- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 289
- 19
Валентин Хаджийски
<p><strong>Медийните нападки на десницата срещу „националиста“ Сидеров през последната седмица са неискрени, безпринципни и конюнктурни. Нали през първите две и половина години от мандата си ГЕРБ, заедно със сините си сателити, беше съюзник с „Атака“? Дори до началото на май м.г. всички прогнози деляха новото Народно събрание между блока на БСП и ДПС и блока на ГЕРБ и „Атака“. Карикатурата на Христо Комарницки с Борисов и Цветанов „Имаме воля! – Нямаме Волен!“, изразяваше следизборната изненада на ГЕРБ, че „Атака“ може и да не играе с тях. И нито в 2009 г., нито след това сините нападаха Сидеров и правеха подписки срещу коалирането на ГЕРБ с „Атака“.</strong></p>
<p> </p>
<p>Освен това след последните избори не „Атака”, а ГЕРБ и сините демонстрираха срещу „турцизацията“ на България и не пускаха областния управител на Благоевград на работното му място, защото бил етнически турчин. Сам Сидеров нарече Борисов „расист“ – и то не без основание. В последните месеци на старата година ГЕРБ нагнетяваше истерия и по бежанския въпрос, която рефлектираше и в повишената обществена нетърпимост към бежанците и раздухваше изкуствено настроения против българските емигранти на запад, както вече видяхме. </p>
<p>Трябва да отбележа, че съм последният човек, който би се заел да защитава Сидеров. Нетърпимостта ми към „сидеровщината“ е добре известна и на форумните колеги в интернет, и на читателите на в. „Стандарт“, и на редакциите на „Монитор“ и „Сега“, по чиито форуми се вихреше от 2001 до 2005 г. борба на група прогресивни колеги, предимно, но не само емигранти, срещу мракобесните – и заимствани от руските черносотнически сайтове – идеи на бившия главен редактор на в. „Демокрация“. </p>
<p>За всички е ясно, че реанимацията на явлението Сидеров през време на зимните протести, както и самото съществуване и проспериране на европейските му събратя „националисти“ се дължат на отчаянието на хората от икономическата им несигурност, на чувството им за несправедливост от растящото неравенство на доходите и възможностите и на хората, и на страните. „Национализмите“ (тук и по-долу под „национализми“ разбирам демагогските, популистки, реакционни движения като Сидеровото) имат обективна основа и са израз на разбираемия гняв на хората от неприемливите им условия на живот. И хората, които се присъединяват към тях, в голямото си мнозинство не са луди или непоправимо лоши, а само са научени да виждат нещата в неправилен контекст. </p>
<p>Не на всички е ясно, че </p>
<p><strong>дълбоката причина за несигурността и неравенството е пазарният фундаментализъм</strong>, </p>
<p>към който като религиозна вяра все още сляпо се придържат ГЕРБ и сините. Не „пазарите“ сами по себе си, не ЕС сам по себе си и не „глобализацията“ сама по себе си, а наложените отгоре специфични правила на играта в интерес на глобализиращата се финансова олигархия и в ущърб на реалните националните икономики и на „99-те процента“ са дълбоката причина за надигането на „национализмите“. </p>
<p>Глобализацията е обективен процес, обусловен от техническия прогрес, който не може да бъде забранен от правителствата с декрет. Но както видяхме вече и при „свободните пазари“, глобализацията става по правила, определяни от държавите и междудържавните договори. Би следвало да се предполага – правила, определяни в интерес на цялото общество, на всички страни и на цялото човечество. Но реално </p>
<p><strong>глобализацията през последните три десетилетия се развиваше в интерес на капитала</strong>, </p>
<p>на финансовата олигархия, на „горния един процент“ – не става вече и дума за „златен милиард“ – и против интересите на „99-те процента“. На капитала се даваха неограничени права, като свободно движение към местата с най-изгодните за него условия, а на труда, дори в някои от най-развитите страни, постоянно се отнемаха права – на справедливо възнаграждение, съобразено с производителността и инфлацията, на сдружаване, колективно договаряне и стачка. Капиталът получи законова възможност да рекетира правителствата, за да държи разходите си за работна сила неестествено ниски. А мобилността на работната сила въпреки всички вълнения около трудовите мигранти си остава незначителна спрямо мобилността на капитала. </p>
<p>Наистина, съгласно теорията за ефективните пазари се предполага, че глобализацията в последна сметка води до растеж и е в интерес на всички. Но след 2008 г. дори МВФ призна, че неограничената финансова либерализация всъщност може да е вредна за световната икономика. Например Джоузеф Стиглиц показа, че премахването на бариерите прави световните финанси по-нестабилни и податливи на вредните въздействия на локални фактори, които иначе биха останали под карантина. Беше доказано също, че обществените ползи от неограничената мобилност на капитала са много по-малки от пропуснатите ползи за обществото от намаления дял на труда в националния доход. </p>
<p> <strong>Национализмите се подхранват от задълбочаващото се неравенство между „центъра“ и „периферията“ </strong></p>
<p>на глобализиращия се свят. В пика на световната финансова криза се оказа, че „центърът“ не мери с един и същ аршин за себе си и за останалите. Навсякъде в Източна Европа след 1990 г., в Русия и Азия в края на 90-те години и в Латинска Америка в 90-те и началото на 2000-те години САЩ и Международният валутен фонд (МВФ), ръководени от догмата за балансирането на бюджета като първо условие за растежа, наложиха на преходните и/или кризисни икономики свирепо затягане на коланите. То предизвика мизерия, че и истински катастрофален глад (Индонезия) и епидемия (Тайланд, от СПИН). САЩ и МВФ не позволиха на бедните страни да спасяват банките си, принуждаваха ги да балансират бюджетите си, като режат социалните си разходи. </p>
<p>Но когато САЩ сами попаднаха във финансова криза в 2008 г., Източна Европа, Азия и другите региони с изумление гледаха как Вашингтон спасява банките си чрез еквивалента на „национализация“ и приема стимули за икономиката и за социалната си сигурност, свързани с дебалансиране на бюджета, увеличаване на тавана на дълга и с quantitative easing (“печатане на пари“) – всъщност увеличаване на паричната маса няколко пъти. Това показа на света и на самите САЩ, че пазарният фундаментализъм, освен че е коренно погрешен като икономическа теория, е и егоистичен, важи </p>
<p><strong>само за другите, не за нас</strong>.</p>
<p>В Европа подобна роля изигра еврото като „твърда валута“ (sound money), максимално близка по замисъл до „златния стандарт“ (който Кейнс наричаше „варварство“). Реално еврото беше немската валута, дори както се оказа – подценена, наложена политически, волунтаристично, без сериозна икономическа обосновка, на други – различни, повечето по-бедни и слабо развити икономики, без фискален съюз, без обща икономическа солидарност. Европейската централна банка (ЕЦБ) беше замислена като гарант за „стабилни цени“, но не и като традиционна централна банка – „заемодател последна инстанция“ при кризи на търсенето. Еврото направи немския износ евтин; то направи много лесно и за периферните икономики да получават кредити при немски условия, да купуват немски продукти и да се деиндустриализират. </p>
<p> </p>
<p>Рязкото спиране на капиталовите потоци към периферията в началото на световната финансова криза предизвика шок у „периферните“ икономики, който пък направи много трудно или направо невъзможно да връщат кредитите в евро – тези страни нямаха суверенитет върху ЕЦБ и реално дълговете им бяха номинирани в чужда валута. При една собствена национална валута те биха имали възможност да се „девалвират до конкурентоспособност“. А интересът на „благоразумна“ Германия от ниска инфлация автоматично генерира дефлация в европериферията – с астрономическа безработица и страдания за милиони.</p>
<p> </p>
<p>Разбира се, пазарните фундаменталисти отричат, че всичко това е така, и търсят другаде обяснението за икономическата несигурност на хората и растящото неравенство – например в „разсипничеството“ на социалната държава; в демографските фактори; в „неморалността“ на бедните – или на отделни категории като многодетните, самотните майки и др.; в „мързела“ или „безотговорността“ на небелите или на южноевропейските народи; в имигрантите, които не искали да се асимилират на запад и т.н. </p>
<p>Това обаче е предубедена крайно дясна пропаганда, която не почива на икономическите факти. Например в пика на европейската криза на търсенето страните с най-силни социални програми като Швеция или дори Германия, а също и Франция, в сравнение с Британия, се справяха най-добре. Швеция в 2011 г. имаше по-висок БВП, отколкото в 2007 г. и по-големи социални разходи. И Канада, със „социалистическо“ здравеопазване и по-щедри социални програми от САЩ, се справяше с финансовата криза по-добре от САЩ. </p>
<p><strong>Един разумен национализъм</strong>, </p>
<p>балансиращ негативните ефекти на глобализацията, целящ стимулиране на националните икономики, повишаване на доходите на мнозинството и укрепване на социалната защита, както и защита на националната финансова система от евентуални вредни външни влияния, но разбира се, без робуване на популистки леви и десни утопии и революционни крайности, творчески издържан в духа на обединена Европа, ми изглежда абсолютно наложителен за избягване опасността от „национализмите“. </p>
<p>А тя никак не е малка и заплашва не само Европа, но и САЩ. Хитлер дойде на власт в Германия след голямото затягане на коланите в началото на 30-те години, но такава опасност е съществувала и в САЩ, както добре показа историко-фантастичният роман на Филип Рот „Заговорът срещу Америка“, в който известният герой, авиаторът Чарлз Линдбърг, печели президентските избори в 1940 г. и установява фашистки режим.</p>
<p>Но сегашните „национализми“ не са съвсем като Хитлеровия, колкото и сините да сравняват Сидеров с Хитлер. Каква по-конкретно би могла да бъде заплахата от „национализмите“ в недалечно бъдеще, ако такъв разумен национализъм не успее да се наложи и те спечелят властта? </p>
<p><strong>Един въображаем сценарий </strong></p>
<p>за американските президентски избори през 2020 г. беше предложен неотдавна от Робърт Райх. Той е обобщил чудесно основното за „национализмите“ въобще, така че и българският читател ще открие в сценария много добре познати му от домашната сцена на идеите неща. </p>
<p> </p>
<p>Изборите, прогнозира Райх, се печелят убедително от „Партията на независимостта“, чиято платформа е безкомпромисна: нулева толерантност към нелегалните имигранти, забрана на имиграцията от Латинска Америка, Африка и Азия, високи вносни мита за всички стоки, забрана на американските компании да местят или аутсорсват дейности в други страни, забрана на инвестициите в САЩ от чужди държавни фондове. САЩ напуска ООН, Световната търговска организация, Световната банка и МВФ, прекратява всякакви „намеси“ в други страни, отказва да плаща лихвите по дълга си към Китай и прекратява търговията си с него, ако той не въведе свободно плаващ валутен курс. </p>
<p> </p>
<p>Печелившите компании губят право да уволняват работници и да режат заплати и социални придобивки. Бюджетът завинаги е балансиран. Централната банка (Федералният резерв) се закрива. (Райх е забравил за връщането на„златния стандарт“.) Банките извършват само приемане на депозити и отпускане на заеми. Инвестиционното банкиране е забранено, опитите за финансови спекулации се наказват с най-малко десет години затвор. За балансирането на бюджета, изплащането на дълга и за финансиране на отбраната се въвежда конфискационен данък, при който доходите над 500 хиляди долара годишно се облагат 100%, а доходите над 250 хиляди долара – 80%. Доходът от капитал се облага 80% и всички състояния над 100 хиляди долара се облагат с годишен данък богатство от 2%. </p>
<p> </p>
<p>В деня след победата на „Партията на независимостта“ индексът Дау Джонс пада с 50%, курсът на долара – с 30%. Банки затварят, фирми фалират, индустриалци се вайкат, иде нова Голяма депресия, глад и мор. Всички се питат: „Как можахме да допуснем това?“ Край на сценария. </p>
<p> </p>
<p>Анализът на необходимостта, приложимостта и вероятните (вероятно някои от тях – катастрофални) следствия на всяка от горните взаимно противоречиви, парадоксално навързани крайно леви и крайно десни мерки ще е дълга работа и изисква самостоятелно разглеждане. Но още отсега има сериозни индикации, че подобен сценарий е осъществим и в коя да е европейска страна, особено в „европериферията“, и че той може да доведе до големи бедствия, включително и гражданско насилие, хаотично разпадане на ЕС и общоевропейски конфликт. Ако, разбира се, „национализмите“ не бъдат обезсилени с нужните икономически реформи, включително на ЕС и ЕЦБ, за което навсякъде в Европа ще са нужни нови коалиции на „99-те процента“, каквато коалиция видяхме в Ню Йорк на кметските избори през ноември с убедителната победа на Бил де Блазио. </p>
<p> </p>
<p>Българските партии, които залудо кълнат Сидеров, трябва да са наясно, че ще го пратят на политическото бунище само когато изземат рационалното зърно от дневния му ред, очистят го от левия и десния екстремизъм и го приложат на практика срещу олигархията и в интерес на 99-те процента. </p>
<p> </p>
<p>В това отношение е много важно да се подчертае, че </p>
<p><strong>омразата към различните, сърцето на „национализмите“, е и стар идеологически инструмент на олигархията</strong></p>
<p>за „разделяне и владеене“ на масите. Този инструмент се описва най-точно със синтетичния, непреводим на други езици, английски термин <em>bigotry</em> – предразсъдък, страх, нетърпимост или омраза към различния – в расово, етническо, класово, полово или друго отношение. Отдавна доказан факт е например, че расизмът на необразованите бели американци, умело подхранван гъделичкан от десните демагози, е главната причина, по която американските blue collar (физически) работници от Средния запад и Юга от 60-те до началото на 2000-те години гласуваха за републиканците и следователно против собствените си икономически интереси. </p>
<p>От времето на Рейгън с неговата „социална царица“ (welfare queen) – често цитираната в речите му самотна черна многодетна майка с кадилак, купен със социални помощи, американските работници, предимно бели и средна класа, биваха системно и злонамерено настройвани от десните политици и медии срещу бедните, предимно небели и неработещи американци. Рейгън не казвал изрично, че „царицата“ е чернокожа, но много добре се подразбирало. Ние“ – средната класа, белите, моралните, цивилизованите, отговорните, работливите, и „те“ – бедните, черните, „мързеливите, безотговорните, сексуално несдържаните, крадливите, насилниците, варварите, паразитите“. </p>
<p>Установено е също, че провалът на опита на президента Труман да въведе всеобщо здравно осигуряване още в 1940-те години, се дължал на нежеланието на белите от юга да посещават едни и същи здравни заведения с черните. Разбира се, този феномен съществува и в Европа, а и в България, където разговорите на обикновените хора за социалните помощи твърде често опират до „варварството“ и „паразитизма“ на циганите, като се забравят общоизвестните причини за влошаването на положението им след 1989 г. Това обаче е твърде обширна тема, която изисква специално разглеждане. Страхът от различните, враждебността към непознатите са вкоренени в човешките групи от най-дълбока древност, както показа великолепно Джаред Даймънд в <em>The World Until Yesterday </em>(2012). </p>
<p><strong>В последно време в САЩ старото разделение между работници и бедни и между бели и небели усилено се размива, </strong></p>
<p>както убедително пролича и от изборните резултати от победата на Обама от 2008 г. насам, и както в петък отбеляза Пол Кругман. От една страна, положението на работниците и на средната класа се влошава и ги сближава с бедните, а от друга страна, сега има много повече работници и средна класа хора от малцинствата в сравнение с миналото, а и голямата част от бедните работят. Бедността е много по-широкообхватна – по официални данни почти 55% от възрастните (adult) американци са преживели поне една година на бедност в живота си, 50% от американските деца са били зависими в определен период от купоните за храна (food stamps). </p>
<p>Бедността сега е и по-равномерно разпределена по раси, като две трети от бедните са бели. Икономическата несигурност прави риска от внезапна бедност при загуба на работа, фалит на бизнеса, заболяване или друго бедствие напълно реален за мнозинството американци. Естествено и старите разграничителни линии отстъпват на новото съзнание за общите интереси на „99-те процента“, като в това понятие се включват и имигрантите от Латинска Америка. Вероятно и в това отношение САЩ показва на Европа и България собственото им бъдеще. Борбата с бедността е обречена да стане отново почетна кауза, след като десетилетия бе обругавана и осмивана от десните като борба с гравитацията – доколкото бедните се представяха като неморални индивиди, сами виновни за положението си. </p>
<p>Борбата с „национализмите“ е и борбата с <em>bigotry</em> в самите нас. Бил де Блазио, бял мъж с италиански корени и немска външност, редом с чернокожата си жена и деца, с гладката си испанска реч на церемонията си по встъпване в длъжност, е истинска емблема на времето за САЩ. Българите тук определено имат шанс и с наследството на Левски („Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение“) и Вапцаров от „Двубой“ („Навред съм аз! Навред съм аз!“) и „Песен за човека“ („попаднал на хора / и станал / човек“), и с традицията си на търпимост към (поне някои от) малцинствата в страната и към съседните и други народи. </p>
<p>Характерен, макар несвързан с икономиката пример за </p>
<p><strong>дилемата на разумния национализъм срещу реакционните „национализми“ </strong></p>
<p>ни предлага въпросът за османските топоними в България, произвел и в последните дни доста медийни заглавия, най-сериозното сред които е на статията на Иван Петрински „Българската земя се разпознава по имената на селищата“ във в. „Сега“, събота, 11 януари. Авторът владее професионално историческия си материал, пише с искрен патриотизъм, може би прекалено емоционален, а тезата в заглавието безспорно е правилна, макар да не се споделя засега от мнозинството българи, както съм се убедил от близо четиригодишната ни форумна дискусия по въпроса. Мнозинството българи, откровено казано, са лишени от информация и нямат ясно историческо разбиране за важността на въпроса, в плен са на заблудите и ограниченията на „обикновеното кухненско съзнание“. Те се нуждаят от просвета, каквато им предлага Петрински. </p>
<p>Но все пак и той остава в плен на някои предразсъдъци. Смяната на османските топоними например се налага не защото са „грозни“ (някои, като Гюндюз чешме – използвам пример от Варненско по разбираеми причини – са даже семантично красиви и поетични), нито пък се налага смяна на всички небългарски по произход топоними у нас, както изглежда мисли Петрински, споменавайки Созопол и Ахтопол, което очевидно би било абсурдно. </p>
<p><strong>Необходима е смяна на османските, а не на „чуждите“ топоними </strong></p>
<p>На първо място по политически причини – става дума за контрол, за „воля“ за преживяване на земята, ландшафта, като свои. Този момент е актуален и до днес с растящите претенции на неоосманистите за влияние в някогашните османски земи. При това тук има място за сравнение не само с Турция и Гърция през XX в., както прави Петрински, а и с демократична и цивилизована Чехия, която незабавно и методично след независимостта си преименува Карлсбад на Карлови Вари, Мариенбад – на Марианске Лазне, Кьониггрец – на Храдец Кралове и т.н., че и международно известни марки (brand names) като Karlsbader Becherbitter и Pilsner Urquell – на Карловарска Бехеровка и Пилзенски Праздрой – последното на български би звучало сигурно като „праструй“. Или с постколониална Индия, преименувала Бомбай на Мумбай, Мадрас – на Ченай, Калкута – на Колоката и т.н. Разбира се, при неосманските топоними – като споменатите от Петрински Созопол (от гр.) и Ахтопол (от гр. Агатопол през осм. Ахтамболу) такива политически причини сега не съществуват, а и става дума за „органични“, естествено възникнали исторически имена. </p>
<p>Трябва да се подчертае, че тук не става дума за „възродителен процес“: имената на хората в едно демократично общество са лично дело на родителите им или на самите тях след пълнолетие с правото да си ги променят при брак, натурализация в друга страна или със съдебна процедура. Имената на гражданите на демократичната държава са най-вече израз на езиковите и културни традиции на етноса, към който те принадлежат. Имената на населените места обаче по стара европейска традиция са дело на държавната власт (в България – на държавния глава) и отразяват както историята на региона, така и някаква държавна доктрина. Имената на географските обекти с общинско значение са дело на общинската власт. В идеалния случай топонимите са „органични“, т.е. дошли са от дълбока, често предписмена древност, с някои фонетични изменения според особеностите на езиците, през които са преминали до наши дни. Такива са много топоними в Европа, включително в Западна България, и много малко – в Източна. </p>
<p>Българите безспорно са най-старото оцеляло население в днешните си земи, обитавало ги без прекъсване от образуването на българската народност в IX-X в., но при това </p>
<p><strong>в много региони, особено в Източна България, сегашното българско население е „новодошло“, </strong></p>
<p>от XVIII–XIX в., със самочувствието на пришълци, които трябвало да учат имената на земните форми от „местните“ – „ерлиите“. Тези региони били почти напълно обезбългарени от османското нашествие, може би и от чумата, и от застудяването от средата на XIV в., и местната им българска топонимна традиция, която била стара и богата, била рязко прекъсната. Османската нова топонимия, особено що се отнася до имената на местностите в землищата на населените места, е най-често стереотипна, „неорганична“, налагана от османските власти за целите на емлячния регистър. </p>
<p>Но все пак оцеляват в османизирана фонетична форма много стари български топоними, за което съдим по информация от един неоосманистки сайт, която за съжаление вече не е достъпна в интернет. Там бяха дадени исторически османски топоними по емлячни регистри от 1530 г., нанесени на съвременна географска карта. Дори в обезбългарения Североизток в 1530 г. има запазени стари български и предбългарски топоними като Варна, Кесридже (Кастрици – Виница), Разград-Хръсград (Хезарград), Хърсово (Хършова, днес в Северна Добруджа, Румъния) и Козяк (Гьозеге, дн. Обзор), както и имената на „съртските ерлийски“ села в Провадийско – Неново (Ненова), Невша-Негуша (Негевше), Равна, Кривня (Кривне), Девня (Девне, от античното Диавена), Добрина, Комарево (Кумарива) и др. На юг от Стара планина личат само Ислимийе (Сливен) и морските Мисиври (Несебър), Ахйолу (Анхиало – Поморие), Русикасръ (Русокастро), Сюзеболу (Созопол) и др. </p>
<p>В по-облагодетелстваните откъм останало българско население райони на север от Стара планина и особено в западните български земи са запазени В. Търново (Търнова), Габрово (Габрова), Свищов (Зищови), Плевен (Плевне), Ловеч (Лофча), Троян, Враца (Ивраджа), Оряхово (Рахова), Берковица (Беркофча), Белоградчик (Белгратчък), Видин, Ниш, Радомир (Дадумирa), Дубница (Дупнидже – Дупница), Златица (Излади), Самоков (Самаков), Разлог (Разлък), Мелник (Менлик), Петрич, Струмица (Устурумджа), Тиквеш, Прилеп (Прилепе), Охрид (Охри), Ресен (Ресне), Кичево (Кърчова), Правище, Воден (Водина), Кукуш (Кълкъш), Лъгадина (Лангаза), Търново (Търнова – днес Тирнавос в Тесалия, Гърция) и др. В повечето от тези случаи възстановяването на българските имена, които винаги са били употребявани, е било лесно. Така е било и с Ески Истанбуллук – Преслав и Абоба – Плиска. </p>
<p>В тоталното доминиране на стереотипни османски топоними в много български краища дори и няколко десетилетия след Освобождението обаче може да се уверим например от австрийските щабни топографски карти от 1908 г., достъпни на интернет. На много картни листове от територията на вече независимото царство България почти не се вижда нито едно българско име на село, сред десетките и стотици. Софулар, Кючюк Ахмед, Омурфакъ, Беш тепе, Бурханлар, Араплар, Къзълджълар, Карагьозлер, Гьокче дюллюк, Сердименд, Коркут, Капуджъ махле, Саръ Махмуд, Хъсъмдере... и само едно Владимирово (в скоби: Дели Османлар). В коя ли европейска, славянска страна се намира това? До началото на 30-те години жителите на хиляди български села, в които от поколения не се говорело на турски език, продължавали да ги именуват с неразбираемите и често трудно произносими на български (ако и често красиви на турски) имена като Сулуджаалъ, Сьоюдчюк, Гюндоуду и Гюнялъсъ. При това </p>
<p><strong>въпросът за смяната на останалите османски топоними има няколко пласта: </strong></p>
<p>в първия са османските имена на стари градове, които са имали стари български имена: такива са например Кюстендил (Велбъжд), Ямбол (Дъбилин), Силистра (Дръстър), Провадия (Овеч)... Тук явно просто става дума за липса на политическа воля у местните ръководства и централната власт. </p>
<p>Във втория пласт са османските имена на нови градове, възникнали през османското владичество, някои от които са били твърде успешно преименувани, като (Хаджиолу) Пазарджик – на Добрич и Пашмакли – на Смолян, а други подобно звучащи имена са останали, като (Татар) Пазарджик и Кърджали. </p>
<p>Липсва критерий, по който Ески Джумая е успешно преименуван на Търговище (по аналогия със старата влахобългарска столица), Осман пазар – на Омуртаг, Аккадънлар – на Дулово, Йеникьой – на Дългопол (по аналогия с влахобългарското Дългополе, днес Къмпулунг), а Акча Къзанлък е останал като Казанлък. Или по който Филибе (от гр. Филипопол) е преименуван успешно на Пловдив (вероятно от Филипопол през трак. Пулпудева), а Ямбол (осм. Янболу, през гр. Диампол, от Дианопол) е останал с невъзстановено българско име. Йенидже и-Заара, която местните българи възрожденци някога искали да преименуват на Железник, останала Стара Загора, което обаче вероятно иде от българското Загора. </p>
<p>И в третия пласт са топонимите, чиито османски произход днес дори не се забелязва или пък се отрича, като София и Бургас. В споменатата вече форумна тема колеги историци обосноваха убедително тезата, че предположението на проф. Иван Дуйчев за предосманското споменаване на „София“ в една царска грамота от средата на XIV в. е необосновано. И наистина, ударението в името Сóфия подсказва, че последното е заемка през османски, т.е. най-вероятно името е османско, дадено от османците на стария български град Средец. Колкото до Бургас (Бургаз, Ахело-Бургаз), независимо от произхода си от гр. Πύργος, това днес е често срещан турски топоним в региона на Истанбул – Люлебургаз, Кемербургаз, Яръмбургаз. Аналогично, що се отнася до Хасково, „Хаскьой“ е типичен съвременен турски топоним, срещащ се много често по картата на Турция. </p>
<p>Решението на варненския общински съвет от 2012 г. за преименуване на местностите в общината, включени в Общия устройствен план и застроителни и регулационни планове е – с оглед на всичко гореказано – твърде закъсняло и при това явно продиктувано от интересите на имотния сектор, доколкото ОУП предвижда застрояване в много от тях и продажби на привлекателни имоти. Преброяването от 2011 г. показа, че в община Варна, втората по големина в страната, 92,5% са етнически българи, а етническите турци са 3,8%. На пръв поглед никакви проблеми тук няма, освен да се вземе предвид правилното становище на областния управител, че решението трябва да бъде взето в пълно съответствие с нормативната база, за да не може да бъде формално атакувано. </p>
<p>Все пак много от предложените български имена са непохватно калкирани от турските, без ясна единна концепция за превеждането на стереотипните турски топоними, без анализ на реалната българска топонимна традиция, което обаче определено не е вина на варненските общинари – такава концепция трябва да се изработи на национално равнище с участието на компетентни историци, археолози, краеведи, фолклористи, езиковеди и литератори с интерес и вкус към проблематиката. От форумната ни дискусия около 2010–2011 г. се наложи идеята за създаване на национален инициативен орган, който да изработи такава концепция в съответствие с националната доктрина и да стимулира и координира местните инициативни комитети. Това форумно предложение донякъде намери израз в създадената през 2012 г. Комисия към президента по наименуване на обекти с национално значение и населени места, в която сега работят компетентни специалисти. Когато, и надявам се скоро, имаме и честно избран, самостоятелен в действията си президент, нещата сигурно ще потръгнат.</p>
<p>Едно отлично приложение на времето и енергията на честните ни сънародници, които сега се увличат по реакционните политически „национализми“, би било да образуват местни обществени комитети, които да издигат конкретни предложения и да работят активно с институциите и експертите, които могат да предложат ценни идеи. Така несистемната човешка стихия на реакционните „национализми“ може да бъде канализирана в руслото на един просветен европейски национализъм на XXI в., разбира се, само ако преди това започне и решаването на острите икономически проблеми, извикали реакционните „национализми“ на живот.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
