- Автор: Борислав Цеков, "Труд"
- 02 Дек 2020
- 5978
- 29
Приетата миналата седмица резолюция на ЕП предизвика противоречиви оценки. За управляващите тя е заговор на комунистите срещу Борисов, а за опозиционните u вносители - победа и европейски плесник за правителството. Отвъд партийните интерпретации, обаче е ясно, че и едните, и другите преувеличават.
Котерийните боричкания родиха резолюция, която за съжаление няма да помогне много на България. По-лошото е, че документът дава нова платформа за чужди домогвания, които увреждат дългосрочните национални интереси. Защото наред с основателните констатации за хроничните проблеми на днешното управление - корупция, клиентелизъм, слабости в правораздаването и др. - във въпросната резолюция бяха сложени три капки катран. Това са трите текста - за ОМО „Илинден”, за джендър-идеологията и за Истанбулската конвенция.
Има едно азбучно правило, когато на международно ниво се готвят подобни документи - правят се компромиси, за да се сглоби мнозинство и коалиция по интереси. Това е разбираемо, то е част от процеса. Целият въпрос обаче е докъде могат да стигат тези компромиси. И отговорът е безпрекословен - не трябва да увреждат дългосрочни национални интереси, не трябва да ерозират трайни позиции на българската държава по чувствителни за страната ни теми. Без съмнение Елена Йончева, Радан Кънев и останалите български евродепутати, които се съгласиха посочените три текста да бъдат включени в резолюцията и после ги подкрепиха, направиха абсолютно недопустими компромиси с националните интереси.
Последвалите лъжи и манипулации, че нямало такива текстове, че били „под линия” и затова едва ли не са без значение, са подигравка с българските граждани. И явно се разчита на партийния фанатизъм, който е склонен безкритично да оправдава всичко щом е „от наш'те”. Текстовете обаче не само ги има черно на бяло, а са изрични и еднозначни.
Първо, в т. 15 се казва, цитирам: “... призовава българското правителство..... да предприеме всички необходими мерки за ефективна защита на правата на малцинствата..... включително чрез изпълнение на съответните решения на Европейския съд по правата на човека”. Подчертавам - „чрез изпълнение”. И под линия, както се прави при съставянето на такива документи, са посочени кои конкретно са тези решения, които в основния текст на т. 15 се изисква България да изпълни. Това са трите решения на Съда в Страсбург от 2006, 2011 и 2018 г., постановяващи, че България трябва да регистрира сепаратистката организация ОМО „Илинден” и да не пречи на дейността й.
Дава се силен коз на анти-българските среди в Скопие и европейска легитимация на техните претенции към светините на българската история и национална идентичност. Всеки българин знае какви са целите на тази организация - „македонско малцинство” и автономия на Пиринско. Оправдателната теза, че това било без значение, защото имало договор за добросъседство със Северна Македония, е политически и правно несъстоятелна.
Ако са имали този договор предвид, защо не са го посочили? Тъкмо обратното - изрично искат изпълнение на решения на Съда в Страсбург, които му противоречат и са конституционно недопустими. Няма нищо случайно обаче от политическа, а дори и от генеалогична гледна точка, че точно тези евродепутати и тяхното обкръжение поругаха българската кауза. За сведущите по темата „македонизъм” е пределно ясно, че ОМО „Илинден” е съвременната проекция на последствията от най-голямото национално предателство в новата българска история - политиката на БКП, тогава БРП (к) - от периода 1946-1963 г. за насилствена „македонизация” на българското население в Пиринско и откъсване на региона от България в полза на създадената по указания на Коминтерна и Сталин „македонска нация” и съставна държава в югославската федерация. След серия от разговори със съветското ръководство, официалното начало е поставено на Августовския пленум на БРП(к), състоял се на 9-10 август 1946 г. Решено е, че в Пиринска, Егейска и Вардарска Македония живеят „македонци”, а не българи; че тези „македонци” говорят „македонски език”, а не български, и че трите региона трябва да се обединят в рамките на Югославия. Тоест, България да предаде суверенитет и част от територията си на чужда държава. Властта и нейната пропаганда са мобилизирани за ускорена денационализация на българите и „културно-национална автономия” на Пиринско.
В училищата започва да се преподава „македонски”, театърът в Благоевград е преименуван на „македонски народен театър”. Българските вестници и издания са заменени с „македонски”. Предадени са на Скопие тленните останки на Гоце Делчев. Въпреки съпротивата на населението, комунистическата власт провежда манипулирано преброяване, в резултат на което повече от 160 хиляди души в региона са обявени за „македонци” по народност. „Незабавно свикайте контрольорите и преброителите и им съобщете, че при попълване на графа 13 (б. м. където се вписва народността) да се пише „македонец”, с изключение на евреите, циганите, турците и българите, дошли от пределите на България. Българомохамеданите да се пишат македонци.”.
Това са заповедите, разпратени до всички околийски управители и кметове в Пиринско, във връзка с преброяването. Всеки може да ги прочете в държавния архив. През август 1947 г. „вождът” Георги Димитров подписва с Тито Бледската спогодба за предаване на Пиринско в състава на Социалистическа федеративна република Македония. Дядо ми в онези години е бил комунист-идеалист, но заради това, че го бяха накарали силом „да се пише македонец” до сетния си дъх казваше - „Никога няма да простя това предателство на партията и на онези от ЦК-то”.
С влошаването на отношенията между Белград и Москва тази линия не се реализира докрай. Официално БКП се отказва от „македонизацията” чак през 1963 г. на Мартенския пленум под ръководството на Тодор Живков. Но отродителните действия в Пиринско оставят драматичен отпечатък сред българите. Те са и ключов аргумент за всички абсурдни претенции на днешно Скопие и различни международни фактори към българската история, включително за създаването и подкрепата от сръбските и скопските специални служби на ОМО „Илинден”, за чието признаване зове т. 15 от резолюцията на европорламента. Това подкрепи с единодушен глас „за” целокупните групи евродепутати на БСП - Елена Йончева, Сергей Станишев, Цветелина Пенкова, Иво Христов, Петър Витанов, и на ДПС - Атидже Алиева-Вели, Илхан Кючук и Искра Михайлова. И за това няма никакво оправдание!
Второ, т. 17 еднозначно казва: „да направят необходимото, за да се даде възможност за ратифициране на Истанбулската конвенция”. Това е самостоятелно в смислово отношение искане, за намиране на решение от българска страна за пълна ратификация на скандалната конвенция, което няма нищо общо с последващия пасаж, зовящ в законодателството още сега да се въведат онези елементи от нея, които не противоречат на конституционния ред. Оправданието, че въпросът бил приключен с решението на КС, е несъстоятелно. Резолюцията иска да се „направи необходимото”, а единственото което може да позволи ратификация, е промяна в Конституцията. Това е подтекстът. А че някои родни евродепутати не го разбират, показва дефицит на компетентност.
И, трето, в т. 18 се иска да въведем в законодателството ключовото понятие на джендър-идеологията - „gender identity”. Подчертавам - не „sexual identity”, a „gender identity”. С две думи: ако мъж се обяви за жена, той трябва да бъде допускан до женските тоалетни, съблекални, състезания, иначе ще съди държавата за „дискриминация”. Има гигантска научна и политическа дискусия по тази тема в Америка. Допускам, че нашите евродепутати са подкрепили този текст не по убеждение, а от неразбиране. Но това не е извинение, а само показва ниската им политическа култура.
Прочее, когато конюнктурните партийни цели и амбиции доминират, винаги страда дългосрочния национален интерес. Крайно време е всички да си дадат сметка, че правителства и партии идват и си отиват, но България остава.
Източник: "Труд"
