- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 472
- 104
Това, мисля, е първата употреба на термина „украинизъм“ в значението на агресивния регионален неруски етнонационализъм в югозападните исторически руски земи, създаден и направляван от други държави и предназначен за силово „сдържане“ на Русия. Терминът „украинизм“ сега се среща само по отношение украинските диалектни заемки в руски език. Но новата му употреба ми изглежда оправдана и необходима, за да не се бърка визираният феномен с „национализма“ изобщо – например като „западен проект“ на „морските империи“, противостоящ на идеята за „свещена империя“, или пък с „фашизма“ изобщо, каквито опити се правят доста в руските медии. За исторически грамотния българин македонизмът може да стане ключ за разбирането на украинизма, както и на другото сходно явление, още слабо известно у нас, каквото е „монтенегризмът“ – новият черногорски национализъм.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47851_ybBJfMFevPaRlpcjiknV49wwFr8TTW.jpg" style="height:540px; width:530px" /></p>
<p> </p>
<p>За украинизма Украйна има само едно измерение – не-Русия, както за македонизма Македония е не-България, за монтенегризма Черна гора е не-Сърбия. В това, разбира се, има известна ирония на историята – сърбите хвърлиха толкова усилия да македонизират българите в Македония, че напълно проспаха монтенегризацията на Черна гора, да не говорим за албанизацията на Косово и боснизацията на Босна и Санджак. Съветските ни колеги си затуляха ушите, колчем им заговорехме за „македонския въпрос“ (явно бяха брифирани срещу великобългарския национализъм), а сега и руският народ страда от същото зло, само че в епични руски мащаби. С една реч, </p>
<p> </p>
<p><strong>душата на тия „изми“ е омразата – </strong></p>
<p> </p>
<p>към истинския исторически етнос, неговия език и история – hate speech е самата им същност и тя ражда фалшификациите, а в украинския случай речта минава и в действие, в ужасни престъпления на омразата, hate crimes, далече надхвърлили по мащаби всичко, вършено от Ку Клукс Клан спрямо черните в американския Юг до началото на 60-те години. И съизмерващи се с престъпленията на нацизма и на балканските етнически чистки от 90-те години. Ефективната забрана на hate speech в едно цивилизовано съвременно общество следователно би направила тези „изми“ кауза пердута. </p>
<p> </p>
<p>Миналата седмица над 20 хиляди украински мъже на мобилизационна възраст избягаха в <strong>Русия</strong> –т.е. всеки ден по една украинска мотопехотна бригада в щатен състав се „предаваше“ на „врага“. (В украинските въоръжени сили има общо 18 бригади.) Повечето от бегълците са от Западна Украйна, бившите австрийски провинции, люлката на украинизма. Защо бягат в Русия, която официален Киев обвинява в агресия, а украинските медии и майдански тълпи демонизират по най-безумен начин? Ютюб е пълен с кадри с ангелически наглед украински дечица, размахващи кръвожадно кухненски ножове и кряскащи с тънките си гласчета „москали на ножи“. Бягат в Русия като в историческа родина, както българите от Македония под сръбска власт след 1919 и 1944 г. бягат от сръбските репресии в България, а не, примерно, в Румъния или Албания. </p>
<p> </p>
<p>Наскоро се запознах с двама западни украинци от Лвов, емигранти в Ню Йорк – младо момче към 30-те и мъжага на средна възраст – на работа в полска фирма. С поляците и двамата говорят свободно полски с руски акцент и някои русизми, а помежду си разговарят само на руски, с лек неопределим чужд акцент, никога на украински. „На какъв език си говорите? – На руски.“ Спомнят си със симпатия съветското време, лвовските цветни телевизори „Електрон“ и българо-съветската дружба. Говорихме и за филма „Сватбите на Йоан Асен“, дето Апостол Карамитев и Коста Цонев избягаха в Русия – Галичкото княжество, дето сега е Лвов, да търсят помощ срещу съперника си цар Борил, и се върнаха в Търновград с ескорт руска войска. Но за съвременната политика са неми като риби – гледат те в очите и не ти отговарят, но и не ти се сърдят – сякаш нищо не е било. Вече съм споменавал за колегата украински дипломат в Ню Йорк, който по повод молдовско-украинската певица София Ротару ми каза „наша российская эстрада...“.</p>
<p> </p>
<p>В Ню Йорк има голяма украинска църква, украински народен дом и популярно бистро „Веселка“. Има и украински националистически вестник „Свобода“, който излиза без прекъсване от 1893 г. и всичките му броеве са архивирани в интернет. В първия брой от 1893 г. подзаглавието е „Часопись для <strong>руского</strong> народа въ Америцѣ“, и така е до 1900 г., когато се променя на „Часопись для <strong>руского</strong> народа въ Америцѣ и орган „Руского Народного Союза“, а в 1910 г. – на „Орган <strong>Руського</strong> Народного Союза в Америцi”. В началото на Първата световна война – 13 октомври 1914 г. – в заглавката на вестника освен „<strong>Руский</strong> народный союз“ (Р.Н. союз) фигурират като синоними и „<strong>Little Russian</strong> Nat’l Union” и „<strong>Ruthenian</strong> Newspaper” (Ruthenia е латинско име на Русия); заглавията възвестяват немско-австрийските успехи и отстъплението на „москалите“ от западна Галичина. И от следващия брой, </p>
<p> </p>
<p><strong>на 15 октомври 1915 г., всичко е украинизирано – </strong></p>
<p> </p>
<p>„Орган <strong>У.</strong> Н. Союза в Америцi“, „<strong>Ukrainian </strong>Nat’l Ass’n“, „<strong>Ukrainian</strong> newspaper“, а враговете вече освен „москали“ са и „росийски войски“. Oчевидно самият етнорегионален термин „москали“ има смисъл само в рамките на руската етническа общност – както един българин може да е „граовец“ или „въяк“ само в България – в референтната среда, в която това етнографско разграничение е разбираемо.<br />
</p>
<p>Още по-очевидно, „украинизацията“ на вестника на „руския народ“ в Америка има конюнктурен външнополитически произход, подчинена е на интересите на австрийския генерален щаб в Първата световна война, който залага много на развитието на неруския украински национализъм в граничните си с Русия земи. Интересно е обаче, че в навечерието на войната австрийската армия поръчала разговорник за етнически пъстрия си личен състав, който според австрийските военни лингвисти говорел на немски, унгарски, чешки, хърватски, полски и <strong>руски</strong>. </p>
<p> </p>
<p>След три десетилетия и Вермахтът определил след свое проучване населението на цяла окупирана Украйна като 68% <strong>руско</strong>. Така, изглежда, е и досега въпреки четвърт век лунатична украинизация – украинските въоръжени сили продължават да се командват устно на <strong>руски</strong>, защото личният състав не разбира добре украински. Оставен сам на себе си, без постоянна държавна принуда да се учи и употребява, украинският език е обречен на виртуално изчезване в рамките на едно-две-поколения. </p>
<p> </p>
<p>За решаващия принос на имперска Австрия за утвърждаването на украинизма и за куп други интересни неща българските читатели могат да научат много от интересния документален филм на руския журналист Александър Медведев </p>
<p> </p>
<p><strong>„Проект Украина“, </strong></p>
<p> </p>
<p>който излезе през януари и се намира безплатно на интернет. За съжаление филмът е твърде кратък за историческия материал, който обема, и доста важни неща са претупани или направо пропуснати, особено що се отнася до след 1917 г. Дано работата по него продължи и стане сериен. Важен момент във филма е участието не само на руски, но и на полски и австрийски историци, както и на големия полски кинематографист Кшищоф Зануси. </p>
<p> </p>
<p>За исторически образования българин филмът е истинско откровение с ярките си паралели между украинизма и македонизма на равнище реална политика, идеи, организация, финансиране и лични съдби. Един Пантелеймон Кулиш с лъкатушенията си например има толкова общо с Кръстю Мисирков или Венко Марковски. Трафаретното географско, но не и етническо име „Украѝна“ (с полско ударение), произволно лепнато на днешната обширна и разнородна територия – с древното и напълно забравено в Средновековието – поне на днешното си място – име „Македония“, възкресено в ново време от западните елинисти и лепнато на дотогава наричаната от българите Долна България. Конструирането на украинския книжовен език в Лвовския университет (в Австрия) в пълен разрез с историческата логика на южноруските говори и на руския (московски) книжовен език от времето на Петър Велики, който е прякото продължение на киевската висока норма от XVII–XVIII в. или фабрикуването на многотомната украинска история от австрийския стипендиант и бивш руски историк Грушевски – с изобретяването на македонската норма от Скопската академия на „академиците“ Ристоски и Конески. Расистките спекулации с „москалите-татаро-фини“ – с „бугаротатарите“. Спекулациите с „руското“ като идентично на „авторитарното“, „самодържавното“, „монархическото“ – с отъждествяването на „бугарското“ с „фашистичкото“ и „върховистичкото“. </p>
<p> </p>
<p>Привеждането на по-изчерпателен списък на паралелите ще изисква прекален за мене горчив труд на мисълта. Имам в рода си и две бежански линии от Струмица и Босилеград. </p>
<p> </p>
<p><strong>Какво е отношението към украинизма на българите, реално засегнати от него? </strong></p>
<p> </p>
<p>Същото, каквото е и отношението към македонизма на българите в България, заставени поради политическата конюнктура в 40-те години на миналия век да се „самоопределят“ като етнически македонци. И миналата година по референдума в Крим, дето не се намери ни един етнически българин, гласувал за оставане в Украйна, и в Одеса, дето, както научихме, двама местни българи на име Милев и Николов са били сред изгорените живи от „Десния сектор” мирни протестиращи на „Куликово поле“, и с въстанията на бесарабските български села срещу украинските мобилизационни власти, видяхме, че българите в Украйна масово отричат практиката на украинизма. </p>
<p> </p>
<p>За разлика от напълно ампутираните от българско национално съзнание наши десни колеги те не смятат, че имат „дълг“ пред днешната Украйна. Техните предци в края на краищата са се преселили в Русия вследствие на руско-турските войни в XVIII–XIX в. и нито са чули тогава думата „Украйна“. Много сериозно стои обаче въпросът каква е ролята на българското правителство, медии, гражданско общество и интелигенция за защита на стотиците хиляди наши сънародници в Украйна. Едно вменяемо правителство, каквото за съжаление нямаме, би се застъпило най-енергично и в Брюксел, и във Вашингтон, и в Москва, и в самия Киев срещу действията на украинските военни власти да мобилизират етнически българи от Бесарабия за незаконна война срещу етнически българи в Донбас, каквито също научаваме, че имало и се сражавали в редовете на опълченците. Опозицията трябва да внесе вот на недоверие към кабинета за политиката му по украинската криза и да иска оставките на президента, външния и военния министър. Всички масови протести от тук нататък трябва да издигат и политически искания в този смисъл. </p>
<p> </p>
<p><strong>Как е възможен абсурдът на украинизма </strong></p>
<p> </p>
<p>след всички престъпления на киевския режим и пред надвисващата му военна, икономическа и хуманитарна катастрофа? Защо не имплодира, след като вътрешната му подкрепа вече е напълно изчерпана и украинците се каят горчиво за скачането си на майдана? Само поради външната си подкрепа. Още в края на лятото определих външната политика на Обама като катастрофална за Европа и Америка, а самия него – като най-слабия американски президент в историята по отношение на сигурността. През зимата оценката ми явно се споделя и от мейнстрийма на американската политическа мисъл. </p>
<p> </p>
<p>Преди три седмици Лесли Гелб, почетен председател на консервативния Съвет за международни отношения (Council on Foreign Relations), който издава дебелото сп. <em>Foreign Affairs</em>, писа, че „екипът на Обама няма основните инстинкти и способност за преценка, необходими за воденето на американската политика по сигурността през следващите две години. Просто </p>
<p> </p>
<p><strong>ще е твърде опасно, ако Обама продължи с досегашния си екип и начин на вземане на решения“. </strong></p>
<p> </p>
<p>Целият външнополитически екип на Белия дом да бъде веднага уволнен, предлага по-нататък Гелб в коментар в <em>The Daily Beast</em>: особено тези, за чиято замяна не се налага утвърждаване от Сената – съветничката по национална сигурност Сюзън Райс, шефът на кабинета Денис Макдоноу, речеписецът Бен Роудс, съветничката Валери Джарет и др. Един бърз колапс на Киев може да създаде благоприятни условия за дискредитиране и бърза подмяна на външнополитическия президентски апарат. Но </p>
<p> </p>
<p><strong>главният проблем на американската външна политика е самият Обама. </strong></p>
<p> </p>
<p>Според Гелб той мисли отчуждено и високомерно – като академичен интелектуалец, не като отговорен национален лидер. Но и като чист мислител „Обама не е първа, нито дори втора“ класа. Очевидно той няма хабер от реалностите в Източна Европа, в Близкия изток. Обобщавайки, <em>Washington Post</em> излезе със заглавието „И либералите го разбраха: Обама е безнадежден по националната сигурност“ – и аз съм редови американски либерал и нюйоркски прогресист и го разбирам, и то от доста време. </p>
<p> </p>
<p>Миналата седмица сп. <em>Foreign Policy</em> оповести резултатите от проучване (2014 Ivory Tower Survey) на 1615 специалисти по политически науки от 1375 – или почти всички – американски университета. Джон Кери единодушно бе класиран на последното място по ефективност като държавен секретар за последните 50 години (първото място с голяма преднина зае реалистът Хенри Кисинджър, държавен секретар при Никсън и Форд). Отношението сред дипломатическия професориат към повечето висши функционери на Държавния департамент (с няколко поименни изключения, цитирани от Гелб), е също отрицателно, в т.ч. към заместничката на Кери – В. Нюланд, съпруга на неоконсерватора Р. Кейгън, посланичката в ООН С. Пауър и говорителката Дж. Псаки. </p>
<p> </p>
<p>Тези оценки имат предвид укрепването на сигурността на самите САЩ, но те са толкова по-валидни и по отношение ролята на администрацията на Обама за сигурността на Европа. При Нобеловия лауреат Обама САЩ се превърнаха в главен фактор за несигурност на Стария континент, както виждаме и от пресния пример на подстрекателските речи на ветерана от сенатската външнополитическа комисия Джо Байдън в Европейския парламент – тъкмо в момента, в който Меркел и Оланд панически дотичаха в Кремъл да се помъчат да минимизират опустошителните за техните страни ефекти от самоцелната конфронтация на Обама с Путин. </p>
<p> </p>
<p>Защо Меркел и Оланд дойдоха заедно на крака в кабинета на уж международно „изолирания“ Путин за близо пет часа разговор при закрити врати, докато „Билд“ писа, че руският лидер победил в украинския конфликт? Като парламентьори на Обама, срещу когото вашингтонският външнополитически естаблишмент се вдига на бунт? Докато Кери в това време вършее из Киев, а Байдън – из Брюксел? Неубедително звучи. </p>
<p> </p>
<p><strong>Меркел и Оланд зависят от Путин </strong></p>
<p> </p>
<p>за политическото си оцеляване от кризата, в която сами се натикаха без никаква нужда, и в последно време – и под неумелото ръководство на Обама. Те нямат вече силови средства да извиват ръцете на Путин: санкциите на ЕС, макар и тежки, не сломиха Русия и й дадоха импулс за модернизация, заместване на вноса, засилена интеграция с Китай, Индия, Иран, Турция и Латинска Америка. Цената на нефта удари дъното и пак тръгна нагоре, а какво предстои да става в Саудитска Арабия, скоро ще видим. Популярността на Путин не личи да е разклатена, руското население е мобилизирано за война, макар че Обама казва, че война няма да има. </p>
<p> </p>
<p>От друга страна, Меркел и Оланд са явно ужасени от безхаберните намерения на Обама да даде смъртоносно оръжие на Киев. Те са уверени, че това само ще ускори разгрома на Украйна, и този път може би наистина от руски сили. Това е смисълът на репликата на Оланд от събота, че „алтернативата е война“. Колапсът на „проевропейския“ киевски режим, смятат те, ще нанесе в комбинация с победата на „Сириза“ в Гърция смъртен удар на идеята за ЕС. Провалът на Оланд и победата на М. Льо Пен след три години под антибрюкселски и проруски лозунги не буди никакво съмнение. Немските християндемократи пък са сериозно застрашени от сближаването на социалдемократите и Левите на основата на опозицията им срещу подкрепата на Меркел за одиозния пронацистки режим в Киев, самата Ангела е притеснена от бързо издигащата се нова звезда на левицата Сара Вагенкнехт – депутат в Бундестага, философ марксист от Йена със симпатии към ГДР, Чавес и „Сириза“ и наполовина ирански корени. </p>
<p> </p>
<p>Но и без всичко това санкциите вече взеха твърде тежка и безсмислена дан от европейската икономика. Провалът на доставката на „Мистралите“ за Франция означава загуба на индийския договор за изтребителя „Рафал“ и колапс на военнопромишления й комплекс. Тежки и потенциално непоправими са загубите на френското селско стопанство, неприятности очакват и френската ядрена енергетика, зависима от руските доставки. За Германия загубата на руските пазари и разкъсването на производствените връзки с Русия, както в Берлин се опасяват, окончателно и в интерес на Япония са напълно неприемливи. Зависимостта на Германия от руския газ си остава голяма, огромен е и конфузът от провала на „Южен поток“, дето по 15% притежаваха и френската EDF, и немската BASF. За Германия и Франция – двигателите на ЕС – сегашното положение е вече явно нетърпимо, а бъдещето не носи нищо добро, ако е свързано с още конфронтация с Русия. </p>
<p> </p>
<p><strong>Ще може ли обаче да се мине само с „разширена автономия“ на Донбас, </strong></p>
<p> </p>
<p>както сега предлага Оланд? През септември прогнозирах, че Новорусия е обречена да се състои като нова европейска държава и че най-вероятно няма да се ограничи до сегашната територия, контролирана от ДНР и ЛНР, нито до старите Донецка и Луганска област. Нямам основания да не държа на прогнозата си. Колапсът на Киев може да настъпи светкавично във всеки момент и плодовете на украинизацията и медийното зомбиране от последните години може да се окажат мимолетни, поне извън Галиция – Волиния, а може дори и в тях. Дори и пословичната украинска склонност към анархия може да отстъпи на московската „вертикала на властта“ под напора на глада и криминалния хаос. </p>
<p> </p>
<p>Влиянието на Путин над донбаското опълчение също не е безгранично. А и самият той се промени от лятото, и може би не без влияние от Новорусия – поотдалечи се от олигарсите, приближи се до европейската левица и квазилевица (националистите като Орбан и Льо Пен, които издигат и социалистически по характер лозунги). </p>
<p> </p>
<p>Бъдещето на Европа е в един коренно реформиран наляво ЕС, защо не и по примера на Обама от вътрешната му политика, с възстановено добро партньорство с Русия и Митническия съюз, но – това вече е ясно – без НАТО и без дестабилизираща американска намеса, за което ще е нужно ново, реалистично и по-интелигентно американско ръководство. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
