"Когато съм сам в градината на къщата ми в Шамбоа през нощта, винаги си казвам в шумолящата тишина на космоса, че това е най-красивото място на света! Че човек би могъл да протегне ръка, за да докосне звездите - въпреки че, трябва да призная, в мавританската пустиня установих, че жителят на Шамбоа няма да успее първи… Селото спи, всичко е тихо, понякога се чуват нощни птици, кукумявки и улулици, жаби, бълбукането на Дев, която тече като реката на Хераклит. Има красота, ако щете, но и нещо повече тук, недалеч от гробището, където почива моят баща, земна енергия, без която не бих бил това, което съм".
Малък философски наръчник за лятото в епохата на просташки хедонизъм от Мишел Онфре

 

- Голямата ваканция се завръща след дълги месеци под властта на Covid. Кои са приоритетите според вас? Да не правим нищо, да препрочетем класиците, да възстановим връзките с близките си, да се забавляваме, защото времето ни е преброено? Нещо друго?

 

- Във философията, както и навсякъде другаде, аз съм номиналист, т.е. не есенциализирам нищо, което е обратното на философската институция, която живее само от това. Така че не есенциализирам ваканцията. Ваканцията на майка ми, която е пенсионирана чистачка, на малкия ми брат, който скоро ще навърши 60 г. и работи като механик в кариера, на снаха ми, която е лавкаджийка, очевидно не са същите, нито подобни на моя. Те не се подчиняват на едни и същи физически, психологически, духовни, икономически потребности. Стига човек да е в добро здраве, пенсинирането е една дълга ваканция. Ваканцията на един ръчен работник, който се уморява в работата, като брат ми, изнуряван от три десетилетия от тежък диабет, не е същата като на интелектуален работник, който изпитва удоволствие от работата си, като мен… Ваканцията на човек, който разполага с покупателна възможност, не е същата като на онзи, който трудно връзва месеца. Преди да направим теория на ваканцията, би трябвало да ѝ направим социология.

 

От своя страна, никога не бих могъл да си представя, произлизайки от средата, от която идвам, че животът ми би могъл да бъде толкова щастлив: работата ми наистина е моята страст, чета, водя си бележки, пиша книги, канят ме в медиите, за да говоря за тях, изнасям конференции, на които идва многобройна публика, достатъчно голям брой читатели ми позволява да се изхранвам с перото си: каква ваканция бих могъл да си измисля? За мен няма разделение между седмицата и уикенда, обикновените и празничните дни, трудовата година и ваканцията, Коледния ден и делничния ден. Работя постоянно. Да кажем, че ваканциите на другите малко приличат на моята: по-малко увличан от пяната на нещата чрез хорската пяна, мога да работя по десет часа на ден. Тези дни: по възхвала на Лукреций за бъдеща книга.

 

- Сред многобройните поуки от епизода Covid  беше внезапното разкъсване на социалната, понякога дори семейната връзка, поради здравната криза. В общество, постоянно подвластно на изкушението на индивидуализма, не е ли най-неотложната задача възстановяването на тази връзка?

 

- Връзката не е само физическа. Можехме да си пишем, да си говорим, да се обаждаме по телефона, да разговарявем чрез Skype. Невъзможността да се срещнем физически може би изясни отношенията, които поддържаме с един или друг. Толкова много връзки са лесни, повърхностни, лековати, светски, несериозни, суетни, че неизбежно карантината беше възможност за някои да изчистят отношенията си. Струва ми се, че в семейството принудителното съвместно съществуване и съжителство можеха да станат вбесяващи при тези обстоятелства… След като работата и външните дейности изчезнаха, някои се оказаха обречени на среща лице в лице, която вероятно е била тест за истината. Единият открива другия, за добро или за лошо, същото важи за децата, които може би са открили истинското лице на родителите си.

 

Смятам, че това изпитание ще разкрие, във фотографския смисъл на думата, истинската същност на отношенията, които всеки е имал с другите. С другите и със себе си… Възстановяване на социалната връзка? Вероятно. Но с кого и за какво? Ако Covid e сринал клатещите се сгради и в замяна на това е подсилил, дори създал други, да речем, че това не е нито нещо хубаво, нито нещо лошо: във всеки случай животът щеше намери други начини, за да постигне същите цели… Най-неотложното винаги е да градим истински отношения.

 

- Ваканцията донякъде е изкуство да не правим нищо. Но как да успеем да не правим нищо, когато изглежда страдаме от болест, която бихме могли да наречем вечно оживление? Или, ако предпочитате, как да постигнем бездеен живот?

 

- Да не правя нищо за мен е адът! От време на време във влака между Каен и Париж и обратно наблюдавам с невероятно изумление хора, които прекарват двата часа път, без да правят нищо… Виждам и такива, които прекарват това време, гледайки филми, без които, доколкото забелязвам, историята на киното може да мине. Има и плешиви и шкембести възрастни, които играят на електронни игри с очи, приковани в екрана в продължение на сто и двадесет минути. Това е триумфът на забавлението, в смисъла, който му е дал Паскал. Той говореше за билярд, за ритане на топка с крак, за лов на зайци или глигани. Все още сме там: спокойствието, тишината, съзерцанието, уединението са най-малко споделяните неща в света… Това обаче са най-ценните блага. Това са диамантените върхове на бездейния живот: вълнуващ вътрешен живот. Не поставям нищо над спокойствието, тишината, съзерцанието, уединението.

 

- Безделието не е ли висша, много философска дейност, тъй като позволява съзерцание и насърчава размишлението?

 

- Да кажем, че всичко зависи от безделника! Познавам някои, чието безделие едва ли води отвъд самите тях, а това не е далеч… Това е безделието на егоцентрика, на егоиста, на Нарцис, загубен в отражението си. Безделието на алкохолика в бара, на безработния, който вече не търси работа и прекарва дните си пред телевизора, пиейки бира, на мързеливеца, който като смок търси слънце, за да се препича, съгласете си, че това безделие едва ли е философско... В своя великолепен роман “Обломов” Гончаров е теоретизирал това безделие на проваления. Той е създал герой, свързан с определено поведение, обломовизма, което характеризира тази липса на структурна енергия, която води до апатия, провал, вътрешно вцепенение, вкаменяване, опредметяване. Това патологично безделие не ми се струва желателно. Това е безделието на зеленчука…

 

Що се отнася до това, което наричате “безделие”, за да квалифицирате една “висша философска дейност”, струва ми се, ако позволите, че думата не е подходяща. Защото подготовката за получаването на идеи, интуиция, вдъхновение не е правене на нищо: това е търсене на онова, което носиш, за да действаш. С други думи: да мислиш, дори да мислиш за мисленето. Безделието на Обломов е отрицателно: то не подготвя нищо и не води до нищо; това на философа е положително, то подготвя появата в теб самия на нещо повече от теб.

 

- Дълго време бяхте смятан за епикуреец. С други думи: философ, който желае да се наслаждава на удоволствията на съществуването. Все още ли се разпознавате в това описание?

 

- Да, разбира се. Но думата “епикуреец” има двойно значение: това е както последователят на Епикур, който е преподавал етичен аскетизъм, доставящ отрицателно удоволствие, атараксия (пълно душевно спокойствие), която се състои в наслаждението на състояние, в което не страдаш, така и човекът, който търси само материални наслади, без съвест, без морал, без етика, без добродетел. Съвсем очевидно е, че, за да заклеймят историческите епикурейци, включително самия Епикур, е било по-лесно да го представят за развратник, който развращава своите събратя, яде лакомо, повръща два пъти на ден, за да може да започне отново, ходи при проститутки, ласкае властимащите, говори неприлични думи, прахосва цяло състояние за храна, спи с жените от своята школа, всички обиди, изречени по негово време, вместо да атакуват неговите тези и да ги обявят за невалидни посредством критичния разум.

 

Преди малко ви споделих, че в момента работя по възхвала на Лукреций, именно за да обясня как той е мой житейски учител от четиридесет години… Но трябва да прочетете “За природата на нещата”, за видите, че има дълъг път от този текст до карикатурата за мен…

 

- Летните ваканци за повечето французи означават слънце, плаж, барбекю с приятели, игри на петанк и т.н. Можем ли да намерим смисъл в простото търсене на тези удоволствия?

 

- Да, разбира се, защото всеки намира удоволствието там, където може, както може, когато може. Знам, че някои биха платили цяло състояние, за да присъстват на финала на Световното първенство по футбол или на Олимпийските игри, което би било ужасно наказание за мен…

 

От друга страна, от тридесет години си казвам, без никога да го направя, че трябва да се регистрирам, за да присъствам на оперен спектакъл на Вагнер, чийто “Тристан” и “Тетралогия” обожавам. Но разбирам, че Байройт би могъл да бъде за някого същото наказание, каквото би било за мен да присъствам на тези спортни прояви. Не си мислете обаче, че няма да ми харесат барбекюто с приятели, слънцето или да се къпя в морето… И освен това не отказвам ида грая петанк, ако имам възможност!

 

- Не е ли именно лятната ваканция моментът, в който можем да се отдадем на житейските удоволствия, без да изпитваме никакво чувство за вина?

 

- Не мисля, че ваканцията е достатъчна, за да премахне чувството за вина, което е силен знак на нашата юдео-християнска цивилизация! Можем би дори повече от това, което правим, защото имаме време да го правим. Не ядем набързо преди да отидем на работа, оставяйки трезви. Изпитваме удоволствие да приготвим храна, да вземем аперитив, да пием студено розе, да любезничим със съседката на плажа, в къмпинга, на масата в ресторанта… Но чак да премахне чувството за вина! Освен това мисля, че Май 68-а направи повече, за да внуши чувство за вина, отколкото всички ваканции от един век насам!

 

- Докато някои често ви описват като епикуреец, други виждат във вас по-скоро стоик. Какво е за вас ваканцията -  ненаситност или въздържание?

 

- Разделението е работа на професорите по философия, които искат да сложат философите в кутии. Университетските преподаватели много обичат да откриват периоди при Монтен, последният от нашите римски мислители: бил стоик, после скептик, после епикуреец… Всъщност Монтен е бил всичко това едновременно, в зависимост от часа, момента, случая, обстоятелството! Погледнете “Нравствените писма до Луцилий” на Сенека, които са шедьовър. Сенека посвещава събеседника си, като възхвалява пред него заслугите както на стоическата, така и на епикурейската мисъл! Да кажем, ако трябва да навлезем в технически подробности, че стоическата метафизика и космогония ми подхождат по-малко, отколкото епикурейската физика и космогония. Не се подписвам под стоическия пантеизъм, в замяна на това съм съгласен с радикалния материализъм на епикурейците. Но ако трябва да сляза от небето на идеите, ваканцията за мен е аскетизъм на квадрат. Да речем, че се намествам във ваканцията на другите и се фокусирам напълно върху това, което най-много обичам на света: да чета и да пиша…

 

- Ваканцията е идеалният момент, за да се опитаме да забравим за себе си и да посветим малко повече време на другите. Кое според вас е успешното приятелство?

 

- Приятелство на висотата на приятелството! Най-малкото на висотата на представата, която съм си изградил за него, както и за други неща, която е по-близо до екзистенциалните антични стоически и епикурейски мъдрости, отколкото до мекушавите приятелски връзки или вялите съвременни другарства. “Приятелите”? Много малко за мен…

 

Казах ви, че съм номиналист: не вярвам в платоническото приятелство, в идеята за приятелство, в устните декларации за приятелство, в големите прокламации на приятелство. Вярвам обаче във всичко, което показва, че то наистина съществува, а именно в доказателствата. Доказателствата за приятелство трябва да се дават непрекъснато, иначе то линее, увяхва, умира. Приятелството не е Граал, постигнат веднъж завинаги. Това е добродетел, която се проявява всекидневно, която може да преживее както върхове, така и бездни, същински страсти или истински скарвания, защото приятелството не позволява всичко… То не позволява например да се държиш неприятелски със своя приятел! Това е най-малкото, което може да се иска. Наясно съм, че поставям летвата високо…

 

- С наближаването на ваканцията повечето женски вестници препоръчват на читателките си “да отпуснат”. Как разбирате този израз от психологизиращия жаргон?

 

- Мразя този израз толкова, колкото и “да се погрижим за себе си”! Зад тези глупости се крие целият бизнес на личностното развитие! Какво е това, което трябва да се отпусне? Кой какво е хванал? Кога и как? С кой захващащ орган? Освен това ми се струва, че алпинистите биха отбелязали, че отпускането означава да изпаднеш в празнота и да загубиш живота си…

 

Не мога да не свържа този израз с предписанието за регресивно отпускане на сфинктерите от един г-н Диафориус  психолог… Честно казано предпочитам неговата противоположност, неговата противоотрова: “Вземете се в ръце!”. Но епохата е в култ към отпускането, а не към напрежението на волята и мобилизацията на волята. Тя е отдадена на просташкия хедонизъм, със сигурност не на нов стоицизъм.

 

- Често чуваме, че епидемията от Covid е нанесла тежък удар на желанието за туризъм и бягство. Трябва ли според вас да се откажем от далечните пътешествия и откриването на екзотика?

 

- Екзотиката може да бъде неподвижна: тя е по-скоро в погледа, отколкото в гледаното нещо. Екзотиката се изостря при всяко екзотично присъствие в света. Понякога съм се оказвал на места, които другите биха нарекли екзотични - на скалните пътеки на Маркизките острови, на хълмовете Нгонг в Кения, на кораб на няколко метра от айсберги отвъд полярния кръг, в дзен градина, близо до Киото, където приятел, който живее в Япония, ме заведе и в която нямаше нито един турист. Екзотиката обаче не е в тези места, а в погледа, който отправях към тях. Така че мога да открия отново този поглед, когато гледам как расте плачещата върба, която засадих с брат си в градината на къщата ми в Шамбоа, близо до Див, реката, която минава през селото.

 

Погледът се възпитава. Но кой, кога и къде учи хората как да гледат в свят, в който вече има толкова много за гледане? Видях с очите си мъртви очи, неспособни да погледнат направо към пирамидите в Луксор, Големия канал във Венеция, Императорския форум в Рим, Партенона в Атина, освен чрез обектива на мобилния си телефон, със самите себе си на първи план, за да се оправдае съществуването на тези паметници, преминали през историята.

 

Екзотиката тук би била да хвърлим смартфона във водата на фонтана “Треви”, за да го видим истински: тогава бихме видели това, което наистина трябва да се види, а именно трептящата аура на всяко творение, способно да зареди Прустовата памет. Масовият туризъм се превърна в масово консуматорство. Връщайки се от ваканция, някои казват, че “са правили музеи”, незнаейки, че целта на онези, които след Френската революция са искали музеи, е била музеите да ги правят, с други думи: да работят върху изграждането на погледа, така че да бъде възможна преценка на вкуса. Трябва да се научим да откриваме екзотиката тук и сега, там, където сме. Тя не е във физическата география, в далечно място, а в съкровената география, в мисловно пространство.

 

- Вие самият по-склонен ли сте да търсите голямата далечина или да преоткриете много близкото? Друг въпрос: ще останете ли във Франция това лято или ще заминете в чужбина?

 

- Това не е съвсем същият въпрос… След това, което току-що ви казах, не бих противопоставял “голямата далечина” (между другото къде започва “голямото” на голямата далечина?) и “много близкото”, защото, извинете ме, че се повтарям, смятам за по-правилно да потърся голямата далечина в много близкото, докато някои биха искали да открият много близкото в голямата далечина и отчаяно търсят пържола с пържени картофи и бира под платното на палатка в Сахара.

 

Що се отнася до другия въпрос, имам късмет, че имам къща в Сен Пиер, Мартиника, купена след инсулта, който направи зимата мъчителна за мен. Впрочем в момента коригирам интервюто ни с изглед към Карибско море… През останалото време ще отида да се видя с приятели - в Корсика, Тулон, Бордо - и ще работя на бюрото си в Шамбоа с изглед към покривите в моето село, църквата и кулата на замъка - снимката на това, което виждам, служи за корица на книгата ми “Изкуството да бъдеш французин” (Art d’être français).

 

- В “Карта и територия” Мишел Уелбек призовава Франция да осъзнае, че нейното наследство (паметници, пейзажи, култура, начин на живот) е първото ѝ богатство. Споделяте ли тази идея?

 

- Той е напълно прав. Но самоомразата,  характерна за нашата епоха, ни лишава от тази мъдрост. Нашите кухни, региони, пейзажи, езици, диалекти, климат, геология, паметници, праисторически пещери, мегалити, романски църкви, катедрали, градоустройството на нашите градове, когато, както в Нормандия, те не са били разрушени от американските бомбардировки през юни 1944 г., нашите домове на писателите, лозарски райони, вина, крайбрежие, без да забравяме департаментите и отвъдморските територии, които толкова често пренебрегваме - рядко се казва например, че най-голямата граница на Франция е с Бразилия, защото забравяме Гвиана… -, всичко това заслужава възторга, ако не на държавата, то поне на френския народ.

 

- Знаем, че обичате да съзерцавате нормандските пейзажи и да наблюдавате звездите през нощта. Не започва ли урокът за красотата на света в края на собствената градина?

 

- Когато съм сам в градината на къщата ми в Шамбоа през нощта, винаги си казвам в шумолящата тишина на космоса, че това е най-красивото място на света! Че човек би могъл да протегне ръка, за да докосне звездите - въпреки че, трябва да призная, в мавританската пустиня установих, че жителят на Шамбоа няма да успее първи… Селото спи, всичко е тихо, понякога се чуват нощни птици, кукумявки и улулици, жаби, бълбукането на Дев, която тече като реката на Хераклит. Има красота, ако щете, но и нещо повече тук, недалеч от гробището, където почива моят баща, земна енергия, без която не бих бил това, което съм.

 

- В нашата епоха, която изглежда иска все повече да се ускорява, ваканцията позволява да забавим темпото и да се опитаме да различим най-важното. Какво е то за вас?

 

- Да водя философски живот. С други думи: съществуване, което съвпада с това, което мисля, което пиша. Да поставя философията в живота си и живота, моят живот, във философията. Баща ми казваше понякога, че “някой е добър”. Можеше да каже “хубав човек”, но това не беше в речника му. Мисля, че стремежът към това е достатъчен за живота на един човек.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

кратък дискурс по Плотин и Окам на 27.07.2021 в 12:17
Добре че са философите да напомнят на конвенционалисти и всякакви други консенсусни натури, че реалността е противоположна на обичайното - колкото хора, толкова и светове. В едно такова изказване се таи заряда срещу всякакви уравниловки и напоследък - спрямо мераците за медицински фашизъм. Философията е самата смърт за всякакво оправдание на всякакви корпоративни диктатури. Защото последните са следствие на играта на чистото количество, и се наместват в най-лошите последствия на математиката и механиката, докарани до царствения трон от епохата на демокрацията и масовизацията. А на свой ред номинализмът е най-здравата философия, както неведнъж сме изтъквали тук, във форума. И не правете като Дугин - да смесвате номинализма с буржоазния индивидуализъм - самият буржоазен индивидуализъм е криворазбран номинализъм, а не негово следствие, както го мисли Дугин. За номинализма още един път накратко: съществува само Бог, и всякакви останали умножавани същности са само имена, които се извеждат откъм и чрез Божието Име, чието друго име е Единното.
Мисленето си е работа, където и да си наистина на 27.07.2021 в 14:05
но като при всяка работа резултатът зависи от условията на работене. Интервюираният не е ясно доколко си дава сметка за това, но щом пише за французи и е доволен от резултатите, едва ли ще измисли нещо кой знае колко различно от досегашното. Това прави подобни мислители плитки и скучни, обичащи да се заяждат за дреболии за да не заспят читателите им, избягващи тежките въпроси и конфликтните теми защото ги четат хора на които е нужно спокойствие и добро настроение след вечерята. Само че Франция не винаги е била в спокойни времена и те май вече определено свършиха за всички. А тъй като условията на мисленето определят резултатите от него, очакваме нещо друго от чувствени анализи на античните класици.
абв на 29.07.2021 в 15:58
Какво е Бог? Според мен Бог е тъмната материя и тъмната енергия и то живите тъмни материи и енергии, като има и мъртви, или материални тъмни материя и енергия. Това е Бог Отец и Бог Майка, както и да се отричат от съвременните богослови. Човек не е успял със своите микро уреди да улови тъмните материя и енергия, защото те са абсолютно микроскопични. Прави се електронен колайдер в Церн, но хората досега не са успели да засекат тази материя и енергия. Тъмната материя и енергия се подчиняват на хората. Когато се молиш на Бог Отец или Бог Майка, това става само чрез Исус Христос. Бог Отец и Бог Майка, които ще наричам само Бог Отец, но те са заедно, та те изпълняват всяка молба. Молбата е учтива форма на заповед, и също и молитвата е учтиво нареждане на Бог Отец, който изпълнява всичко, всяка молитва, но трябва да се знае как. А то е да бъде чрез Христос. Част от Бог Отец е душата на човека, която Бог е вдъхнал в човека, когато го е направил от кал. Аз съм гностик, от гносис, което ще рече знание, като аз искам да знам как става всичко писано в Библията - Бог Слово. Душата е разположена в сърцевината на ствола на мозъка. Самият Христос е в човека, като той е в ствола на мозъка. Подкорието на мозъка е носител на Святия Дух. Святия Дух е знанието, таланта, геният в човека. Всичко направено от човека е от Святия Дух в човека. Иконите са също от Святия Дух в човека. А Бог Слово идва от дълбините на мозъка на човека. Така човек е носител на четири единния Бог и сам е Бог, защото може да мисли със 100% от възможностите на петте си мозъка, цялата си нервна система, разума си, който е в кората на големите полукълба на предния мозък, и ума. Всичко което каже , мисли, напише човек, или е заснет с камера и показан на телевизора става реалност, когато отиде до ствола на мозъка на човека. А освен това и се кодира в подсъзнание(подкорие) и съзнание(разума) на човека Даже Христос, който казва, че му се е дала цялата власт на небето и земята, всъщност е използвал точно това свойство на човешкия мозък, да може да стига до ствола на мозъка си и така да добива тази власт. Сега чрез Информационното поле съвсем свободно може да се достига до ствола и сърцевината на мозъка и подкорието и да се черпи мъдрост, и да става това което мисли, каже или напише човека. Дори телепатията става чрез Информационното поле. Проблемът е , че това което казва трябва да отговаря на истината за нещата и явленията. Ако не е истина, не се случва, а и всеки човек има право на свободен избор и може да взема решения, по истини, само ако той свободно пожелае това. Или всеки има право на свобода и свободен избор, но на базата на християнската ценностна система. Всичко това е футуристично, но вече се случва сред хората

Напиши коментар