За свободата и свободията в словото

През последните години все по-силно се говори за ограничаване на свободата на словото в българските медии. В международната класация на „Репортери без граници“ България е последна по свобода на медиите в ЕС. Според Индекса за свобода на пресата за 2021 г. на "Репортери без граници", който обхваща 180 държави, страната ни заема 112-то място. Доколко е обективна обаче тази класация остава отворен въпрос, защото в методологията ѝ основна тежест имат мненията и оценките на експерти от всяка страна. Това, разбира се, води и до възможност за не толкова голяма прецизност и безпристрастност. От друга страна, така наречената „застрашена“ свобода на словото в България дава удобно извинение за много медии да не бъдат достатъчно прецизни в проверяването на фактите и достоверността на информацията, която те поднасят на читателите. Нека не забравяме, че именно така се родиха жълтите медии, които бързо набраха популярност със своите измислени скандални истории, много често базирани на фантазията на работещите за тях журналисти.

Друг проблем са и малкото налични юридически възможности на лицата или компаниите, попаднали под ударите на измислените или понапудрени новини в медиите, да защитят своята репутация и да предоставят на обществото тяхната позиция. Случва се така, че лицето, което е засегнато от конкретни медийни публикации, често не разполага с възможности да защити доброто си име. А виновниците за това се скриват удобно зад паравана на ограничаване на свободата на словото. Съдебната практика в България пък показва, че дори и медия да разпространява невярна информация, то от нея не се изисква да предостави доказателства за нейните твърдения, а тези доказателства да бъдат представени от ощетените лица. В същото време, ако те искат да повдигнат обвинение срещу медия, която е накърнила доброто им име и репутацията им, трябва да докажат пред съда, че конкретната невярна или манипулативна информация им е нанесла някаква конкретна вреда или ги е ощетила по някакъв определен начин.

Ето защо все пак в демократичните държави на свободата на словото се поставят някои необходими ограничения, които са най-ясно обобщени в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, приета през 1950 г. В чл. 10, т. 2 от нея е записано, че упражняването на свободно слово „... доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието“. Тези ограничения би трябвало да са залегнали в така наречените добри журналистически практики, според които преди журналистите да публикуват конкретно твърдение те трябва да се позоват на поне два различни и независими един от друг източника. В някои страни като Франция например пък е необходимо източниците да са поне три.

В търсене на по-голяма читателска популярност, тези практики доста често се възприемат като разтегливо понятие от някои журналисти. Това не е емблематичен казус само за България, но се забелязва в много други страни, които според класацията на „Репортери без граница“ са с много по-голяма свобода на словото. Например принц Хари внесе жалба в съда срещу двата най-тиражни вестника във Великобритания – „Сън” и „Дейли Мейл”. Жалбата на Хари дойде само три дни, след като съпругата му Меган Маркъл също обяви, че ще съди друг тиражен таблоид - „Мейл он Съндей”. В България такива дела бяха често явление преди няколко години, но всички те водиха до задънена улица, защото не можеше да се стигне до реалните собственици на медиите или не беше невъзможно да се докажат така наречените репутационни щети.

Друг проблем, който се появява е и задружността на някои медии или така наречените „медийни кръгове“, които преповтарят непотвърдената информация като ехо. А както се казва: Една лъжа повторена 10 пъти се превръща в истина за читателите. По този начин дори и някой да потърси правата си по съдебен ред, медиите си „прехвърлят топката“ до цялостното замитане на следите под килима.

През последните дни нашумя поредният казус, водещ до логичните въпроси кога е застрашена свободата на словото и кога тя се е превърнала в свободия. Става въпрос за публикация в сайта за разследваща журналистика "Биволъ". В нея те представят секретен доклад за контрабанда на цигари, с който са се сдобили. Не е ясно доколко автентичен е самият доклад и кой го е изготвил. Дори самият автор на публикацията – Атанас Чобанов, споделя в свое интервю, че не е наясно с това, но докладът му се струва професионално написан и с автентични факти. Главните герои на публикацията са изброени в нейното заглавие: “Доган, Пеевски, Борисов, Булгартабак, контрабанда и финансиране на тероризма”.

В текста има кратко споменаване на Първа инвестиционна банка, като авторът казва за институцията, че „има доста отрицателна репутация поради подозрения за бизнес с престъпни структури“, както и че има „публичен имидж на “мафиотска банка”. Направените констатации в конкретната публикация очевидно накърняват доброто име на банката и нейната репутация. От банката реагират веднага на отправените обвинения и предават казуса в ръцете на юристи с опит в подобни ситуации. Те са изпратили писмо до медията, в което са изискали от нея да премахне въпросната публикация, защото съдържа неверни твърдения за банката. Самата Първа инвестиционна банка също е обявила своята позиция в сайта си, като в нея се казва, че банката „възприема изключително отговорно всякакви неверни твърдения, особено такива, свързани с измами и корупция, макар и остарели, неподкрепени с доказателства, разпространявани от анонимен източник“ и че „ще инициира разследване от независима фирма, за да бъдат установени фактите и обстоятелствата“.

Този не толкова заплетен казус се опита да се представи като атака срещу свободата на словото. Видно е, че направените определения за банката в текста не са подкрепени с конкретни доказателства и това води до разпространяване на съмнителни спекулации за банката. Самите "Биволъ" биха могли да приключат бързо казуса като премахнат от текста на своята публикация въпросните изречения, свързани с банката. Тъй като те са просто вметнати от автора на текста, то тяхната липса не би изкривила или ощетила информацията, която те искат да поднесат на своите читатели. Това обаче не се случва, а един обикновен юридически казус се използва, за да се постигне по-голям шум в обществото. "Биволъ" преиначават фактите и писмото на банката се превръща не в желание конкретна компания да защити своята репутация, а директна атака срещу свободата на словото в страната. Така се връщаме в началото на нашия текст, като виждаме, че всяко физическо или юридическо лице, което се опита да защити доброто си име от разпространението на непотвърдени твърдения, се обявява веднага за враг номер едно на свободата на словото в страната и се превръща в изкупителна жертва  на факта, че България е на последно място в класацията на „Репортери без граници“.

Докато този казус се развиваше се появи и нов, който постави под съмнение достоверността на информацията, която се публикува от сайта "Биволъ". В свое изказване в Народното събрание депутатът Тошко Йорданов обвини своята колежка от ГЕРБ Росица Кирова, че според информация от сайта "Биволъ", тя е съдружник с косовския наркобос Исмет Османи - Цури. Няколко дни по-късно Йорданов се извини за отправените нападки и заяви, че си е позволил да цитира непроверена от него информация. От "Биволъ" пък отговарят задочно, че подобна информация не е била публикувана от тях. Тя всъщност е публикувана в сайта BIRD, но нейни автори са бившият главен редактор на "Биволъ" Атанас Чобанов, и журналистът, работил доскоро за "Биволъ", Димитър Стоянов.

Целият този казус за пореден път поставя въпроса, доколко свободата на словото трябва да бъде свободна и до колко превърната в свободия. В България тя обаче все повече разчита не на законови правила, а на съвест и самосъзнание от страна на самите медии.