- 10 Sep 2020
- 53
- 15
Цели тридесет години Ким Хю-сук е успяла да оживее в севернокорейския Гулаг. Тя дава на Джером Тейлър рядката възможност да надникне в един свят на побоища, глад и брутални екзекуции. Ким Хю-сук се протяга към дървеното саханче за стриване на кафе, поставено на масата пред нея, преди да разкаже как са се извършвали публичните екзекуции в севернокорейския трудов лагер, неин дом за почти тридесет години.
<p>Ден преди екзекуцията надзирателите в затвора поставяха огромен плакат, на който беше описано какво ще се случи и на кого му е дошъл редът – обяснява дребничката 50-годишна жена. – Щяха да изправят затворника пред стълба, да го привържат за него и да му завържат очите. Стрелковият отряд щеше да произведе 30–40 изстрела, докато тялото на затворника не стане на решето. Всеки път когато куршумите улучваха, стълбът отзад припукваще”.</p>
<p>Да се добереш до информация за севернокорейската лагерна система е изключително трудно. На малцина влязли в трудов лагер се е удало да получат обратно свободата си, а още по-малко са успявали да пресекат границата, за да разкажат за своите мъки на останалия свят. Г-жа Ким е едно от малкото изключения, получили закрила, и – в своето първо интервю за западен вестник – възможност да опишат системата за наказания, шокирала със своята нечовешка варварщина и продължаваща да провокира международната общност с данни за незачитане на човешките права, наподобяващи най-лошите практики от Сталинова Русия.</p>
<p>Единственото престъпление на г-жа Ким било това, което режимът на Ким Чен-ир нарича „виновност по подозрение”. В началото на 70-те нейният дядо успява да избяга в Южна Корея, което според севернокорейските закони, налагащи колективно наказание, означавало, че цялото семействое трябвало да бъде вкарано в затвора. „Живеехме в Пхенян – сподели тя, столицата на Северна Кореая – Бях на 13 по това време и цялото ми семейство беше класифицирано от държавата като "подривен елемент".</p>
<p>Заповядано им било от въоръжени войници да напуснат дома си и оттогава не е виждала друго освен трудовия лагер цели 28 години. Г-жа Ким е откарана в Букчанг, лагер на пряко подчинение на вътрешния министър, на който е дадено мекото име: трудово-наказателна колония номер 18. Обширният комплекс, простиращ се по протежението на река Таедонг, е приютявал 10 хил затворници, голяма част от които са били политически затворници, получили доживотни присъди в страна, за която човешкият живот не имал никакво значение.</p>
<p>Режимът не е толкова строг, колкото в лагерите Йодок и Кечон, но побоищата, гладът и екзекуциите все още са масови. „Винаги бяхме гладни – спомня си г-жа Ким. – Всеки ден беше битка за намиране на храна. Лагерът осигуряваше едно ядене на ден във вид на зърнена каша, която никога не беше достатъчно. Оглеждахме се наоколо за всичко, което ставаше за ядене. Най-предпочитани бяха падналите жълъди, понеже се дъвчеха по-лесно”. Страданията от недохранването са допълвани с продължителни смени принудителен труд – средният работен ден е бил 16 часа. „Щастливците” са работели във ферми или в самия затвор, но повечето са се мъчили във въглищни мини, които захранвали близката електроцентрала, бавно умирайки от изтощение и болести.</p>
<p>След десетилетие бабата на г-жа Ким умира от глад, майка й и брат й загинали при трудови злополуки.</p>
<p>Според Ким Йо-ил, бивш армейски офицер, който избягва през 2005 и сега живее във Великобритания, жестокостта, с която са се отнасяли към политическите затворници, е заповядана от елита на страната, имащ за цел да защитава сталинистката държавна идеология на всяка цена. „На хората в трудовите лагери не се гледаше като на човешки същества – казва още тя. – Те са врагове на държавата и нямат каквито и да било права. Можели са да ги убиват със собствените си ръце, без да им направят нищо”.</p>
<p>Свободата за г-жа Ким идва през 2001 с амнистията за политическите затворници в чест на рождения ден на Ким Чен-ир. Но се оказва, че това не е последният път, когато тя вижда Букчанг. С помощта на приятели тя пресича границата и отива в Китай. Севернокорейските жени са особено уязвими в Китай. Много етнически китайци се отнасят към етническите корейци с презрение, а сексуалният трафик е широко разпространен. „Пресякох границата с две жени на 23 и 27 години – спомня си г-жа Ким. – Те бяха платили по 30 хил. юана (2900 паунда).</p>
<p>Г-жа Ким, по това време на 43, се е спасила благодарение на възрастта си и си намерила работа в корейски барбекю ресторант. Но въпреки че успява да избяга от Северна Корея, шефът й я моли да се върне там, за да купи прасенце, което заради командната икономика в страната е около десет пъти по-евтино от прасенцата, продавани в Китай. Като нелегален имигрант не й оставало нищо друго, освен да се съгласи.</p>
<p>Севернокорейското правителство разглежда всеки опит за напускане на страната без разрешение като политическо предателство. На г-жа Ким й оставали две седмици, преди да бъде открита и върната в Букчанг през лятото на 2008. Държана е в по-малко строга част на лагера, докато властите решат какво да правят с нея, но тя успява да избяга и да се върне отново в Китай. Оттам преминава по суша през Лаос и Тайланд и стига до Южна Корея, където живее понастоящем.</p>
<p>Въпреки огромния обем свиделски показания, дадени от няколкото затворници, успели да се доберат до Запада, севернокорейското правителство отказва да признае съществуването на трудовите лагери. Но сателитни снимки разкриват наличието на шест лагера, разпръснати из страната, приютяващи приблизително 200 хил. души. "Амнести Интернешънъл" наскоро публикува снимки на шестте лагера и съобщи за значително нарастване на броя им из страната.</p>
<p>„Това са места далеч от погледа на останалия свят, където липсва каквато и да е защита на човешките права, които международното право се опитва да наложи през последните 60 години – казва Сам Зарифи, директор на "Амнести Интернешънъл" за Азия. – Както изглежда, Северна Корея се готви за новия си лидер Ким Чен-ун и навлиза в период на политическа нестабилност, което поражда големи притеснения, че затворническите лагери ще се увеличат като бройка”.</p>
<p>По всичко изглежда, че Пхенян е заплаха на международната стабилност заради продължаващото разработване на ядрено оръжие, което поражда страх сред военните стратези, че натискът на международната общност може да се окаже безполезен, за да предотврати нарушаването на правата на човека.</p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
