- Автор: Фредерик Бегбеде
- 03 Юни 2021
- 5654
- 54
Снимка: Jean François Paga/Opale via Leemage
Целта на произведението, което държите в ръцете си, е да каже, че литературата не трябва да се подслажда, изчиства или прочиства. Най-добрите книги често са похотливи, покрити с храчки, непристойни, те експлоатират най-воайорското в нас, излагат на показ това, което обществото би искало да скрие, разкриват мрачното лице на нашата човешка природа, създават красивото с перверзното, изследват границите, надхвърлят ограниченията, нарушават забраните. Но преди всичко: те се бъркат в онова, което не ги засяга.
Добрата книга е тази, която не дава уроци.
Никога не бих си представил, че първите ми две есета за литература, публикувани през 2001 и 2011 г., ще имат проницателни имена: “Последен опис преди ликвидацията” и “Първа равносметка след Апокалипсиса”. Започнах този 3 том, докато полицията стоеше на пост пред книжарниците, затворени от правителството на Франция. Уверявам ви, че бих предпочел да греша, но краят на моя свят наистина настъпи през 2020 г. Мислех си, че съм песимист от естетизъм, докато без да искам съм предчувствал бъдещето. Преди едно или две десетилетия описвах литература, заплашена от смърт: сега официално, от март до ноември, тя беше смятана от държавата за несъществена дейност. “Библиотека за оцеляване” (Bibliothèque de survie) е ръководство за борба, публикувано през 2021 г., в свят, в който продажбата на книги е забранена от биополитическата система; терминът не е мой, а на Мишел Фуко. Така той нарича контрола на държавата върху нашите тела (в “Надзор и наказание”, 1975 г.). (…) Трябва ясно да видим нещата: затварянето на френските книжарници от Министерството на здравеопазването бе завършекът на един процес на унищожаване на литературата, започнал много преди това. Делириумът на цензурата е по-ранен и дълбок. Той произлиза от културата на отмяната (cancel culture), родена от американската политическа коректност, започнала през 90-те години.
Тук трябва да направя едно признание, което ще разочарова моите фенове: аз съм политически коректен. Отказът да бъдат публикувани сектистки, расистки или хомофобски текстове ми се струва абсолютно необходим. Ако съм на вечеря и чуя сътрапезник да нарича някого “мръсна кучка”, “мръсен негър” или “мръсен педераст”, ще взема стол и ще го хвърля върху него - защото, опасявам се, с малките си юмруци няма да постигна никакъв резултат. Започнах кариерата си на литературен хроникьор в списание Globe през 80-те години. Борех се срещу рекламния расизъм в “9.99 лв.” през 2000 г. Заснех гей сватба преди тази институция да бъде легализирана във Франция (“Любовта трае три години”, 2011 г.). Написах роман и филм, за да се боря срещу сексизма, расизма, трансфобията и педофилията в света на модата (“Помощ, простете”, 2007 г., и “Идеалът”, 2016 г.). Дори бях хуморист в сутрешното предаване на “Франс Ентер” в продължение на три сезона, което ще рече, че съм дал гаранции за конформизъм. Но днес съм принуден да призная, че политическата коректност разрушава свободата на изразяване по много начини, всички много любезни. Общото между здравната криза и cancel culture (културата на отмяната) е хиперчувствителността.
Навлязохме в изнежена ера.
Не само, че вече не приемаме да сме болни, ние отказваме дори да се притесняваме. Всички се държат като ченгета: на улицата, ако някой минувач не носи маска, и в Туитър, ако някой напише изречение, което не ни харесва. Критикуваме полицейската държава, докато проблемът сме самите ние: гражданите полицаи. Защо всички са станали толкова докачливи?
За да се борят срещу дискриминацията, в крайна сметка дисквалифицират книги заради пола на техния автор, съдебното му досие, рождената му дата, социалния произход или цвета на кожата му. В крайна сметкат искат забраната на творби, чийто автор не е примерен гражданин, или чиято биография не съответства на темата, за която говори, и окастрят ръкопоси, съдържащи пасажи, които могат да обидят малцинство. Някои искат авторите, с които не са съгласни, повече да не бъдат канени в медиите; други се хвалят, че вече не четат произведения, написани от лица от мъжки пол. Идеята за политическата коректност беше благородна, но имаше един недостатък: тя предполагаше, че литературата има мисия и че тя е да възвисява човешкото съзнание, да показва пътя към по-добър свят, да изрича доброто, без да бъде очарована от злото, да поучава масите, за да ги води към съвършеното щастие.
Това изобщо не е нейната роля. Както пише Филип Солер в последната си книга: “Литературата не е тук, за да разказва за доброто. Тя бие тревога” (Agent secret, 2021 г.). В Нидерландия социалните мрежи порицаха нидерландската преводачка на Аманда Горман, че е бяла. Изправена пред мащаба и злобата на полемиката, Марике Лукас Райневелд трябваше да откаже да свърши тази работа. Така навлизаме в свят, в който чернокожите трябва да бъдат превеждани от чернокожи. Това е отрицание на отварянето. Вярвах, че литературата служи именно за опознаване на това, което не познаваме. Преводачката не си “присвояваше” нищо: тя се опитваше да се постави на мястото на някоя друга. Единственото нещо, което се искаше от нея, беше да има талант. Автор, който говори за това, което не познава, може да бъде толкова блестящ, колкото и автор, който говори за това, което познава. Литературата трябва да позволява на хората на изкуството да си представят различен живот от своя. Въпрос на любопитство. При Рабле Панюрж казва на Пантагрюел, че е гладен на тринадесет езика, сред които гръцки, латински, баски и три въображаеми езика. Литературата е жаждата за общуване с всичко, което е чуждо. Това означава да искаш да погълнеш целия свят. Ако се забранява на писателите да говорят за живота на другите и на техния език, е все едно веднага да се затворят границите, да се забранят пътуванията, да се разделят окончателно хората едни от други. Опа, извинете, точно това се случва в момента.
Коригират се заглавия (“Десет малки негърчета” стана “Те бяха десет”, други направо са изтеглени от книжарниците (дневниците на Мацнеф). “Спящата красавица” е обвинена, че възхвалява изнасилването, “Отнесени от вихъра” се смята за расистки роман, така както и “Книга за джунглата” на Киплинг. Упрекват “Кармен”, че представя на сцената женоубийство, но какво да правим с “Битката на негър и кучета” на Бернар-Мари Колтес (1980 г.)? Трябва ли да се преименува тази пиеса “Битка на расизирани и месоядни животни”? А какво да кажем за “Как да правим любов с негър без да се уморяваме” на Дани Лафериер (1985 г.), този хипер-провокативен първи роман на академика от хаитянски произход, който разказва за разюздания сексуален живот на млад чернокож, който обладава бели жени в Монреал, слушайки джаз, за да си отмъсти за робовладелческата система? Ще го изтеглят ли от книжарниците или не?
Издателят на Брус Вагнер поискал от него да махне думата “дебел” (fat). Той описвал дебел човек, избрал това прилагателно. Подсказал му да напише “як” или “с телесно свръхтегло”, но не и “дебел”. Брус напуснал издателската му къща и публикувал последната си книга направо в интернет. В САЩ студенти по литература, шокирани от “Великият Гетсби”, искат trigger warnings (предупреждения към читателя), за да предупредят чувствителните хора, че Том Бюканън тормози брутално жена си Дейзи.
Филип Мюре беше прав: “С Империята на доброто, доброто се влоши”*. (…)
Будната култура (в превод на френски «culture ouinouin»*) се бори срещу расовите, социални, религиозни и сексуални дискриминации. Като политически коректен писател съм враждебен към всяка форма на расизъм, но също така знам, че ролята на романите не е да поправят несправедливостите. В действителност романите нямат никаква мисия. Целта на литературата не е съпротивлението, нито дори да коригират неравновесията в обществото. Сензационна новина: литературата няма друга цел, освен да бъде хубава и да доставя удоволствие на читателя. Към писането би трябвало да се приложи британското правило «never explain, never complain» (никога не се оплаквай, никога не се обяснявай - бел. пр.). Хубавата фикция е тази, чийто автор не обяснява нищо и не прекарва цялата си книга в хленчене. Трябва ли наистина да американизираме френското културно поведение? (…)
Литературната критика трябва да остане изцяло антидемократично изкуство. За бъдещето на френската литература е изключително важно изкуството да остане зона извън контрола на Империята на доброто. Да обобщя позицията си в едно изречение:
обичам моралистите, мразя морализаторите.
И се питам защо левицата винаги има този проблем със свободата. Защо хората, които са най-големите хуманисти и прогресисти, в крайна сметка винаги искат цензура, зачеркване, забрана? Напразно съм се смятал винаги за екоотговорен алтерглобалист, по този въпрос левицата остава загадка за мен. Не е ли възможно човек да бъде едновременно ангажиран и демократ?
В пиесата на Есхил “Евмениди” означава “Благосклонните” на старогръцки, но в латинската версия тези богини стават “Фуриите”. Какво са искали да ни кажат римляните? Че благосклонността разярява. Благосклонните имат змии вместо коси и кръвта тече в очите им. Посланието е ясно: не бива да се доверяваме на благосклонността, защото тя винаги се е израждала в делириум за сигурност. Това се е случвало в миналото, това се случва в момента и ще продължи за в бъдеще, докато има миловидни спасители на човечеството, които искат да наложат добротата си на всички онези, които са определили за злонамерени. От Античността доброжелателството е другото лице на авторитаризма.
В крайна сметка затварянето на книжарници, театри, кина и дискотеки не беше случайност: чрез напълно логична промяна здравното доброжелателство, превърнало се в конформизъм със сигурността, води до омраза към свободата да се събираме, да се ръкуваме и танцуваме, но също така да обсъждаме и размишляваме. За да се прилагат правилно бариерните жестове, трябваше всички да вървят в крак с другите, всички да се подчиняват на BFM, не бяха нужни дискусии, култура, интелигентност, само дисциплина.
Когато става дума за спасяването на животи, вече нямаме лукса да се съмняваме. Когато чуе думата “култура”, министърът на здравеопазването изважда пистолетаа си, а когато чуе думата “здраве”, министърката на културата си затваря устата. Дори ресторантите са места за разговор: затова трябва да се премахнат.
Хигиенизмът не е хуманизъм.
Превантивността е пуританство.
Неомакартизмът е неоянсенизъм**.
(…)
Изправени сме пред връщане на протестантския морал, враждебен към всяка фантазия и удоволствие, смятано за декадентско. В действителност преживяваме нова версия на религиозната война между католици (французи) и протестанти (американци)… заменяйки Бог с Туитър. Хигиената може да бъде физическа (мийте си ръцете и не целувайте никого), но също така и мисловна (забранено е да се мисли по начин, различен от този на властта, всяка политическа некоректност е наказуема с медийно прогонване). Уплахата и докачливостта на другите ни кара да приемем забраните и цензурата. И ето как един политически коректен писател се оказва, дори и тук, псалт на литературната некоректност. Или моята възраст, социален произход, белотата на кожата и моята токсична мъжественост в крайна сметка са предопредили вкусовете ми, без да забележа.
* «culture ouinouin» - култура на хленченето (бел. пр.)
** Янсенизмът е теологична доктрина в основата на религиозно движение, което се развива през XVII и XVIII век, главно във Франция. Определението на янсенизма е проблематично, тъй като янсенистите рядко са приемали това име, смятайки се само за католици. Те обаче имат някои характерни черти, като желанието за стриктно придържане към доктрината на Свети Августин за благодатта, разбирана като отрицание на човешката свобода, за да се прави добро и да се получи спасение (бел. пр.).
Превод от френски: Галя Дачкова
