- Автор: Нина Хрушчова, project-syndicate.org
- 09 Яну 2022
- 10886
- 50
Нина Л. Хрушчова е внучка на Никита Хрушчов и професор по международни отношения в The New School. Съавтор (заедно с Джефри Тейлър) на последното издание на "По следите на Путин: Търсене на душата на една империя с руските единадесет часови зони", St. Martin's Press , 2019 г.
Москва. При хилядните руски войски, струпани близо до границата с Украйна, съобщението за предстоящо провеждане на разговори за сигурността между Русия и САЩ е добро дошло, без съмнение. И макар деескалацията на напрежението да е почти гарантирана, е много трудно да се разговаря, когато един от двамата участници се държи сякаш другият не присъства в стаята.
Русия и Западът правят точно това през по-голямата част от 21-годишното управление на Владимир Путин. Имаше, разбира се, кратък меден месец в отношенията – през 2001-а, когато американският президент Джордж У. Буш заяви, както е добре известно, че е погледнал руския си колега „в очите“ и е „почувствал душата му“, която е била „много откровена и будеща доверие“. И Путин беше полезен в първите месеци на американската интервенция в Афганистан.
Но оттам нататък нещата тръгнаха надолу. Никъде провалът на Запада в разбирането на Путин не е бил по-голям, отколкото е в американската оценка за политиката на Русия в Украйна – особено твърдението на висшите американски власти, че Путин иска да „възстанови Съветския съюз“ като част от „проект за наследството“.
Лесно е да се разбере защо някой мисли по този начин. Неотдавнашните жалби на Путин, че колапсът на Съветския съюз преди почти 30 години е бил „трагедия“ и е белязал края на „историческа Русия“, не са първите от този сорт. А настоящото струпване на войски идва по-малко от десет години, след като Русия нападна Украйна и незаконно анексира Крим.
Но заключението, че Путин опитва някакво ново Съветско обединение е повърхностно. Покойният американски дипломат и стратег Джордж Ф. Кенън – архитектът на американската политика за ограничаване на Съветите по времето на Студената война, за когото провеждах изследване в Института за Задълбочени изследвания в Принстън през 90-те – със сигурност би въприел по-нюансиран поглед. Кенън би твърдял, че поведението на Русия се обяснява най-добре с вътрешното й самоусещане за „специална нация“.
Отразявайки американската изключителност, у руснаците има усещането, че тяхната страна е фундаментално велика сила с ключова историческа роля. Според проучване от 2020 година, 58% от руснаците подкрепят, че страната им следва „свой собствен път“, а огромните 75% мислят, че съветската ера е „най-великото време“ в историята на тяхната страна. Обаче, от решаващо значение, само 28% от респондентите споделят желание за „връщане в пътя, който Съветският съюз следваше“. С други думи, това което руснаците искат не е да възродят СССР, а по-скоро да съхранят статута и влиянието на страната си, което означава да поддържат сферата й на влияние. Идеята, че Западът може да предприеме разширяване на НАТО на изток без отпор винаги е била чиста лудост.
Кенън разбира това още в началото. През 1998 година, когато Сенатът на Съединените щати ратифицира приемането в НАТО на Полша, Унгария и Чехия, той предсказва, че Русия „постепенно ще реагира неблагоприятно“, а Западът просто ще твърди, че „руснаците са си такива“. Оттогава в НАТО влязоха още 11 бивши социалистически страни, включително три бивши съветски републики. И със сигурност, сега Путин настоява НАТО да откаже членство на бивши съветски държави и да оттегли военните си части в Централна и Източна Европа. За ничия изненада, Съединените щати и техните съюзнзици отказват.
На практика, Западът постоянно омаловажава притесненията на Кремъл относно сигурността в бившите съветски страни и окачествява руското противопоставяне на разширяването на НАТО на изток като параноиден реваншизъм. Логиката е, че никой не заплашва Русия, а Русия заплашва своите съседи, включително нападайки Грузия през 2008-а и Украйна през 2014-а година.
Но Западът не може с основание да очаква Кремъл да приеме плакатното твърдение на НАТО, че е чисто отбранителен алианс. Все пак, след края на Студената война НАТО се врязва все по-близо и по-близо до руските граници, обхващайки земи, с които Русия е свързана с исторически, географски и стратегически интереси.
Не целият Запад е в объркване по отношение на Русия. Мнозина в Съединените щати и Европа изглежда са убедени, че избликът на национално чувство, който последва анексирането на Крим, се спихна напълно.
Отново причините за това мнение могат лесно да се проследят. Когато боевете в Източна Украйна станаха твърде кървави, пропагандаторите на Кремъл трябваше да остават в извънработно време, за да повдигнат рейтинга на одобрение на Путин. И те успяха само отчасти: с времето руснаците разпознаха милитаристичната реторика и днес нямат апетит за война.
Но това не означава, че руснаците са готови да пожертват собствената си сигурност. Напротив, игнорирайки безпокойството на Русия относно НАТО, Съединените щати и Европа ще засилят подкрепата за Путин. Вече само 4% от руснаците обвиняват Кремъл за настоящото струпване на войски, а останалите обвиняват Щатите и Украйна.
Когато комикът Володимир Зеленски, който беше направен президент на Украйна, поздравява и възхвалява войсковите части, или натиска за твърд ангажимент за приемане на страната му в НАТО, обикновените руснаци получават съобщение, че има заплаха на границата им – а в момента войските там не са на Русия. Украинските политици само засилват това впечатление, обявявайки, че страната трябва да се подготви да си възвърне Крим със сила.
Съединените щати искат да предотвратят всичко, което би повторило събитията от 2014-а година в Украйна. Това изглежда справедливо. Но геополитиката е въпрос на хладна калкулация, не на справедливост. И ако „изключителните“ Съединени щати отдавна действат за собствените си стратегически интереси без да се интересуват, както казва един автор, „от последствията, които следват от тези действия“, може би е дошло времето те да си дадат сметка за нови вариации – а именно, че руснаците също виждат страната си като изключителна.
Докато и докогато това не се промени, цикълът от кризи ще се повтаря, с ескалиращи и потенциално катастрофални рискове. „Такъв е разрушителният потенциал на развитите модерни оръжия“, посочва Кенън и продължава „че следващ голям конфликт между някои от водещите сили може да нанесе непоправими щети на цялата структура на модерната цивилизация.“
Източник: www.project-syndicate.org
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
