От дадените годишно близо 11 000 разрешения за използване на специални разузнавателни средства (СРС), към които можем да прибавим и около 8000, поискани отделно и разрешени от наблюдаващи прокурори, няма да е пресилено да се твърди, че делът на подслушваните телефони е около 90–92%  от употребата им. Останалите 8–10% са останалите 12 способа, дефинирани в Закона за СРС. Няма ясна статистика за успеваемост, но по отношение на подслушването е известно, че бракът е около 95–96%. На какво се дължи тази висока неефективност? На първо място, подслушването е най-популярен от обширната гама способи, рамкирани в ЗСРС. Второ, преходът, който в България продължава, довежда до естествения страх на отделния човек, че неговите разговори може би се подслушват, а резултатът може да се използва както за санкциониране, така и за злепоставяне, изготвяне на компромати или събиране и предаване на поверителна информация за бизнеса. Криминалните структури са наясно с всички технически средства, така че основно предпазливостта им е насочена към премахване на опасността от подслушване. Обикновено или използват телефони на собственици, различни от предполагаемия обект на интерес, или стотици анонимни предплатени карти, които след два-три разговора се унищожават.
Подслушването – кое мотивира огромния разход без резултати
Изобретателността е голяма: купуване на няколко телефона на всеки от фирмата, което означава ползване на 100–200 телефона, водещи се на чуждо име, снабдяване с предплатени карти от държави, с които България има роуминг, но там все още е възможно купуването им анонимно (това е добър бизнес за контрабандистите, защото е ликвидна стока с малък обем, която се търси на черния пазар).

Използват се и евтини телефони, които не разполагат със собствени GPS системи (наличието им вече е стандарт в скъпите модели като средство против кражба), които се сменят със същата периодичност като картите. Честата смяна и анонимността правят използваните телефони непроследими, а доказването на връзката между телефона, картата и лицето – невъзможно.

Това е сериозен проблем за всички специални служби по света, доколкото единствената връзка може да се окаже гласът на обекта, а гласовата експертиза на свой ред се преодолява с лекота с многобройните предлагани на пазара електронни средства за промяна на гласовия модел.

Криминалните структури разполагат с информация за интереса към тях

като плащат на лица от оперативно-техническите служби да им съобщават за това. Огромното количество на служители, компетентни по проблемите на СРС, напуснали през последните 20 години – над 30 000, които предлагат услугите си на свободния пазар, също затруднява резултатното прилагане на способа. В крайна сметка всички разговарят кратко и предпазливо, използват кодове и условности или просто се договарят за срещи на предварително уговорени места.

Логично възниква въпросът – защо този способ продължава така масово да се използва въпреки поразяващата му неефективност? Ето някои отговори.

В България има над 7 млн. телефона – стационарни и мобилни. По тях се обменя голямо количество информация, включително и данни, свързани с подготовка или извършване престъпления.

Филтрирането и документирането на информация с такъв обем е по силите само на големите разузнавателни централи като тези на САЩ, Франция и Русия. Тоталният подход в подслушването обаче довежда най-вече до два резултата – силно нарушаване на правата на гражданите и трудности при използването на получената информация като доказателствено средство. Все пак при тоталното подслушване основната цел е получаване на информация, а не подготовката на доказателствени средства за използване в наказателен процес.

СРС, свързано с подслушване, в най-общия случай изисква минимална предварителна подготовка от страна на заявителя – 1–2 часа за подготовката на документацията и придвижването й през инстанциите, чието разрешение е необходимо. Посочените от закона институции дават разрешения в 99% от случаите, без да се задълбочават по отношение на типа престъпление – дали отговаря на характеристиката "тежко престъпление" в ЗСРС, или е едно от изрично описаните в НПК.

В почти всички случаи никой по веригата на придвижваната документация не иска доказателство за връзката между телефонния номер и обекта на наблюдение. В повечето случаи такава няма, което довежда до порочна практика, позволяваща да се подслушват произволни хора, несвързани с престъпна дейност, а

лица, представляващи частен или политически интерес за заявителя

Особено важно е да се обърне внимание на малкото изразходвано време за подготовка на СРС, свързано с телефонно подслушване  – един-два часа. Оперативните работници, както всички държавни служители, задължително планират и отчитат работното си време.

Агентурно-оперативната  дейност не заема повече от 2–3% от времето на оперативния работник (при световни стандарти 50–70%). Причината за тази диспропорция е предмет на отделно проучване, но най-общо може да се каже, че се дължи на компрометиране на използването на секретни сътрудници от специалните служби в годините на прехода.

Така по естествен път най-лесното средство за работа и отчитане се оказва телефонното подслушване. Само за сравнение – предварителната работа по останалите СРС способи варира от 1 седмица до 3–4 месеца. Ясно е, че един оперативен работник с лекота може да изиска годишно от 50 до 100 подслушвания, но само 2–6, свързани с останалите способи. Това довежда до огромно количество от формално проведени СРС, ниска ефективност, огромен разход на средства, които в крайна сметка

плаща данъкоплатецът, който се явява и основният обект на този тип наблюдение

Подслушването като тотален инструмент освен до огромния преразход на средства довежда до случайно прихванати разговори, които, извадени от контекста, могат да изглеждат поразително като разговори, свързани с подготовка или извършване на престъпление. Използването на някакъв жаргон, както и шеги, които са понятни само за разговарящите, за страничния наблюдател може да изглежда странно, престъпно, фрапантно и дори незаконно.

Всъщност разговорът може и да е отвратителен и циничен и когато се огласява – със сигурност злепоставя участниците в него. Но не трябва да забравяме, че СРС е предназначено да събира информация за определено тежко престъпление, което в никакъв случай не може да се състои в ниската култура или лошото възпитание на разговарящите. Този аспект е причината резултатите от подслушването да се разглеждат в съда при закрити заседания, а не някаква тяхна въображаема секретност. Секретна спрямо световните стандарти може да бъде само специфичната технология и методология  на използваното СРС, но не и резултатът.

Но в случая става въпрос за подслушване на разговор на двама души, които съобразно концепцията за свобода на словото, залегнала в конституцията,

могат да си говорят каквото си искат, дори на шега да обсъждат убийство

(представете си разговор на запалянковци, които изразяват чувства към съдията). В практиката съществуват неизброимо количество фрази, които интонационно означават точно обратното на казаното. Това е причината в съда да се представя комплект, съдържащ и аудиозапис, задължително технически гарантиран (това май в България не се случва) против манипулации. Заради особеността на СРС законодателството постановява осъдителна присъда да не може да се издава само въз основа на  доказателства, събрани чрез този вид средства.

А публичното разгласяване подслушани по телефона разговори освен че е престъпление, е и пряко нарушение на конституцията. И никакви заявления за декласификациране на информацията не могат да променят противозаконния характер на деянието.

Преразходът на средства и възможните нарушения на конституционните права на гражданите, свързан с прекаленото, неаргументирано и неефективно използване на подслушването, е въпрос на управление на СРС и най-общо на управление на националната сигурност. Ниската ефективност на подслушването на телефоните, при положение че това на практика е пропагандираното основно средство за противодействие на престъпността, естествено довежда до съществуващата невероятно ниска разкриваемост на престъпления и на практика прави реалното противодействие на престъпността невъзможно.

Авторът е преподавател в НБУ, бивш секретар на МВP. (Бел. ред. – текстът е написан преди Нова година и не е по повод сегашния скандал с подслушването на министри, чиято законност все още не е изяснена.)

Коментарът е публикуван във в. "Дневник".

Още от категорията

Напиши коментар