В Родопите (разказ)

 

Снимка: Росен Коларов

 

– Чудна работа – спря се Ахмед да си поприказваме. – Ей оная, пъстрата, с беличкото на челото, виждаш ли я? Дето по-настрани е отишла. Пашува каквото пашува някъде до пладне, пък току изчезне. И все натам ходи – посочи той с тоягата си, – оня ден чак на голямата поляна зад билото я намерих. Всички други вече се бяха прибрали, дълго я търсих... 

Познавахме се вече добре. От десетина дни сутрин и вечер стадото се проточваше на поляната покрай балкона, на който свирех, и хлопките на кравите много интересно се вплитаха в сюитата на Бах. Смеехме се, като отидох един ден да ми сипе малко мляко: 

– Колко струва? 

– А бе бягай – махна той с ръка. И добави, като хитро се усмихна. – То всъщност не се знае кой на кого трябва да плаща... знаеш ли как се повиши млеконадоят и маслеността, откакто си тук! 

Отдавна си мечтаех за това, да отида някъде, където да съм сам с челото. И без да се надбягвам с времето, спокойно да си посвиря. А и старинното ми чело като че ли също се зарадва на планината. Гласът му се отвори, запя както в най-добрите години. (Чувал съм да казват, че прочутите италиански майстори са се снабдявали с материал за инструментите си именно оттук. Моето е почти на 300 години, та кой знае...) 

Ако ме видеше човек как свиря навлечен с пуловер, нямаше да повярва, че е месец юли и хората долу изнемогват от жегата. На 1200 метра сме, от долината нагоре стръмно се издигат обраслите с гора склонове. За да е пълна хармонията, покрай пътеката има и рекичка. Ухае на смола и шума, на различни билки. По полянките и край пътя е пълно с диви ягоди – всяка свенливо прикрита, позволява ти да я откъснеш само ако й се поклониш. И боровинките сега узряват, те са по-социални, живеят на големи семейства. И като приседнеш до тях, можеш дълго да не ставаш... 

След мартенския сняг тази година в гората има много паднали дървета, дърводобивът върви с пълна сила. Хората се запасяват за зимата. Поспирам, поздравяваме се, разменяме по няколко думи. Тук е прието да махнеш с ръка и на минаващите коли. От балкона, докато свиря, следя камионите, натоварени с трупи, как вземат завоя. А значи и те ме виждат и чуват, понякога даже намаляват, оглеждат се, за да разберат откъде идват тези странни звуци. После, като ме открият, поздравяват. Някои туристи пък снимат. Няма да се учудя, ако видя в интернет видеоклипче с челото ми на фона на боровата гора над мен. 

– Ти разбра ли? – пита ме Ахмед, говедарят. – Мечката е минала преди малко оттук. 

– Хайде бе! Видя ли я? 

– Аз бях по-горе с кравите... Разбутала е мравуняка зад къщата. Ето – оттук е слязла. 

– Как, просто така се разхожда по пътя? – не повярвах аз. 

– Ами да, тя тук си живее. И друг път съм я срещал... 

– Кога, скоро ли? – недоверчиво го погледнах. 

– Преди седмица, бях тръгнал за гъби. Ей там, горе, под скалите, бях. Гледам, нещо се размърда под мен. Тя беше, с две много малки мечета. За да не я изненадам, пуснах един камък, да ме види навреме... 

– Е, и? 

– Стресна се, погледна към мен. После нарами едното, а другото забърза след нея. И се скриха надолу между дърветата. 

– А ти уплаши ли се? 

– Амии, не точно – засмя се той, – но все пак поех нагоре. И минах от другата страна, няколко часа после ходих, за да се прибера. 

На другия ден, след като се насвирих, тръгнах да се разхождам. Слънцето пече, но пътеката лъкатуши в гората и е полутъмно. А дърветата надвиснали над мен. Грамадни смърчове, клоните им допират до земята, трябва да се провирам между тях. От мрачината навява хлад. И не че се страхувам, но някак все въпросително се оглеждам. Разказът за мечката е още в мен. Пълзя нагоре по стръмното... Вече съм на билото. Даа, заслужаваше си, една огромна поляна, след нея друга. Тревата започнала да прегаря, отдавна не е валяло. Слънцето усмихнато ми се радва, мирише на борова гора в топъл ден. Вървя, все нататък. И не мога да се спра. Преди всеки завой си казвам, че е късно, време е да слизам: „Нека дотам, само да надникна. И се връщам...”. А после краката като че ли от само себе си тръгват нагоре по хълмчето. Не им се бъркам, хубаво ми е... 

Отнякъде по-долу чувам хлопките на крави. Дали са нашите? И къде ли ще ме изведе този път? И друг път съм се губил, това не е никак трудно да се случи в Родопите. Но никога не ми е било толкова приятно... 

Привечер се връщам по същия път. Вървя по пътеката надолу. Дърводобивът продължава до тъмно, всички са уморени, поспирам да разкажа къде съм ходил: 

– Ама ти си бил вече почти на шосето, веднага след завоя си щял да го видиш – учудват се. 

Е, като не знае човек! Но пък беше много хубаво. 

От другата страна на поляната лампичката на обора уютно грее. Тя е и единствената светлинка в мрака. Кравите отдавна са се прибрали, сигурно вече спят. Отнякъде чувам мучене, после мелодичен звън, от пътеката идва. Някое от добичетата се е загубило? 

Надникнах. Точно луната излизаше иззад хълма и огря склона. Видях кравата и едно съвсем малко теленце, с беличко на челото. Или е лунен отблясък? Зад тях върви Ахмед: 

– Какво... – питам. 

– А бе няма да повярваш... То си е и за срам – спира той. Нали ти бях казвал за тази, пъстрата, дето все към поляната бягаше? 

– Е, да. 

– На бик я бяхме водили, пък мислехме, че не се е заплодила. Викам оня ден ветеринарния, да я види. Пък той само я погледна и рече: „Че тя си е родила вече”. Тръгнах аз тогава след нея вечерта и ей го... теленцето, здраво, право. Виж го, има същото бяло на челцето. Родила го е на поляната и тича вечер да го нахрани. Нали е майка. А то я чака и си кротува, близо до чешмата го намерих. Добре, че чакалите не са го усетили, то вълци май наблизо няма сега. Имало е късмет... Ама пък никой от нас да не разбере... голям срам ти казвам! – поклати той глава и забърза след тях. 

Сърпчето на месеца освети и тримата в гръб и прати отблясъка си далеч напред. Стори ми се, че се усмихва, както често го рисуват по детските книжки. На лунната светлина сянката на планината изглеждаше като мрачно чудовище. Как ли се е чувствало малкото, самичко, там, в тъмното? Бррр... Побързах да се прибера при челото си. 

Аз не съм свикнал да свиря вечер, обикновено привършвам работния си ден заедно със залеза на слънцето. Или ако ми се налага, както е сега, някак ми става неудобно. Обичам да слушам тишината – с шума на вятъра, с тревожния вик на птица и тайнствените звуци на гората. Но на следващия ден имам концерт, и тук не мога да избягам от професията си. С микробусче публиката идва направо от Дяволското гърло, пещерата на Орфей. Челото ми е наистина много хубаво, в голямата стая с камината звучи чудесно. Хората слушат съсредоточено, свиря на немскоговорещи туристи, с които се запознахме предния ден. Бах, разбира се, но и Регер и Прокофиев. И пак Бах. Стана като истински концерт. За бис съм приготвил торта. Нека гостите да опитат истинското българско кисело мляко. Като едновремешното, отдавна не съм виждал такова, с нож да го режеш. И вкусно, вкусно! С малко захар става чудесен крем. А за украсата отгоре набрах сутринта диви ягоди... Разделяме се със симпатия. 

Слънцето е още над хълма, но от гората вече идва хладина. На стръмнината отсреща излезе сърничка, днес тя е последният ми слушател. Пасеше и току вдигне глава и се ослуша, готова да побегне. Но изглежда музиката й понася, защото дълго виждам на поляната силуета й, красиво осветен от последните слънчеви лъчи. 

 ... След няколко дни пак съм на път. Вървя с раницата нагоре по шосето. От завоя се показа кола, голям и луксозен джип, черен и лъскав. По навик поздравих, махнах с ръка. Но никой не ми обърна внимание. Даже не погледнаха към мен, отминаха, като оставиха само облак прах след себе си. 

И разбрах, че вече не съм в Родопите.