- Автор: Франсоа Марголен, “Фигаро”
- 15 Sep 2020
- 3525
- 29
Франсоа Марголен е френски режисьор, продуцент и сценарист. Автор на филма Salafistes (Салафити)
Едно нещо е сигурно: нашето общество е в пълна промяна. Дали в правилната посока? Това невинаги е ясно. Един пример: от известно време, когато попълвам формулярите за записване за кинофестивалите, в които искам да участвам, фестивали, които се провеждат почти навсякъде по света,
вече не само ме питат дали съм “Господин” или “Госпожа”, но също, и то много често, дали съм “Друг”,
или пък дали “Не се разпознавам нито в едното, нито в другото”, а понякога дори “Не желая да отговоря на въпроса”.
Признавам си, че понякога се колебаех дали да не отговоря положително на някое от последните три предложения - да задраскам квадратчето, както се казва - за да видя дали филмът ми ще бъде селекциониран по-лесно. Но не го направих.
Неотдавнашното решение на Берлинския филмов фестивал - “Берлинале”, за посветените - да премахне “джендър” наградите за най-добрите актьори и актриси, следва тази логика. Вече няма да се смята, че има само жени и мъже, но също и много “некласифицируеми” хора.
Бихме искали да отговорим, че това е напълно правилно: винаги е имало трансджендъри, транссексуални и дори хермафродити - почитани от Античността -, но броят им е доста малък. Дори в света на киното.
Бихме се изкушили да одобрим желанието на организаторите на “Берлинале”, казвайки си, че можем да се запитаме със задна дата дали Дъстин Хофман в “Тутси” на Сидни Полак би трябвало да бъде номиниран за “Оскар” за главна мъжка или женска роля, тъй като през повечето време във филма е облечен като жена. Същото важи и за Джак Лемън в “Някои го предпочитат горещо” на Били Уайлдър.
Казваме си също, че едно време в театъра жените играеха ролите на млади мъже - сещаме се за Сара Бернхард -, и дори страни, в които мъжете изпълняват женски роли, като Китай или Япония.
Проблемът е, че това решение рискува да се обърне срещу желанието на онези, които го взеха. Те наистина решиха да превърнат тези две награди в награди за “Най-добра главна роля” и “Най-добра поддържаща роля”. Какво ще стане, ако няколко години подред актрисите получават само награда за “Най-добра поддържаща роля”, а актьорите - за “Най-добра главна роля”?
Още по-лошо: какво ще правим, ако нито една жена не получи награда на няколко Берлиналета? Ще наложат ли тогава квоти?
Тъй като киното не е точна наука, качеството на филмите не е непременно едно и също всяка година и може да се случи в една цяла селекция нито една главна женска роля да не е достойна да спечели наградата, а в замяна на това много мъжки роли да се борят за лаврите. И обратното.
Позволявайки всяка година на една актриса или актьор да бъдат удостоени, това в крайна сметка беше подкрепа, нещо като гаранция за актрисите, които по-рядко получават големи роли от своите колеги мъже. В среда, исторически доминирана по-скоро от мъжете.
Много е учудващо впрочем, че често пъти същите хора, които са в основата на решенията на Берлинския фестивал, се стремят да постигнат в селекциите на фестивалите - или при избора на комисиите, които разпределят финансовите субсидии - пълно равенство между мъже и жени, следователно въз основа на “джендър” категории и налагайки квоти за тези нови възможности. Близо сме до противоречието!
Но има нещо още по-сериозно: отричайки разликата между мъже и жени и превръщайки я в резултат само на “социалния детерминизъм”, забравяме каква е разликата между един мъж и една жена в това, което все още се нарича на английски «performance» (изпълнение). Изпълнение, което не е само физическо, разбира се, но в което типът интрепретация, типът въплъщение и дори, нека не се колебаем да го кажем,
типът съблазняване на един мъж или жена, не са еднакви.
Разбира се, не става въпрос за един и същ тип “изпълнение”, но представяте ли си на Олимпийските игри мъжете и жените да се състезават наравно? Състезания по лека атлетика или тенис, в които двата пола са събрани заедно? Отказвайки да видим физическите разлики, които съществуват между мъже и жени, понякога стигаме до абсурд.
Не става въпрос да “джендъросваме” всички категории награди и мисля, че всеки един (една) в света на киното, както и другаде, е много щастлив, когато Катрин Бигълоу печели “Оскар” за най-добър филм, или когато Каролин Шампетие получава “Сезар” за най-добър оператор, но какъв смисъл има решението на организаторите на Берлинале? Освен да се подчини на
атмосферата на “политическа коректност” в тази среда.
Замисълът на един нов сериал, “Холивуд”, продуциран от Netflix, е да разкаже за дискриминацията - напълно реална - коияо са понасяли чернокожите и гейовете в Холивуд непосредствено след Втората световна война. Възхитително написан и заснет сериал впрочем, чиито автори са отишли по-долеч в конформизма. Те са решили да пренапишат историята и откровено да извършат исторически ревизионизъм.
Главният герой, изключително близък до Рок Хъдсън, починал от СПИН в средата на 80-те г. на ХХ век, който се “разкри” само няколко месеца преди да умре, решава да заяви пред очите на всички своята хомосексуалност, няколко месеца след като е пристигнал в Холивуд, т.е. 1947 или 1948 г. Което, разбира се, не е вярно, но съответства на онова, което авторите биха искали да направи. Още по-лошо, в един заблуждаващ финален епизод те връчват отново Оскарите от 1948 г. на онези, актьори или режисьори, които им се струва, че е трябвало да получат тези награди.
Чернокожи и гейове, разбира се.
Все още не сме стигнали дотук. Нито в Холивуд, нито във Франция, нито дори в Берлин, но трябва да внимаваме днешните идеи, нрави и обществен избор да не се окажат претекст за отричане на Историята. История, изпълнена с дискриминация, еволюция и противоречия. Победи за едните и поражения за ддругите. Също и промени.
Именно на тази История с главно “И” е част историята на киното. Историята, създадена от мъже и жени, от големи женски, както и мъжки роли. Роли, които остават във въображението на зрителите години много след това, защото са “полови” и служат или са послужили като модели за подражание на мъже и жени по целия свят.
Превод от френски: Галя Дачкова
