- Автор: адв. Георги Димитров
- 10 Sep 2020
- 739
- 14
Снимка: Велко Ангелов, capital.bg
И те обявиха война. Както всяка война, и тази не се подчинява на правила – тя е брутална, жестока, подмолна, измамна. Рицарстването е непознато и дори вредно. Целта е една – нищо да не се допусне да се случи. Ако другото не помага, идва на ход шантажът – елементарен, като тези, които го прилагат. Разни типове, които по силата на налудничави събития са били министри, захранват с информация шантажистите. Намират се услужливи журналисти – за пари, срещу услуга или за да не излезе в друг вестник нещо и за тях.
Страхът. Това е двигателят на обществото ни. Или поне така си мислят шантажистите. Понякога бъркат. Защото човек не може да се страхува вечно, дори и ако има за какво. А ако няма за какво – тогава не може да се страхува изобщо. И не трябва. Е, могат да му спретнат нещо, като например заговор за убийството на някого, съпроводено с арести, но това няма да изтрае повече от седмица. Когато няма кого да атакуват конкретно, атакуват близките му или атакуват него чрез тях.
С ужас вчера прочетох едно КГБ-ейско мероприятие на първата страница на „Труд”. И се ужасих – все едно годината е 1952 или в СССР 1937.
Целта на публикацията беше Лозан Панов и един от съдиите, подписали се в негова подкрепа – един от онези над 250 съдии, подписали се в подкрепа на председателя си – ударът бе насочен срещу Евгений Стайков.
Веднага някой е претоплил, и то на неверен котлон, манджа отпреди повече от година и я поднесе на целокупния ни народ с един абсурден вкус. Услужливият журналист не е знаел, че не Евгений Стайков е човек на Лозан Панов, а обратното – по-скоро Лозан Панов е човек на Евгений Стайков, защото последният го е назначавал на работа. Когато Евгений се кандидатира за съдия във ВКС и се явяваше на изпити, Лозан Панов дори и не мечтаеше да става председател на този съд, а камо ли да протектира тази кандидатура.
Лозан Панов не стана известен с речта си „Не на страха”. Така мислят само тъпаците. Лозан Панов е достатъчно добре известен в дейността си като наказателен районен съдия, съдия от СГС, създател и първи председател на АССГ, автор на няколко книги по административно право и процес, докладчик по тълкувателно дело на ВАС и съдия от този съд, както и председател на ВКС. Тази негова реч го тури на топа на устата, послужи за повод да го очернят, оплюят, да му припишат всички смъртни грехове – от хомосексуализъм до някакви неясни връзки с дъщерите на Иван Костов, неясно участие в пътни инциденти. Писания с привкус на помия.
Евгений пречи на шантажистите. Пречи им още от началото на 90-те години, когато стана председател на районен съд в София по предложение от парламентарната група на СДС, без да е член на тази политическа структура.
Пречи им, защото, за разлика от тях, говори няколко европейски езика и не бърка Панчо Владигеров със Златю Бояджиев.
Пречи им, защото именно той не допусна решението на Международния арбитражен съд в Париж, с което видният приятел на червените ни служби Сократис Кокалис трябваше да гушне няколкостотин милиона долара от българската държава за информационната система на спортния ни тотализатор. (Пак този спортен тотализатор...)
Другарите не забравят тези неща.
Пречи им, защото е неуязвим в работата си. Защото беше председател на Софийския градски съд, после създаде и беше пръв председател на Софийския апелативен съд, който съд по това време беше с най-висока степен на професионализъм и правна грамотност в цялата страна.
Дейността му може да бъде разгледана и в АС при БТПП, където дълги години е арбитър, а преди това във ВСС, откъдето не му се налагаше да праща есемеси на министър-председатели.
Пречи им, защото нямат с какво да го водят на каишка. Не е хомосексуалист – даже напротив. Не е корумпиран в работата си, по тази причина няма и ред за професионалната му дейност. Не е обвързан с определени икономически или политически кръгове. У нас впрочем, а и за съжаление, връзката между тези кръгове винаги се пише със съюза „и”.
Тогава шантажистите удрят чрез централен високотиражен ежедневник, чрез първа страница на същия, описвайки събития отпреди повече от година, касаещи не самият Евгений Стайков, а единия от синовете му, без да са доказани и на йота. При това с тон на вече прочетена присъда по едно производство, което едва сега започва и има за своя основа елементарен облигационен спор. Намерил се е служител на прокуратурата и следствието, на МВР или на която и да било друга структура, която избирателно е захранила с информация точно определена медия, услужливо привлякла Стайков-младши точно сега като обвиняем. Показно за силата на тези, които го правят, и нека видят всички, които подкрепят Лозан Панов, какво ще им се случи, ако не оттеглят подкрепата си, както и нека гледат тези, които са решили да се включат в подписката – да им е ясно какво ги чака, ако овреме не се откажат.
Очаквах този вестник да попита например нещо за къщата на любовницата на Борисов в Барселона. Информацията идва от Владимира Янева и вероятно е вярна, защото й е подадена най-вероятно от един бивш вътрешен министър – самата Янева няма ресурса да знае тези неща.
Не очаквах да сплашва съдии от ВКС, колкото и скъпо да се плаща за кожата на един съдия.
Гнусотията допуска тези неща, но гносеологията не. Макар че тези, които са поръчали този материал, едва ли знаят какво е това гносеология. Пък не им е и нужно.
Милиционерският състав в съдебната система бе изначално подценен. А представители на този състав има вече навсякъде – във ВСС са 2-ма – Ясен Тодоров и Димитър Узунов, председателят на ВАС Колев, членът на КС Атанасов, зам. главният прокурор Сарафов, председателят на АССГ – списъкът би бил дълъг. В обществото се води дебат за това колко да са прокурорите във ВСС, но не се води дебат, а защо в този съвет има представители на Народното събрание, излъчени от политическа сила, която вече 2 мандата не е парламентарно представена – например РЗС. Който представител Яне Янев смело, честно и точно определя като „свой агент”, „сътрудник” и пр. при всичките си многобройни изяви напоследък в телевизионните студиа. Само формално погледнато това отговаря на правилата на парламентарната демокрация. Всъщност е елементарен комунизъм. Както всеки комунизъм.
Идеята за разделението на властите у нас е като безнадеждно разбитата ваза с лалета. Независимостта на съдебната власт е като мита за Данаидите и наливането на каквото и да било в делвата на тази независимост е напълно безпредметно при наличието на слугински ставащи на крака членове на ВСС при появата на неканения Борисов. Мечтата за „твърда ръка” и някакъв „умерен диктат” може и да се опитват да се олицетворяват с образа на председателя на ГЕРБ, но краят винаги е хленчещ електорат, разбрал твърде късно загубата си на свободен човек и изгубил контрола над изпуснатия от шишето дух.
