- Автор: Стефан Джендов
- 12 Авг 2021
- 12395
- 57
Петър Илиев, плагиат и кандидат за силов вицепремиер в правителството на Слави Трифонов и "Има такъв народ"
Слави Трифонов и Тошко Йорданов няма да се трогнат от плагиатството на своя кандидат за министър на вътрешните работи, дори и да им бъде безспорно доказано. Може да се огънат под натиск и да го сменят, така както вече ги видяхме да сменят няколко пъти различни кандидат-членове на кабинета: без разкаяние и равносметка. Те ги оттеглят прибързано, не се извиняват, затова и новите им предложения все носят кажи-речи същите недостатъци.
Защото това, което те ценят в хората не е някакъв “морал” - напротив, те ценят хора, които просто приличат на тях: хора, които настояват, че сами са се направили; които не дължат и не принадлежат; не се извиняват и не изпитват угризения; саможивци, които си отмъщават на света. Лика-прилика с типичния лирически герой от песните на Слави Трифонов. Това е един добре загнезден в българската народопсихология типаж, в който могат да се впишат еднакво добре както образованите млади българи в чужбина, така и фолклорните мутри, без разлика.
Неслучайно Слави е певец и на едните, и на другите. Те “казват каквото мислят” и не се чувстват длъжни никому, защото са успели да успеят. Успехът - поединичният, вълчи успех - в този зъл свят, който не се е погрижил за тях, заличава въпроса как точно са го направили, на каква цена, пряко какви норми, кой е пострадал по пътя. Такъв именно се чувства и самият Слави Трифонов.
Истинският позор в казуса с Петър Илиев не е за “Има такъв народ”. Той е, разбира се, за Софийския университет, за Юридическия факултет и за катедрата по конституционно право. Унизително е даже да си представяме, че онези големи професори, които са винаги първи избор за служебни министри и конституционни съдии; които излизат да коментират конституционни казуси и да бранят основния закон срещу попълзновенията на неграмотните политици, винаги носейки съответната раздразнена и възмутена гримаса на интелектуален стоицизъм; та тези професори са си замълчали, когато трудът на техен колега е бил откраднат. Абзац по абзац, без цитиране.
От разследването на страницата “Правна лудост” стана ясно, че абзац, копиран от една от статиите на доц. Киселова, е отбелязан там с цитиране на проф. Близнашки. Излиза, че Петър Илиев, който не е цитирал нито един от двамата си колеги, значи косвено е откраднал и от проф. Близнашки, самозвания патриарх на българския конституционализъм. Ръководителят на катедрата, проф. Киров, се изпусна като нарече този казус “стара история” само няколко дни след като скандалът излезе за първи път в медиите. И той, и Близнашки, явно са били запознати от самото начало с това безобразие, но не са сторили нищо. Напротив, бутали са Петър Илиев напред в академичната му кариера, отказвайки се от елементарно себеуважение.
Нека изясним един ключов детайл. Не става дума тук за плагиатство, което е разчитало да остане незабелязано. Това е плагиатство, което е разчитало на безсилието на институцията и правилата. Тук се крие разликата между обикновеното престъпление и мутренския произвол. Мутренски произвол има тогава, когато правонарушителят не е принуден да се крие. Когато може да уязвява правата и достойнството на другите посред бял ден и на публично място. Скритата и срамната престъпност никой не може да заличи напълно. Но мутренският произвол е особена социална практика в нашето общество, за която носим колективна вина.
В случая вина носят колегите на доц. Киселова, които са съучаствали пасивно в нейното обезправяване. Но ние всички носим вина, когато позволяваме на Слави Трифонов да гони вън мутрите с дебелите вратове и ланците, за да вкара на тяхно място мутри с по-тънки вратове и бели якички. Дали ще са плагиати, застрахотаватели, бухалки, а ако отидем още по-назад в историята - номенклатурни синове, дворцови протежета И Т.Н. - няма значение. Формата на насилието се променя и просто сега е дошло време пак да се излъска и модернизира. Но съдържанието е същото. Не ни е наложено с някакъв несправедлив закон, то е винаги извън закона, винаги е обнародвано с мълчаливото съгласие на “суверена” да бъде свидетел и воайор на собственото си изнасилване.
И тук Слави Трифонов е прав, че по-висок закон в България от волята (или безволието) на народния суверен няма. Очевидно дори в Юридическия факултет.
Забележително е, че в днешно време академичната автономия се ползва не за да гарантира свобода на учените, а именно с цел да се разцентрализира държавния монопол върху насилието и да се обособят институции, на територията на които да дерибействат ректори-мутри като небезизвестния Величко Адамов от Свищов или пък Росен Василев от Бургас, който беше изплагиатствал цялата си дисертация от своите асистенти.
Академичната автономия, предназначена отначало да брани свободата на мисълта, се употребява все повече с цел да се създадат пространства, в които правовият ред е разколебан и в които мутренският произвол вирее най-добре. За свобода на мисълта на такова място не може да се говори.
Въпросните професори не само са редовни кандидати за служебни премиери и конституционни съдии. По-важното е, че през останалото време, когато не са заети да бъдат конституционната съвест на държавата, те обучават студентите по право на това какво е добро и справедливо, какво е професионално себеуважение. Наталия Киселова каза нещо вярно: “След като казусът доби публичност, аз не мога наесен да погледна студентите си в очите и те да ме питат “Защо не се борихте?”.”. Сигурно затова на нейните колеги им е толкова по-удобно да обучават студенти, чието равнище на обща култура драматично спада през годините - просто защото пред такива младежи е по-лесно да не изпитваш срам.
