Изтекоха шест месеца от последните избори. Бат` Бойко, Генералът на народа, вече от шест месеца е на власт. Той, той – а не правителството на малцинството, съставено от ГЕРБ и подкрепяно от Атака, а понякога и от Синята коалиция. Защото това не е общото, това е неговотоправителство – и всеки анализ би трябвало да следва този код при разглеждането на неговите действия. В цялата история на прехода няма друг кабинет и друга политическа власт, които да са били в такава степен персонифицирани. Аналогии могат да бъдат дирени преди това – в едно лице, при което сегашният премиер започна кариерата си като бодигард. Тази смяна на ролите е иронична, гротескна дори – защото емблематично изразява резултатите от самия преход. Тя показва абсурдистката ситуация, в която – както беше написал в една отчаяна статия Иван Груйкин – “Всички обичат Бойко или докъде се докарахме”. До под кривата круша, бих казал.
Шест месеца врява и безумство – плюс думи, думи, думи...

Шест месеца. Това някак си не е за вярване – като хвърли поглед върху политическата сцена, човек има чувството, че там действието още не е започнало, че още подреждат декорите и провеждат набързо някакви форсмажорни репетиции.
Мандатът на това правителство изтича някак по-бързо и по-неусетно от този на неговите предходници. Длъжен съм да уточня: “неусетно” в случая не означава „без да го забележим”. Ако беше така, то би било по дефиниция идеалното правителство.

За съжаление, не е. Забелязва се, и то още как. Ефектът на неусетно изтичащото време се дължи не на максималната ненатрапчивост, а – точно обратното – на тупането в гърдите, на желанието да се покаже всякак неговата наличност и същата да се навре под носа на всеки гражданин. Това правителство вдига врява и вероятно смята, че това е част от неговите задължения към избирателите – или пък следва лукавата стратегия, според която врявата може да покрие липсата на ефективни действия в полза на общността, чиито интереси е призвано да защитава.

Нека само за миг си представим, че държим в ръце едни вълшебни везни, като на едната везна сме поставили действията на кабинета, а на другата – думите. Ще сполучим ли да изравним думите с делата? Кои са всъщност делата, за които можем да си спомним в ретроспективния поглед към изминалите шест месеца? Стахановско вадене на скелети от гардеробите, опичането на един брой постна пица и... а, да – залавянето на “Наглите”. За малко да пропуснем най-важния и най-героически подвиг на новия кабинет, реализиран изпод самата банкянска стряха на Бойко Борисов.
А сега се опитайте да си спомните словата, изговорени от най-висшите държавни мъже. Вероятно пак няма да си спомните много, тъй като изказванията са сгъстени, а децибелите – форсирани, поради което тяхното наслагване създава ефекта на врявата. Затова пък каква решителност, какъв размах, каква естественост и мъжкарска непринуденост! Примерно юначното: “Който иска да се бие – при мен в кабинета!”. Или съкровената самопожертвувателност в: "Заложих и партията, и мене си да пазя обран бостан". Или пък краткото, ясно и изразително: “Простаци!”.

Прочее, можем да формулираме първата същностна характеристика: това правителство повече говори, отколкото прави – и има доверие повече в думите, нежели в делата. В някакъв смисъл то вероятно изповядва вярата, че думите са дела – и че казването създава реалността, а не съзиданието. Като един убеден християндемократ, Бойко Борисов вероятно е готов да прагматизира за съвременна употреба първия ред от Евангелието на Йоан: “В началото бе словото.” И знае, че българинът вярва на този, който изглежда и говори така, като че ли би седнал да изпие с него една ракия в кръчмата. Бойко Борисов изглежда именно така – и тъкмо говоренето му крепи това впечатление – то е, което създава обичането, за което пише Груйкин.

Проблемът е, че словото се разбира като жест, като интонация, като създаване на пространства на интимна задушевност между казващия и слушащия – а не като споделяне на смисъл или оповестяване на реални намерения. Тъй като формулата за неговото израстване от пожарникарската стълба до държавния връх винаги е била свързана с плямпане и съпровождащи го медийни жестикулации, днес той се опитва да въведе същите като код за общуване в самия кабинет.

Естествено, бихме били несправедливи, ако видим неговите министри само като имитатори и им припишем неговия комуникативен кодекс. Не – те си говорят съвсем по административния канон – и даже вършат много повече неща, отколкото бяхме склонни да поставим на везната на свършеното. Работата е там, че ги вършат едва ли не конспиративно – без свършеното да попадне в обсега на общественото внимание. Той е този, който обобщава, който прави ценностния подбор на делата и го вмества в своите езикови и жестови стратегии. Той е не стратегът, а говорителят на свършеното; и никак не е случайно усещането, че в управляващия кабинет министър-председателят е иззел функциите на своя PR – и е забравил за своите. В резултат, публичният лик на правителството е не толкова на орган, който провежда политика и я реализира чрез конкретни действия, колкото на орган, който произвежда думи и ги издига в ранг на дела. Жестикулира – разпалено и публицистично – разиграва словото в театъра на самомнението и самоувереността, но след падането на завесата, зрителите виждат, че пак са си в същите окъсани сюртуци. Функцията на правителството е живо въплъщение на принципа: хляб и зрелища за народа. Повече зрелища и по-малко хляб – все пак сме в криза.

Доколко ефективна е тази стратегия, можем да съдим по това, че никакви политически пируети и обръщания на думите нямат фатални последици за това правителство. Примерите са много – ще посоча само два от най-очевидните. Още преди да стане премиер, Бойко Борисов поиска замразяване на трите големи руски енергийни проекта в България – АЕЦ “Белене”, газопровода “Южен поток” и нефтопровода “Бургас-Александрополис”. Първите изказвания на правителството след това – особено тези на финансовия министър Симеон Дянков – даваха основание да се предположи, че страната ни най-сетне ще скъса с коленопреклонното си отношение към Кремъл и ще измие срама, с който я покри тройната коалиция, превръщайки я в руски Троянски кон в Европа.

Това беше повратният момент – и ако той би бил удържан, Бойко Борисов би могъл да разчита на доверието както на европейските си партньори, така и на голяма част от българския интелектуален елит – въпреки парадоксите на своята политическа кариера, въпреки гафовете и простоватото си медийно и всякакво друго поведение. Беше изправен пред изпитание, в което се провали. Оказа се достатъчна само една среща на четири очи с Путин – и цялата ревизионна жар се превърна в студена пепел. Двамата мъже с черни пояси очевидно толкова добре се разбраха, че освен отношението си към руските енергийни проекти, Бойко Борисов коригира и отношението си към българския президент – от човек, който като сътрудник на ДС няма място на тържествата по случай 20-годишнината от падането на Берлинската стена, той се превърна във високо ценен партньор и приятел, който примерно може да “редактира” самите премиерски изказвания и заради когото бе пожертвана подкрепата на цяла една парламентарна група.

Вторият пример: преди изборите Бойко Борисов беше заявил, че негова основна цел като бъдещ премиер е да елиминира властовите позиции на Ахмед Доган и ДПС и да накаже виновните за това България да бъде сочена като най-корумпираната държава в ЕС. Неговият изборен успех се дължеше до голяма степен и на негативния вот срещу партиите от тройната коалиция: хората с право негодуваха срещу това тегаво управление, което вероятно наистина бе най-корумпираното в цялата история на прехода. Като основната заслуга за това принадлежеше на Ахмед Доган и неговите министри. Масираното вадене на скелети от гардероба бе очаквано и дори приветствано от наблюдаващите джумбуша широки народни маси. С течение на времето, обаче, стана ясно, че то е някак избирателно: че тази богоугодна дейност се концентрира с пълна сила върху БСП, но заобикаля министрите на ДПС; няма обяснения например защо под ударите на закона попадна Емилия Масларова, но никой не каза и дума за Емел Етем, чийто корупционен нюх бе развит най-малкото в същата степен.

Дори от тези примери става видно, че това правителство следва не толкова благородния мъжкарски принцип “казана дума – хвърлен камък”, колкото опортюнистичния “дума дупка не прави”. Отмятанията от думите обаче не се отразяват съществено върху неговия рейтинг, нито пък върху рейтинга на Бойко Борисов. Причината за това се крие в спецификата на българския преход, който може да бъде определен като път през пустинята на разочарованията. Хората вярваха на червените (повярваха им цели три пъти, въпреки предизвиканите от тях национални катастрофи) – и се разочароваха. Вярваха на сините – и се разочароваха. Решиха, че да вярваш в политически идеи, е глупост – и почнаха да вярват в персони, обещаващи да спасят България. Така повярваха на царя, който изглеждаше много перспективен обект за масови вери – почти както е изглеждал Златният телец на израелтяните в пустинята. И се разочароваха.

Сега вярват на неговия бодигард. Вярват. Винаги вярват и винаги се разочароват – за да гласуват за някого, чиито магарии още не са изпитали на свой гръб. Тези, които, освен да вярват, можеха и да мислят, отдавна вече ги няма тук. С тяхната липса страната ни се превърна в заложник на застаряващи, но и застрашителни в постоянното си гласуване маси, които искат две неща: първо, някой друг да носи отговорност и да решава нещата вместо тях, и второ, да си имат тотем, пред който да се кланят. Те са тези, които създават политическите реалности – под диктата на лигавата телевизионна кашичка, поднесена им от синия екран. За останалите – тези, които имат усет за фалша и лъжата, но нямат волята, нито пък въображението, за да им се противопоставят, всичко това е сеир и те го зяпат, губейки все повече и повече усещането за това, че ги засяга, че става дума не само за колективната, но и за личната им съдба. И затова е прав д-р Михайлов, който в интервюто си в “Култура” произнесе най-суровата присъда над българския преход, която е било произнасяна някога. Там, между другото, се казва, че “политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура”. Да, така е. В случая ролите са балансирано разпределени. В това правителство шоу бизнесът е ресор на премиера, на останалите се пада административната процедура.
Би трябвало властта на този кабинет да е много крехка, тъй като Бойко Борисов надменно отказа да влезе в коалиционни отношения с партиите, които го подкрепяха. Би трябвало много да внимава, да премисля три пъти всеки свой ход. Нищо подобно обаче: изминалите шест месеца гъмжат не само от непремерени приказки, но и от гафове, някои от които биха могли да бъдат крайно опасни – какъвто бе случаят с дивата идея да се прави национален референдум за новините на турски по БНТ. Някои от гафовете са персонални и издават административна неопитност и кадрова немощ – като случая с Румяна Желева, чиято кандидатура за еврокомисар успя да разтресе европейския парламент и да направи България прочута. Други са привидно произволни и случайни, но пък издават лекомислената лекота, с която е сглобено сегашното правителство – като “цената”, която Божидар Димитров поиска от Турция срещу българската подкрепа за нейно членство в ЕС.

Всички тези гафове не успяха да застрашат сериозно политическите позиции на правителството и на неговия премиер – поне засега. И това се дължи в много голяма степен на факта, че Бойко Борисов дойде на власт в един щастлив за него политически момент, когато всички останали или една шаваха, или бяха станали в буквалния смисъл на думата нетърпими. Той зае опразнените политически пространства на дясното и постави другите политически субекти пред чистата формула на своята наличност: ето ме такъв, какъвто съм – или ще играете по моята свирка, или разваляме играта и чакаме ново раздаване.

Никой обаче не иска ново електорално раздаване, защото знае, че ще получи предимно седмици и осмици. И това е залогът, който предопределя съществуването на Бойко Борисов и неговото правителство: политическата немощ на изчерпаните досегашни играчи, видиотяването на избирателите, чалгата като стил на живот. Чалгата, да – това е музиката, под чиито звуци танцува днес страната ни и управляващият я елит е нейното точно институционално въплъщение.

Текстът е публикуван във в.Култура - Брой 2 (2574), 20 януари 2010

Още от категорията

4 коментар/a

Sandeto1 на 22.01.2010 в 18:43
"Тези, които, освен да вярват, можеха и да мислят, отдавна вече ги няма тук." Е, мерси за комплимента. А като говорим кой как се извъртал, лъгал и т.н. - Сугарев явно е от т.нар. "интелектуален елит", както и Дачков!
Кр.Кабакчиев, дфн на 23.01.2010 в 18:48
Тоя неудържим говорилник отново е тръгнал да дарява вече рехавата си публика с безценните си откровения. Може и да има право в критиката към днешната власт, но големият въпрос е каква е неговата собствена отговорност за това, че днес "Всички обичат Бойко или докъде се докарахме." И най-вече за това, че направо разкатаха фамилията (да не си послужа с по-силен израз) на синята идея. От 60% електорат - днес две партии по 3%!?!? Едната начело с един писач в "Работническо дело", хвалил съветската икономика като прогресивна! Апропо, самият говорилник през 1988 г. издаде книга, в която хвали до небесата ... пролетариата. А днес е голям радетел за ... дясното. Нека да го кажем направо. Говорилникът има сериозна отговорност за "разкатаването на фамилията" (да не кажа друго) на синята идея. Яхна недоволството на седесарите непосредствено след идването на мадридския необразован индивид на власт, като оглави "14 декември". След два-три месеца заяви: "Напускам председателското място и политиката по личностни - здравословни, причини." Всички медии взеха да се надпреварват да тръбят: "Аууу, синият бард напуска политиката!" Добре, ама - минаха, не минаха още 2-3 месеца, говорилникът изведнъж - ни лук ял, ни лук мирисал - се появи при ... Надка. На която преди това беше искал оставката заради опита й за асоцииране с ... мадридския необразован индивид!?!? Минаха, не минаха още 3-4 месеца, говорилникът дори взе, че се обяви заедно с Надка за коалиция с ... мадридския необразован индивид!?!? При положение, че беше оглавил "14 декември" - движение, създадено с цел да се изрита от властта жълтата шайка. Да обясниш на говорилника, че отдавна няма моралното право да дава акъл по политически въпроси, би било безсмислено. Все едно ще продължи неустоимо да запълва страниците на вестниците ...
Angel на 24.01.2010 в 22:20
ГЕРБ ХРОНИКА http://angelyordanov.blogspot.com/2009/02/10-02-2009.html ГЕРБ ХРОНИКА 2 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/04/2.html ГЕРБ ХРОНИКА 3 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/06/3.html ГЕРБ ХРОНИКА 4 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/08/4.html ГЕРБ ХРОНИКА 5 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/10/5.html ГЕРБ ХРОНИКА 6 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/11/6.html ГЕРБ ХРОНИКА 7 http://angelyordanov.blogspot.com/2009/12/7.html ГЕРБ ХРОНИКА 8 http://angelyordanov.blogspot.com/2010/01/8_10.html
"ЗА" на 24.01.2010 в 23:15
Много точно казано, Кабакчиев. 1

Напиши коментар