Колкото повече наближава датата на изборите, толкова по-важна става публичната дискусия за значението и ролята на президентската институция. Президентските избори са единствените национални мажоритарни избори в България и на това се дължи тяхното огромно политическо и обществено значение. Директният личностен избор на президента, и то задължително с повече от 50% от подадените гласове, му придава огромни политически предимства във взаимоотношенията с избирателите, с гражданското общество, с другите власти и държавните институции, но най-вече в международните отношения.
Какъв президент ни е нужен?

Тук не става дума за депутат, избран с обща листа, подредена в дълбоките сенки на партийните централи, за кмет, избран в рамките само на една община, или дори за премиер, който е назначен от мнозинството в Народното събрание и може да бъде уволнен от 121 народни представители. Затова, ако искаме да бъдем на нивото на обществената значимост на президентската институция, всичко около нашия информиран граждански избор би трябвало да е подчинено на личностите на кандидатите за президент и вицепрезидент, а не на култа към личността на Бойко Борисов. Кандидатите и само те, със своите лидерски качества, компетентности и държавнически платформи, трябва да са в центъра на общественото и медийното внимание, независимо дали кандидатурите са партийни или са издигнати от инициативни комитети.

В крайна сметка, това не е скучен кастинг за поредното реалити шоу на ГЕРБ с предопределен резултат. Това, все пак, са тайни и свободни избори за държавен глава, който по конституция олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения. Още от това едно единствено конституционно изречение би трябвало бъде ясно, че първото и основно изискване към президентската двойка е тяхната способност да бъдат независими и подчинени единствено на националните интереси. Най-опасното при сегашната ситуация в България е да бъде избран президент, заложник на сложните си и противоречиви партийно-политически зависимости. Това трябва да бъде избягнато на всяка цена.

Особено след двата мандата на отиващия си президент Георги Първанов, който не само че не олицетворяваше единството на нацията, но и допринесе сериозно за поляризацията на обществото и обезличаването на президентската институция. Нещо повече, с миналото си, свързано с комунистическата ДС, и с противоречивите си политически възгледи, той нямаше необходимия авторитет на държавен глава пред нашите съюзници, особено през втория си мандат. В този дух, изборите на 23 октомври имат специално политическо значение, защото за първи път ще избираме президент като членове на ЕС и бъдещата му дейност още отсега е натоварена с огромни очаквания.

От това какъв президент ще изберем, зависи до каква степен ще запазим политическия плурализъм, автономността на институциите и разделението на властите, кой и как ще дефинира националните ни интереси и ще защитава международния авторитет на страната ни? И не на последно място – ще успеем ли да върнем доверието на хората в реалната полза от активното гражданско участие в политическите процеси? Ако искаме да се модернизира президентската институция и да се изпълни с ново съдържание, трябва да изберем президент, който се стреми към „управление чрез обсъждане”. То може да се постигне само при ангажирано включване на разнообразни елити и широки кръгове от гражданското общество в политическия и икономическия дебат. По този начин може да бъде установен толкова необходимия граждански консенсус, който да осигури върховенството на закона и свободата в отвореното общество и пазарната икономика и да ги адаптира към променящите се обстоятелства.

Такава разкрепостена роля на президентската институция е възможна единствено, ако новият президент притежава възможно най-голям респект към морала, традициите и конвенциите, въплътени в семейството, религиите и гражданските общности, които заобикалят и формират отделната личност. Тези институции на гражданското общество, много от които се намират „отвъд търсенето и предлагането”, са жизненоважните мостове, свързващи свободата и отговорността.

Активното гражданско общество предполага наличието на стабилна средна класа, буржоазна етика на трудолюбие и отговорност, уважение към собствеността и спазване на закона, придържане към етичните норми на доверието и репутацията в договорните отношения, широк спектър от доброволни сдружения, както и децентрализирано вземане на решения. Ето защо президентът трябва да защитава преди всичко процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически субекти. С други думи, точно тази справедливост представлява върховенството на закона. То поддържа реда в обществото и е абсолютно необходимо за оцеляването и успеха на демокрацията. А президентът трябва да е негов стожер и гарант.

Когато става дума за национални ценности и интереси, кандидатът за президент трябва ясно, недвусмислено и разбираемо за всички да се позиционира по оста „добро – зло”, което в политиката е най-общо оста „свобода – несвобода”. Очаквам от президента да излъчва самочувствието, гордостта и удовлетворението, че ние (най-сетне) сме неразделна част от „свободния свят” и това не е незаслужено, а е извоювано с политика на национален консенсус в продължение на 20 години. И е задължително новият президент да бъде част от този процес, а ако искате – и от това „статукво”.

Въпреки нестихващия негативен патос, въпреки насажданата от различни мутанти на левичарското и популистко националистическо мислене и особено от ГЕРБ теза за "провала" на българския преход, бъдещият президент не трябва да се присъединява към хора на оплаквачките, още по-малко да изпълнява солова партия в него. Той трябва да е в състояние обективно и независимо да анализира грешките и пропуските, липсата на опит и вътрешнопартийна демокрация, конфликтите на икономически и политически интереси и невъзможността да се наложат досега върховенството на закона и животът по европейските правила. Едновременно с това, обаче, очаквам той да е дълбоко убеден, че членството на България в НАТО и ЕС е истинската политическа оценка за прехода, а не популистките вопли и крясъци на новите „активни борци за демокрация”, излюпени вече в уютното топло гнездо на ЕС.

Президентът трябва да има значителен опит и личен авторитет в общуването и комуникацията с европейските институции и да познава в детайли механизмите на тяхното функциониране. Той трябва да поставя специален акцент върху европейската политика на България, върху ускореното и пълноценно въвеждане и прилагане на европейските правила и стандарти в интерес на хората и социално-икономическото развитие на страната. Едновременно с това, трябва да се противопоставя решително на настъплението на безогледния популизъм и радикалния национализъм, на липсата на смелост за решителни реформи, на ограничаването на свободата в икономиката, на нарушването на гражданските права.

За принадлежността към „свободния свят” има обективни и измерими политически критерии, а оттук и граници на „свободния свят”. След откритата проруска политика на президента Първанов, която дискредитира президентската институция точно пред евроатлантическата общност, за бъдещия президент е от огромно значение да желае и да може да подчертава, макар и на европейски дипломатически език, коренно различните позиции на Русия и България по отношение на свободата и демокрацията.

Да бъде обективен, компетентен, партийно независим и безпристрастен по темата „Русия” както в областта на монополизирането на българската енергетика, така и в цялостните ни двустранни и регионални политически и икономически взаимоотношения, е задължително за бъдещия президент. Да, София се намира географски между Брюксел и Москва, но не и политически. София е Брюксел и оттам президентът трябва да води диалога си с Москва.

В отношенията с Русия няма чисто експертно ниво и чисто икономически интереси, тук всичко е политика. От проблема за диверсификацията в енергетиката и строежа на атомната електроцентрала Белене до цирка, разигран със затварянето на Лукойл. В този дух, членството на България в ЕС и НАТО е огромно предимство в отношенията ни с Русия, което президентът трябва умело да използва за реализиране на националните ни интереси, особено на Балканите и в Черноморския регион.

Президентът не може да не се позовава на историята и на приемствеността в сферата на държавността. И тук не може да има шикалкавене, премълчаване и увъртане, а единствено политическа почтеност и коректност в прочита на историята. Особено когато става дума за комунистическото наследство, за държавна сигурност и за влиянието й върху днешните политически процеси и елити.

Затова президентът и вицепрезидентът не трябва да излъчват нито чрез платформата си, нито чрез езика и поведението си, нито чрез изявленията на техните сътрудници дори и най-малкото съмнение за някакъв тип аполитичност или какъвто и да е друг абсурден политически неутралитет. Президентът трябва да има ясна и категорична политическа позиция, мотивирана единствено от националните ни интереси. Независимостта му от конкретни партийно-политически комбинации и доктрини не означава той да бъде деполитизиран. Напротив, той трябва да е преди всичко политик, който умее да съчетава политическото и държавническото мислене.

Темата за историята и държавността и формулирането на националните ни интереси са непосредствено свързани с конституционното задължение на президента да бъде обединител на нацията. Президентът би трябвало да има недвусмислено становище за каква нация пледираме, за „българската етнонация” или за гражданско-политическата нация, обединяваща всички български граждани, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност.

Той би трябвало да бъде запознат в подробности с новите политически и финансово-икономически тенденции в ЕС, включително и в България, като обръща специално внимание на дебатите за бъдещето на мултикултурното обществото и нарастването на подкрепата за популистките и екстремистките партии в Европа. Историите в различните страни членки са различни, но всички те са свързани със стремежи за капсулиране на идентичности по национален, регионален, езиков и етнически признак вътре и отвъд териториалните граници. Всичко това са процеси, които президентът трябва да познава, анализира и наблюдава, за да може да изразява становища и да предлага адекватни политически решения.

Когато търси обединението на нацията, президентът трябва да има визия за бъдещето, трябва да е способен да предложи обединяващи каузи и стратегии от интерес за цялото общество. Президентската институция трябва да може във всеки един момент да защити европейската интеграция, да обясни нейните дългосрочни предимства, да умее да убеждава партиите и медиите, че антиевропейският популизъм е късоглед и безперспективен. За това е нужно и активното включване на гражданските структури.

Президентът трябва ясно и недвусмислено да се позиционира и по координатната политическа система „ляво – дясно”, „личност – държава”, когато става дума за важни за обществото въпроси и политики за тяхното решаване. Ако президентът инициира обществени дебати и лансира предложения в областта на икономическата политика или за реформи в деликатни конфликтни сфери, като образование, здравеопазване и социално осигуряване, например, от огромно значение ще бъде неговата визия за ролята на държавата в тези сфери, ще се разбиват ли монополите, кога и как, ще има ли равнопоставеност за частния сектор, почтена конкуренция и т.н.

Президентът трябва да има политическата воля да инициира и участие на гражданското общество в един отдавна очакван колективен дебат за функциите и задълженията на държавата в деликатните области на сигурността, отбраната и външната политика. Много е важна позицията на президента за взаимния контрол и властовия баланс при специалните служби, за тяхната модернизация, включително и лансирането на идеи за ново законодателство в тази област.

Кой, ако не президентът като главнокомандващ на армията, би трябвало да стартира дискусиите за модернизацията на армията и гражданския контрол върху системата на отбраната като цяло. Колкото до външната политика, засилени са очакванията към бъдещия президент за решаването на екзистенциалната криза в дипломацията. Абсолютно необходимо е той да съдейства на правителството в рамките на закона за окончателното отстраняване на посланиците, агенти на комунистическата ДС, и за радикалната смяна на поколенията в българската дипломация и обновяване на нейните цели и философия.

Когато говорим за новата роля на президента, трябва да осмислим какво ни предстои като държава в средносрочен план. Очаква ни най-важната част на прехода – от общество на оцеляването към общество на знанието и устойчивото развитие. Ако до скоро целта на образованието беше да разберем света около нас, за да се адаптираме по-лесно към промените, то сега знанието вече трябва да ни осигури капацитета ние сами да бъдем авторите на промените, които искаме да постигнем.Всичко това е дълъг процес, изискващ сериозни инвестиции в човешкия потенциал, в енергийната ефективност, екологията, иновациите и „умната икономика”.

Неговата скорост ще зависи както от водената публична политика, така и от развитието на политическата ни и бизнес култура. Точно тук е мястото на европейски еманципирания президент, който да бъде в състояние да предложи за обсъждане от гражданското общество на политики, насочени към отговорността за бъдещите поколения. И то не само в рамките на България, а в конкурентната среда на общностите, към които принадлежим. Тук, на прага на новата европейска модерност и пред предизвикателствата на глобализацията, трябва да преценим кандидатпрезидентските двойки и да направим нашия информиран избор.

Коментарът е публикуван във в. "Култура".

Още от категорията

7 коментар/a

читател на 01.10.2011 в 19:41
След 2 години управление на ГЕРБ, кой ще седне да чете вестник с име "Култура"?!?!?
Колю на 01.10.2011 в 21:33
Драги ми Панов, па кажи кой от мераклиите може, макар и малко, да се доближи до твоите критерии? Защото другото са само приказки и нищо повече. Кажи Кунева или Николай Василев, или еди кой си! Защото и аз си дрънках преди 8 години по същия начин и при това в много по-четен вестник, но кой ли ме чу? Никой! Нашият "елит" е имунизиран от слушане. Още повече настоящият. Държава, която се управлява от ченгета, пожарникари и прочие простаци и обречена.
J.V.S. на 02.10.2011 в 04:28
Дачков,престани да даваш трибуна на тоя изкуфял дъртак,моля те.
2011 на 03.10.2011 в 00:47
да, всичко трябва да е така, както е написано в статията, но............ от предлаганите кандидати НИТО ЕДИН не притегава и 1% от необходимите качества. така че - няма никакъв смисъл да се гласува за когото и да било.
2001 на 03.10.2011 в 00:48
да, всичко трябва да е така, както е написано в статията, но............ от предлаганите кандидати НИТО ЕДИН не притегава и 1% от необходимите качества. така че - няма никакъв смисъл да се гласува за когото и да било.
Ботьов на 03.10.2011 в 01:13
Никак президент не ни е нужен, не нужници-кенефи , а тоалетни WC. Най-малкото ПлевнЯлиев, който е един палячо. В БГ няма националисти и расисти, а патриоти защото не сме нация като германците,французи.......иначе ни чака съдбата на бивша Югославия и по-точно като понятието Източна РуРОмелия докато има лумпен политици,политолози и журналисти които говорят и пишат за българите в собствената им страна като българска общност и български етнос.
КАК КАКЪВ? на 03.10.2011 в 20:10
ТОЧНО ТАКЪВ, КАТО РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ! ;)

Напиши коментар