалява естественото тяло. Нашата епоха обаче работи за появата на противоестествено тяло.
Защото картезианството е първенство на разума за изграждането на истина, докато нашата епоха привилегирова страстите, за предпочитане тъжни, емоциите, чувствата, за да произведе мнения, представяни шумно като истини.
Защото хуморът, който предполага интелигентност, която се оказва най-малко споделяното нещо в света, откакто училището работи за методичното и съзнателното ѝ разрушаване, за да замени гражданина с Оруелов консуматор, се превърна в чужд език. Настани се идеологическата насмешка, която позволява да обиждаш и презираш под прикритието на шеги, написани и изричани от журналисти, които разполагат с клакьори, на които се плаща с парите на данъкоплатците, за да се кикотят на фалшивите шеги на статисти.
Защото в епохата на неофеминизма, който признава, че ненавижда мъжете, и твърди, че всеки мъж е потенциален, ако не и реален насилник, веднага щом си отвори устата или се усмихне в присъствието на жена, Мариво ще бъде хвърлен на народния съд, по силата на юриспруденцията на “Издай свинята” и «MeeToo».
Защото Юго, с неговата загриженост за народа, щеше да бъде смятан за суверенист, популист, демагог, следователно войнстващ националист, сравним с петенистките сподвижници на Адолф Хитлер - ако съдя по метода на Бернар-Анри Леви, голям постомедерен заместител на метода на Декарт.
- Щеше ли Волтер отново да бъде хвърлен в Бастилията в наше време?
- Днешната Бастилия е цифрова. Той щеше да бъде разпънат на позорния стълб на социалните мрежи заради своето творчество. Щяха да изгорят виртуално пълното му творчество, защото в него има антисемитизъм, женомразство, фалокрация, хомофобия, ислямофобия. Между другото, днес той не би намерил издател, което е най-добрият начин да бъде затворена устата на онзи, който мисли извън рамките на политическата коректност - “будната” идеология и “културата на отмяната”, които произтичат от Френската теория (French Theory), както се казва на господстващия език…
- Кои са историческите фигури във вашия Пантеон?
- Цинцинат, който поема поверената му власт, преди отново да хване ралото на полето. Спартак, който доказва, че една империя, дори и да е велика като Рим, може да бъде поставена в затруднение, дори в опасност, ако приеме идеята, формулирана по-късно от Ла Боеси: “Решете се да не служите вече и вие сте свободни”. Тиберий Гракх, защитник на плебса, който иска народът да има своя дял от римската торта. Марк Аврелий, който се опитва да води делата на империята като философ стоик. Монтен, когато работи с Анри IV, за решаване на разцеплението, породено от религиозните войни. Шарлот Корде, спечелена за жирондинските идеи, читателка на “Животът на великите хора” на Плутарх и трагедиите на Корней, нейният прадядо, която си представя, че може да спре кръвожадната ярост на якобинците, като убие Марат, фалшив приятел на народа, знайки, че ще плати с живота си за това. Началникът на щаба на Комуната Луи Росел, който отказва изгнанието, предложено от Тиер, и плаща за това с екзекуцията си на 27-годишна възраст. През ХIХ в. работниците прудонисти, които искат пацифистки и прагматичен френски социализъм, пълна противоположност на войнствения и идеалистки марксистки социализъм. И всички скромни и сдържани работници, достойни и честни, които въплъщават “общото благоприличие”, скъпо на сърцето на Оруел. И накрая, генерал Дьо Гол, заради всичко, което беше и правеше, пишеше и и живееше. Никой след него…
- Непрекъснато повтаряте, че нашата цивилизация е обречена. Тогава защо пишете тази книга на предаване, адресирана към 20-годишни младежи?
- Защото на “Титаник”, когато капитанът съобщил, че корабът ще потъне, все пак трябвало да се изживее корабокрушението. Нямало никаква полза да се пищи… Това, което ни остава в тези случаи, е да потънем елегантно. Корабът потъва в един момент, отнася всичко, но поне умираме живи. Искам да умра жив, когато корабът започне да потъва във вълните. Иска ми се онези, които ще преживеят повече от мен този дантевски срив на нашата цивилизация, да имат полезно тонизиращо лекарство.
Превод от френски: Галя Дачкова
